Неутралитет по време на война, за какъвто призовават някои български политици и интелектуалци, е равнозначен на колаборационизъм с агресора. Не може целият свят с изключение на диктаторски режими като този в Северна Корея да осъжда инвазията на Путин в Украйна, а у нас да има гласове, които призовават да си гледаме само националния интерес. Но кой е той, след като България няма съвременна национална доктрина?

Изследване на социологическата агенция „Алфа Рисърч“ от края на февруари показва, че нагласите на българите към Владимир Путин се променят динамично. Ако в последните две години между 55 и 58% са одобрявали неговата политика, само дни след нахлуването на руските войски в Украйна подкрепата за него е спаднала до 32%. И въпреки че тенденцията е променена, все още хората, които харесват руския президент или са отговорили, че „не могат да преценят“, са над половината от българското общество. И без помощта на социологията обаче тези настроения се виждат от реакциите в социалните мрежи.

От столетия нацията ни е разделена на русофили и русофоби

и преобладаващи са ту едните, ту другите настроения – в зависимост от политическата конюнктура у нас. Комунистическата пропаганда на бившия режим, учебниците, медиите, книгите и филмите от това време насаждаха митове в съзнанието на българите, свързани с освободителната мисия на Русия и СССР. Но те датират още от времето на националнореволюционното движение през ХIХ в., когато голяма част от идеолозите и ръководителите му са били контролирани от Азиатския департамент (отдел във Външното министерство на Руската империя, отговарящ за българите). Според историка Янчо Гочев някои от тях са получавали доживотно финансиране от този департамент – като Панайот Хитов или Филип Тотю например. Друга част от тях той нарича „агенти за влияние“, с цялата условност на това понятие в контекста на епохата.

След Руско-турската война противопоставянето между русофили и русофоби се ожесточава, особено след скъсването на дипломатическите отношения между Русия и България в резултат на Съединението от 6 септември 1885 г. Опозицията около Драган Цанков, т.нар. лъжесъединисти, платените русофили и тези по убеждение работят открито и подмолно срещу правителството в годините, когато българският престол е свободен, но кандидати за него в Европа няма. А руската дипломация не се отказва от намеренията си да дестабилизира младата българска държава и да я превърне в Руско-дунавска област, известна повече като Задунайска губерния. И финансира действията за осъществяването на тази идея със средства от основания за целта Окупационен фонд, но слава богу, безуспешно.

Втората окупация на България, този път от съветските войски през 1945 г., установява болшевишка диктатура в страната ни с всичките ѝ последици – червен терор, избиване на елита на нацията, унищожаване на индустрията ни, колективизация на земята, подчиняване на Православната църква и преследване на християните. Комунистическата идеология е издигната до ранг на религия, която обещава новия рай на земята. Режимът на Тодор Живков извършва и национално предателство без аналог не само в нашата история, като се опитва да направи България 16-та република на СССР – за да спаси управлението си и държавата от финансов банкрут. Тоталитарният режим предава, а след това и продава златния резерв на България на Москва. С 26 тона злато комунистите покриват 3 млрд. лв. натрупан държавен дълг на страната ни!

Русофилството е живо в българската обществена среда и днес. Русофили в България има в политическите партии, в армията, в неправителствения сектор, в средите на интелигенцията, в медиите. То е поддържано и финансирано по различни канали, но най-вече чрез устойчивите митове и сантиментите към православния руски народ. Да се промени това мислене бързо е невъзможно, трябва да израснат нови поколения в България, на които да се преподава история, изчистена от идеологеми и митологеми. Но за това е необходимо преди всичко политическа воля, както и лидерство от интелигенцията ни, която също не спира да се люшка в крайности между любовта и омразата си към Русия.

Първото нещо, което политици и интелигенция могат да направят заедно, е да организират дискусия за промяна на националния ни празник.

Този въпрос излиза на дневен ред винаги в навечерието на 3 март, вдига се медийна пушилка и шум за ден-два, и така – до следващата година. Но празнуването на „освобождението на България от турско робство“ на фона на войната на Владимир Путин в Украйна ще даде повод на формации като ВМРО, „Атака“ и „Възраждане“ да развихрят националистическите си страсти и да скандират както всяка година срещу НАТО, САЩ и български управници, които „предават националните ни интереси“. Не само – тържествата, на които ще звучат речи с фалшива патетика, манифестациите и развяването на руския флаг на Шипка, вечерните илюминации в небето над големите ни градове – всичко това ще изглежда нелепо, дори абсурдно в очите на голяма част от дипломатическите мисии у нас. А и пред света.

Войната в Украйна ни дава добър повод да разрушим един от най-трайните митове в българското национално съзнание – мита за Русия като наша освободителка. Дали вместо 3 март ще изберем за национален празник 6 септември, датата на Съединението на Княжество България и Източна Румелия, или 22 септември, когато е обявена независимостта на България, или 24 май, Деня на българската просвета и писменост – ще решим след претегляне на тежестта на историческите аргументи. А не като се съобразяваме с политическата конюнктура, както се случи през 1991 г., когато Трети март стана национален празник вместо Девети септември.

Сигурно е, че както имперска Русия е посрещнала на нож създаването на новата българска държава, така ще реагират и днес в Кремъл и в Светия синод на Руската православна църква на тази еретична от тяхна гледна точка идея. Няма да бъде приета тя с овации и от интелигенцията и народа на Русия, ще се сблъска челно и с консервативното мислене и доминиращия манталитет у нас. И най-вече с ширещата се безпросветност. Но това не бива да ни спре да детронираме институционализираната лъжа, че с подписването на Санстефанския мирен договор на 3 март 1878 г. Русия ни е освободила.

Длъжни сме да опитаме. Най-малкото заради паметта на Васил Левски, чиито портрети лицемерно висят в кабинетите на първите ни държавници. А когато вземаме решение, да не забравяме и думите на Апостола, цитирани от Захари Стоянов, че „който ни освободи, той ще да направи това, за да ни подчини отново в робство…“

Заглавна снимка: © Лина Кривошиева

Искате да четете повече подобни статии?

Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет. „Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели.

Подкрепете ни