1968: Студът на свободата

… раницата, дългата коса, герданчетата и следите от инжекции
са спомен от игри на революции.
Дотук, мерси.
Пред мен стои велико минало.

Георги Рупчев

Какво все още може да се каже за 1968-ма, след като повечето истории от тази година са известни и дори филмирани? Няколко съвпадения? Една лична подробност и неочаквано име? Бърз монтаж на факти, които маркират начало и край на епохи? Разговори?

Преди 50 години „Манчестър Сити“ отново е шампион на Англия. Трюдо е министър-председател на Канада, но не Джъстин, а баща му Пиер Елиът. Има зимна олимпиада в Гренобъл и лятна в Мексико.

На 13 май (същата дата, на която съм роден, но 86-та) е пикът на парижките бунтове. Повече от милион души крачат по улиците на града. През 1984-та, друга легендарна година, Матей Доган пише в „Как е избегната гражданска война във Франция“, че студентските лидери на бунта са се държали по телевизията като „безотговорни утописти, които искат да унищожат консуматорското общество“.

През август, докато протестите отшумяват и пулсът им се забавя, Франция тества първата си водородна бомба. В Париж през 1968-ма е трансплантирано и първото сърце в Европа. Пациентът оцелява едва 53 часа. И тогава, и сега не е ясно как да се трансплантират надежда и смисъл. Или промяна.

В Америка Мартин Лутър Кинг и Робърт Кенеди са убити. Анди Уорхол е прострелян. Ричард Никсън е избран за президент. Има торнадо от учителски стачки, демонстрации за граждански права и срещу войната във Виетнам. Разхождат се и Черни пантери и първи чернокож американец получава медала на честта. Барак Обама е ученик в католическото училище „Св. Франциск от Асизи“ в Джакарта и засега единствено на кино Джуди Гарланд е пяла за Франклин Делано Джоунс, първия чернокож американски президент в историята.

Излита по кината „2001: Космическа Одисея“ на Кубрик. Излизат и „Планетата на маймуните“, и „Бебето на Розмари“ на Полански, съпругата му Шарън Тейт е жива и Чарлс Менсън не е в затвора, където умря в края на 2017-та. „Коса“ се къдри на Бродуей и Милош Форман току-що е напуснал Чехословакия, след като въоръжените сили на Варшавския договор (включително и 2164 български войници) нахлуват в страната, за да не доразцъфти Пражката пролет.

Саддам Хюсеин излиза на сцената след безкръвен преврат в Ирак. Референдум дава повече власт на военната хунта в Гърция. Ражда се Том Йорк, вокалистът на „Рейдиохед“, и пропява, без да знае, че го прави. „Лед Цепелин“ свирят за пръв път. „Бийтълс“ издават „Белият албум“ и изобщо не свирят в София на IX Световен фестивал на младежта и студентите, както става ясно от Протокол „А“ 225 на заседанието на Секретариата на ЦК на БКП от 14 май 1968 г., където пише: да се „намери съответна форма за отклоняване искането на битълсите да участват“. Но младият тогава Али Фарка Туре, един от великите световни китаристи, купува първата си китара по време на престоя си в София. Казанлъшка „Кремона“.

През същата година Георги Марков публикува „Жените на Варшава“. На следващата година напуска България и десет години по-късно е убит. През 1968-ма Желю Желев е с отнето софийско жителство и живее в село Грозден до Бургас, където написва книгата „Тоталитарната държава“, по-известна като „Фашизмът“.

На 24 ноември от летище „Джей Еф Кей“ в Ню Йорк е отвлечен самолет, който е отклонен от полета си към Пуерто Рико и насочен към Куба. На 1 септември 1968-ма е роден Мохамед Ата, който 33 години по-късно – на 11 септември 2001-ва – сблъсква самолет със Северната кула на Световния търговски център.

