А какво ще правим след ден 4?

Беше ясно още от ден 3, че ще стане така. Беше ясно от много по-рано, разбира се.

По принцип вярвам, че един диктатор не е способен да изненада света. Изненадата е възможна само и единствено в комбинация с един вид колективна кома, известна от „Матрицата“ като „синьото хапче“. В ден 4 обаче светът взема червеното хапче, без да си е избирал момента и начина, по който да се събуди.

Ден 1 беше на едно поколение разстояние. Точно толкова е разликата във времето между свободата и тиранията. Понякога и по-малко, но никога повече. Какво означава това за нашите деца? Много просто: няма да получат наготово свободата, ще трябва да се борят за нея, вероятно всеки ден.

Какво означава това за нас като деца на създателите на мирна и свободна Европа? Не вярвахме в думите на Джеферсън, че дървото на свободата трябва да бъде поливано с кръвта на патриотите. Нашата свобода също иска да бъде поливана с кръвта на патриотите. Ако оставим само украинците да поливат дървото на нашата свобода, ще означава, че Путин е спечелил, потапяйки Европа в срам и безсилие.

Ден 4 е денят на събуждането на Европа. Бавните решения вече не са опция. Балансираната позиция не е действие. Дипломацията с ядрен джойстик в ръката е сюрреализъм.

Въпросите към другите, включително към варварите, избледняха. Рязко станаха по-важни, може би единствено важни, въпросите към самите себе си. И дори да преигравам, дори да съм циничен, въпросът как искаме да умрем, всъщност ни помага да решим как искаме да живеем.

Офертата „Ще бъда ваш император – или натискам червения бутон“ е животински начин да търсиш място в световния дневен ред – и естествено, абсолютно неприемлива за когото и да било в цивилизования свят.

Но ако се окаже, че сте заобиколени от хора, които са готови да я разгледат „рационално, в името на националния интерес“, каква ще бъде вашата реакция?

Ако се окаже, че имате не просто няколко познати, а електорална маса, която мисли така? Какво ще направите?

Заглавна снимка: Famartin / Wikimedia