Питам баща ми за 68-ма. „Свърши семестърът и ни казаха да напуснем общежитията заради Младежкия фестивал, и се прибрах в Котел за лятото. За Чехия не знаех нищо, само слухове. За „Бийтълс“ също не знаех, че е можело да свирят, но да, слушал съм ги още след гимназията на магнетофони по купони.“

Питам майка ми. „В София имаше чехи, които скандираха „Дубчек“ и „свобода“. Имах и съученичка, която се страхуваше за гаджето си, отишло в Чехия като войник. Върна се и после на всички казали, че ще ги приемат да учат, където искат. И да, „Бийтълс“ съм слушала.“

Питам приятел кое е първото нещо, което му идва наум за 68-ма. Не казва „1968“, песента на „Ревю“. Не му изникват началните кадри на „Аз, Графинята“ за Сиси Графинята, изиграна от Светлана Янчева. Сеща се за Бертолучи и „Мечтатели“, за други млади и свободни тела. За другата 68-ма, чуждата. Гледах го преди петнайсет години в мултиплекса до НДК, в залата, където сега е „Кривото“. Бях в гимназията и го гледах с две приятелки. Не съм го гледал повторно. Тогава ми се стори възбуждащ. Сега първото, което ми иде да изтърся, е, че е тъжен филм за зарязани деца тийнейджъри с родители във ваканция. Джоун Дидиън вижда именно това като млада майка в „Лятото на любовта“. Провалено семейно и държавно родителство. Липса на доверие и диалог. Никаква прозрачност. Само призраци. Реших да го гледам отново.

„Мечтатели“ е за 68-ма и за срещата на невинен млад американец с Париж, киното, брат и сестра, със секса, любовта и разочарованието. В този ред. Във френската филмотека се пуши и заклетите киномани седят най-близо до екрана, екрана параван, който ги отделя от света. Киноманите протестират срещу уволнението на Анри Ланглоа, легендарния директор на филмотеката и един от виновниците за „новата вълна“ и авторското кино. Любовният триъгълник започва да се чертае след протеста. Тогава започва и отдалечаването от каквато и да е реалност и навлизането в живота като на кино. Има визуални и музикални цитати, препращащи към Годар и Трюфо. Киносалонът е заменен от просторен апартамент, любимо парижко пространство за Бертолучи още от „Последно танго в Париж“.

Братът и сестрата играят на филми, предизвикателства и прекрачване на табута. Включват и младия американец. Общество на спектакъла за трима. Животът им тече наужким между четирите стени. В спорове за Бъстър Кийтън и Чаплин, за Клептън и Хендрикс. Във възстановки на сцени от филми. Интимността е отчуждена, далечна и изкуствена като политическите им пристрастия, които са без дълбок вътрешен ангажимент. Животът им е толкова свързан с киното заради страха от живота. Защото виртуалното, копието, цитатът от филм лесно замества реалното, от което може и да боли. Реалното може да е тъпо и тъжно. Безсмислено. Киното – не. То е убежище. Учи те да страдаш, да целуваш, да показваш тяло и чувства. Естетизира и смъртта – за сметка на смисъла. Улицата влетява през прозореца под формата на паве, за да ги спаси от съня (или смъртта) и да им предложи филм на живо – майските протести.

През 68-ма за пръв и последен път на фестивала в Кан не са връчени награди. След прожекция на 17 май на сцената излизат Жан-Люк Годар и Клод Льолюш и обявяват, че в знак на солидарност със студентите и работниците фестивалът ще приключи със седмица по-рано. Подобен жест, който спира публичност, приходи и разпространение, е немислим днес. Би могъл да се случи, но продължава да не се случва. А сексуалната, студентската и филмовата революция не промениха света. Властта остана на власт.

През 1968-ма година излиза сборникът с есета на Джоун Дидиън „Плъзнал към Витлеем“. Заглавието идва от „Второто пришествие“, стихотворение на Йейтс. Едноименният текст, есето „Плъзнал към Витлеем“, е за квартал в Сан Франциско, за Хейт-Ешбъри, родно място и люлка на хипи контракултурата и на „Лятото на любовта“. Това, което Дидиън пише, е толкова далеч от носталгичната, романтична представа за свободна музика, политика и любов, колкото е възможно.

За Дидиън това е първият път, когато се изправя лице в лице с общественото атомизиране в чист вид. С доказателство за разпад. Отишла е до Сан Франциско заради неспособността си да пише през последните месеци и заради убедеността си, че писането е без значение в свят, който, както тя го е разбирала, вече не съществува. За да продължи да пише, е трябвало да разбере и осмисли безпорядъка.

След публикацията на есето се е чувствала неразбрана, защото се е опитвала да говори за нещо основно и базово. За нещо повече от краткотрайна мода и деца с мандали на челата. Никога преди това не е имала усещането, че е получила толкова категорично неточна обратна връзка. Докато е пишела текста, никога не се е чувствала по-болна и по-зле. Болката я е държала будна по двайсет часа в денонощието. Пиела е джин и гореща вода, за да притъпи болката. Взимала е декседрин, за да притъпи джина – и да довърши текста.

Изтъква, че единственото ѝ предимство като репортер е, че е физически малка, ненатрапчива и често словесно неясна при срещите си с хора. Така те понякога забравят как присъствието ѝ не подкрепя интересите им, а ги регистрира, защото писателите винаги предават някого. Джоун Дидиън предава хипитата. И не само тях. Предава една рана, която не се е затворила.

За Дидиън центърът на обществото не е издържал. Ядрото се е пропукало като балон, от който смисълът излита, а сърцевината изчезва в далечината. Тийнейджъри се местят от град в град, изоставят миналото и бъдещето както змия кожата си. За нея това са деца, които не са научени на игрите, които удържат обществото. Липсват родители, изчезват деца, отиват си хора. Това се случва в страна без откровена революция. Няма и вражеска обсада. Би могло да е пролет на смели надежди и национални обещания, но не е. В Сан Франциско социалният кръвоизлив е бил най-видим. Там изчезналите деца се събират и се наричат „хипита“. Почти всички, които среща и с които разговаря, трябва да отидат в съда в близко време. Тя не пита защо.

Среща се с рок групи, с малки момичета, привлечени от комбинацията от слава, власт и секс, която групите излъчват, докато свирят. Среща се с избягали деца, дава им бургери и кола. Те са на по 15–16. Избягали от училище със сто долара в джоба. Тръгнали си, защото родителите им не харесват как се обличат, карат ги да ходят на църква, карат ги да вършат домакинска работа. Повечето не знаят защо. Както и какво ще правят. Нямат план. Имат илюзия за действие и сила. Ще оставят нещата да се случат. Това казват повечето, които среща. Те искат и чакат нещо да се случи. Не е ясно какво. Възможно е хора да бъдат несъзнателни инструменти на ценности, на които са ревностни противници на съзнателно ниво. За полицията проблемът е единствено в срещата между наркотиците и непълнолетните.

Джоун Дидиън е на 32, когато пише есето. (Тази година ще стана на толкова.) За нея случващото се, освен всичко друго, е и романтично социално движение, което възниква във време на истинска социална криза. Темите винаги са същите. Завръщане към невинността. Желание за пречистване. Желание за призоваване на по-ранна (идеализирана) власт и контрол. Ситуацията има политически потенциал за лятно извънредно положение. Музикант от „Грейтфул Дед“ ѝ казва, че на концертите винаги има по двайсет-трийсет души, готови да поведат тълпата към активна агресия.

Особената красота на този политически потенциал е, че не е осъзнат от повечето в Хейт-Ешбъри, а шепата седемнайсетгодишни „политически реалисти“ усвояват романтическия идеализъм като позиция. Същото е и отношението на пресата. Доказателство, че сигналът между поколенията се губи.

За Дидиън е видимо и друго, което е важно. Това е отчаяният опит на трогателно неумели деца да създадат общност в условията на социален вакуум. Това не е традиционен поколенчески бунт. Между 1945 и 1967 г. някой забравя да каже правилата на обществената игра на няколко поколения. Може би защото зрелите и възрастните не вярват в тях. Или много малко от тях могат да ги разкажат. И покажат. Те са по-малко в бунт срещу обществото, защото просто не го познават и могат да преповтарят единствено най-големите и добре отразените му съмнения като атомната бомба или Виетнам. Те връщат това, което им е дадено. Армията от деца на 14–15–16 години няма думите за обяснение на живота си. Никой не им е помогнал да ги намерят.

Емоционалният център е на финала на есето. Дидиън вижда как момиче седи на пода във всекидневна и чете комикс. Единственото странно нещо в нея е, че е с бяло червило. Тя е на пет години и е под въздействието на ЛСД. Казва се Сюзан и е в специална детска градина. Живее с майка си и с други хора, прекарала е дребна шарка, иска колело за Коледа и обича да ходи на плажа, да пие кола и да яде сладолед. Сюзан си спомня, че преди много време е ходила на плажа, но е забравила да си вземе кофичка. От година майката на Сюзан дава на дъщеря си ЛСД и пейоти. Сюзан знае, че майките на две нейни приятелки правят същото с дъщерите си.

Бях в Ню Йорк, преди да прочета есето. Там гледах и документален филм за Джоун Дидиън по „Нетфликс“. Тя губи съпруга и дъщеря си в кратък период от време. Техните урни са положени в катедралата в края на улицата, където бях отседнал. На петдесетина метра от апартамента на приятелката, с която гледахме филма. Мълчахме и от време на време поглеждах телефона, за да не изпусна полета за Париж, а оттам за София.

Питам приятеля, който се сети за „Мечтатели“, за неговата 68-ма. Дали е имал такава. Той казва: „Моята 68-ма ще да е била 90-та.“ Помня, че ми е споделял как тогава Константин Павлов нарича мнозина от новопоявилите се демократи „преобращенци“. От червени стават сини. Без магическа пръчка и без особени скрупули. Приятелят си припомня топлата връзка между политиката и възбуденото съзряващо тяло. Едва разбрало, че може да е еманципирано. Разказва ми, че е изгубил девствеността си навръх Месни заговезни през 90-та със съученичка, в която бил много влюбен заради статута ѝ на умна и фатална. „Кой губи девствеността си в началото на постите?“

„Какво пиехме ли? Всичко. През 90-та имах усещането и за ясен враг, и за постоянно отварящи се врати. И за неизбежно щастие.“ А гладът, нямането, мизерията, жълтите купони? „На всичко гледах като на временна пречка. Само да си идеха комунистите – и раят щеше да настъпи. Колосална самоизмама и най-вече глупост. Беше бедно, но имаше категорични ориентации. Фукуяма беше обяснил всичко. Беше се свършило и започваше нещо, което нямаше да свърши – ние бяхме част от него.“

Наистина ли повярвахте? „Да. Хънтингтън беше параноик. Никой не искаше да мисли за сблъсъци и войни.“ Имаш ли сетивни чувствени спомени? „За безрезервни и безразборни ерекции. Тотално разкачане между любов и секс. Времето беше наше. Имаше исторически оптимизъм. Единствено по-късно се появи нарастващото разбиране, че сме захвърлени в света като стари якета на боклука, които вече не топлят. Това дойде постепенно. И не си отиде. Студът пред неизвестното, самотата и неразбирането е вледеняващ. Колко глупости съм направил от самота.“

Решавам да питам още един приятел за същото време и същите неща. Той ми разказва как, докато е учил в Художествената гимназия в София през 89-та, отиват с приятел, само двамата, на практика в Мелник. Уж рисуват мелнишки къщи, но изобщо не им се рисува. Септември е, топло е, пекат се голи по чукарите наоколо, а вечерта в кръчмата намират луканка и печен дроб. Вече деликатеси!

Спомня си го като съвършено време, макар че през 90-та завършва гимназия и се готви за казарма. Време разделно. „Ти сигурно не ме питаш това, а по-скоро за външния свят. Пиехме много черен чай, слушахме „Кино“ и попивахме от въздуха тая треска около промените, някакво въодушевление. Наскоро за пръв път бях правил секс, освен това. Част от спомените ми са с първото момиче, апартаментът му в Надежда. Топлина по всички направления. Обличах се с черни панталони от костюми на дядо ми, скъсявах ги над глезена, за да е по̀ ню уейв. Ходех с черни кларкове със зелени връзки. Слагах си тиранти. И черно сако, почти винаги. Нямах усещането, че нещо липсва. Но това не знам дали е вярно, дали не си го измислям по причина на тази свръхпретовареност с предмети днес.

Междувременно изчезват хора – емигрират веднага след падането на Живков. Например родителите на гаджето ми, заедно със сестра ѝ. Тя остава сама тук, с идеята да замине след края на гимназията. Има известно колебание дали да замине, или да остане тук заради мен. Естествено, заминава, и аз откачам. Живеехме с майка ми в „Младост 4“. Чувството е, че си накрая на света, чисто психически това следва да се подчертае. Художествената гимназия донякъде компенсира това чувство, като втори дом е, вълшебно място. Но никога не съм и помислял да напускам България. През тия години беше бурно, интересно в крайна сметка, но и като в някаква приятна лудост. Човек трудно си спомня сюжети. Бях страшно раним и си бях изградил някакъв парник, в който да дишам нормално. То май и сега е така, но съм по-втвърден. Бил съм тогава, в тоя смисъл, голям нарцис. Интересувах се от моите си неща и не ми беше интересно какво става наоколо. Е, сравнително, де. Между другото, имах нула амбиции. Влязох в университет, за да не ме хване казармата. Спомням си с нечовешка носталгия за страшно много неща тогава. Особено за този беден, поизносен свят, в който можеше да ти се случва всичко, от което имаш нужда. Но това е паралелно впечатление, доколкото други не са имали късмета да имат тази нормалност, която съм имал. И тя изчезна.“

Спира за малко и после продължава. „Нали съм ти разправял как ме арестуваха на концерт на „Щурците“?“ Само си споменавал. „Ами това е някъде 85-та. На първия ред се бях настанил с гривна с пирамидки, тогава бях метъл. И ме привикаха, заведоха ме в районното, взеха ми отпечатъци и една година бях на визитации в педагогическа стая. Западно и упадъчно влияние. Ужас. Страхът, в който съм расъл, към края на 80-те вече се беше поизпарил.“ Какво беше в педагогическата стая? „Говориш с педагози, обикновено с военен чин. Разпитват те с кого дружиш, как се учиш, въобще дали си що-годе нормален комсомолец.“

Как се почувства, като си припомняше? „Екстра. Ама аз често си припомням. Не е припомням думата, живея паралелно с това ли, де да знам. Бремето на паметта. Но казват, че и амнезията е бреме. Човек затова помни избирателно, за да понесе миналото. Но пък нещо се губи така, вуду практика по обезличаване. Какво и как да помниш е творческа работа, един вид.“

Няколко дни преди да напиша този текст, една баба падна пред мен по стълбите на входа за метрото на „Сердика“. Падаше бавно. Като заспиващ ангел. Като тъжна пчела, която е забравила как или защо се прави мед. Не можах да стигна навреме до нея, но все пак я хванах преди да си удари главата и да продължи да се търкаля по стъпалата. Вдигнахме я с едно момче. Дойде господин и ѝ каза „Ама ти тука замърсяваш“, и я подмина. Счупил ѝ се беше бурканът с тахан и капеше. Бабата каза, че са ѝ вадили зъб, била е с упойка и се замаяла. Била добре иначе, да не се занимаваме с нея. Ватманка от метрото клекна и я почисти от тахана. Подавах ѝ мокри кърпички. Сложихме я да седне. Момчето и ватманката си тръгнаха. Взех ѝ вода и шоколад за кръвното, без да се усетя, че не може да яде заради зъба и упойката. Каза ми, че се казва Пенка и е на осемдесет. Каза, че съм добро дете. Дорева ми се. Другото, което носеше, беше просто още един буркан тахан. Гласът ѝ беше слаб. Сякаш не говореше, но от устата ѝ излизаха думи.

Какво да правим днес? Когато сякаш самата тъкан на реалното, платът на сетивното и на възможността за истина се късат по шевовете. Или е ненамираема като чорапи след пране. Заради дезинформация, съзнателно подклаждана истерия, манипулация и разделение.

Как да се навакса периодът между, нека не е от 68-ма, а от 1989-та до 2018-та, когато някой е забравил да каже правилата на обществената игра на няколко поколения? Или по-скоро са казани, показани и възпроизведени най-погрешните, брутални и жестоки възможни правила, докато играта е била нагласена. Подправена. В общество, което е следвало първото правило при авария в самолет – да се погрижиш за себе си. Но е забравило продължението – да се погрижиш за другите.

Падналата баба България ли е? Или 1968-ма, 90-та ли, днес ли е, аз ли съм? Или не е никаква метафора. Просто падане. Пропадане, за което трябва да се говори.

Заглавна снимка: Noah Silliman
Колаж: Лина Кривошиева