Може би вече сте научили за иранския лекар, който не може да бъде директор на общинската болница в Исперих, след като е бил такъв осем години. За проблема се заговори още в края на миналата година, но през последните седмици случаят е обект на нарастващ медиен интерес.

Доктор Абдулах Заргар не може повече да бъде директор на болницата в Исперих, защото не е български гражданин. Така казва законът. Хиляди граждани се включват в подписка до Президентството, в която се настоява лекарят да получи българско гражданство. Оттам отговарят, че здравеопазването и кадровата политика са постоянен ангажимент на институциите, а не „резултат от кризисни акции“.

Като се имат предвид обществените настроения в полза на лекаря, желанието на Румен Радев да се харесва на хората и заявката му за втори мандат, е вероятно Абдулах Заргар да получи българско гражданство. С това частният проблем ще се реши, но структурният ще остане.

Кой закон нарушава постът на д-р Заргар и защо гражданството му става проблем чак сега –

това не става ясно от повечето новини по темата. А именно там е заровен „ключът от бараката“. В Закона за лечебните заведения липсва изискване, че управляващите една болница трябва да са български граждани. Напротив, дори се уточнява какви документи да представят членовете на управителните органи на едно лечебно заведение, в случай че са чужденци.

Както нерядко се случва в законодателството ни, част от регулацията на една област може да се намира в закон, който не се отнася пряко до нея. Например може да се направи опит споделеното пътуване да се криминализира в… Кодекса на търговското корабоплаване. В конкретния случай става дума за Закона за публичните предприятия. Той се отнася за дружествата с повече от 50% държавно или общинско участие, каквито са и общинските болници. В чл. 20 от него пише, че членовете на управителните органи на публичните предприятия може да са български граждани, граждани на Европейския съюз или на страните от Европейското икономическо пространство (ЕИП).

Законът за публичните предприятия беше приет през есента на 2019 г., след консултации с Организацията за икономическо сътрудничество и развитие. Наличието на такъв закон беше важно условие, за да бъде приета България във валутния механизъм ERM II, известен като „чакалнята на еврозоната“. Целта му е да се осигури прозрачност на публичния сектор и да се прекратят практиките на различни форми на конфликт на интереси, злоупотреби и пр. В резултат страната ни влезе в т.нар. чакалня, но

скоро след приемането на закона започна и неговото смекчаване под различни форми, включително чрез промени на други закони.

Въвеждат се изключения, облагодетелстващи определени компании (например железопътните и Българската банка за развитие), и се правят опити за премахване на забраната заемащи висши държавни постове да влизат в управлението на публични дружества.

Една от промените засяга и болниците – премахва се забраната членове на управлението им да работят в тях като лекари. Като се има предвид недостигът на лекари в България, особено в малките населени места, тази промяна е смислена. Любопитен детайл е, че тя става точно по времето, когато се популяризира проблемът с гражданството на д-р Заргар. Предложените изменения на закона обаче не предвиждат граждани на трети страни (тоест такива, които не са част от ЕС и ЕИП) да могат да управляват лечебни заведения.

Напорът за промени в закона впрочем се засилва напоследък, защото според Правилника за прилагането му голяма част от новите правила, които се въвеждат с него, влизат в сила от 2021 г. Това важи и за гражданството на членовете на управителни органи на болници.

Ето защо директорът на болницата в Исперих, който осем години е заемал поста си законно, изведнъж вече няма това право.

Ортопедът д-р Абдулах Заргар буквално е спасил болницата, която никой друг не е желаел да управлява. Не само е успял да подобри финансовото ѝ състояние, но и лично е пътувал до близките села, за да преглежда хора, които не могат да стигнат до града, и то безплатно. А би могъл да направи кариера и в някоя по-богата страна. Той владее седем езика, завършил е медицина в Русия, специализирал е във Великобритания, Германия, Франция, Турция и България. Преди е работил във Варна, както и в голяма болница край Манчестър.

Пред bTV лекарят споделя, че е избрал България, защото тук се чувства нужен – в страната ни много хора на практика нямат достъп до лекар. Според него не само хората в Западна Европа, а и тези в Иран са по-заможни от българите и съответно имат по-добър достъп до медицинска помощ. Освен това тук се чувства у дома си. Впрочем доста хора от Близкия изток и Северна Африка намират българите по-близки по манталитет от хората в Западна Европа. Въпреки че много от сънародниците ни ги възприемат като „ислямски нашественици“.

Какви са причините със Закона за публичните предприятия да се въведат ограничения за гражданството на лицата, които участват в управлението им? Това можем само да гадаем, тъй като

в мотивите към законопроекта гражданството изобщо не е тема.

Парламентът напълно немотивирано и интуитивно-националистически е приел, че щом става дума за дружества с държавно или общинско участие, те трябва да се ръководят от българи. И понеже ЕС ни задължава да третираме гражданите му, както и тези на ЕИП като български граждани (с малки изключения), трябва да се включат и те.

Струва си обаче да се запитаме: колко лекари чужденци от ЕС и ЕИП изобщо биха дошли да работят в държавна или общинска болница в България, а и да я ръководят? Наблюдава се обратният процес – български медицински специалисти масово заминават в страни като Германия или Швейцария, защото там заплащането и условията на работа са многократно по-добри. А в България от десетилетия идват студенти и специализанти по медицина от Африка и Близкия изток, немалко от които продължават професионалния си път в страната ни. Като се има предвид недостигът на специалисти у нас, България следва целенасочено да ги стимулира, вместо немотивирано да слага таван на професионалното им развитие.

Според Марина Лякова, доктор на социологическите науки и изследователка на миграцията, работеща в Германия,

„да се пропилява такъв ресурс е недалновидно и е израз на политическо късогледство“.

Лякова разказва, че в Германия се наблюдава тъкмо обратната тенденция: „През последните години в Германия има цялостна промяна по отношение на набиране на квалифицирани кадри. Под „квалифицирани“ се разбират не само завършилите висше образование, а всеки човек, който има професионална квалификация. Особено внимание се обръща на медицинските професии, тъй като в Германия има остър недостиг на лекари, медицински сестри, санитари и грижещи се за болни и стари хора. Съществуват национални и регионални правителствени програми както за набиране, така и за интегриране на медицински работници. Също и специални програми за медицинско образование на бежанците, дошли в страната през 2015 г.“

Изискванията за директори на болници в Германия са различни в отделните федерални провинции, освен това има значение какъв тип е самата болница. От управляващите болници към големите религиозни организации „Каритас“ и „Диакони“ се очаква да са съответно католици или протестанти, уточнява изследователката на миграцията, но ограничения за гражданството им няма.

Доктор Абдулах Заргар заслужава българско гражданство.

И ако го получи, това следва да бъде именно защото заслужава. Защото изпълнява критериите да стане гражданин на страната ни и е допринесъл много за нея. А не по милост, за да запази поста си.

Директорът на болницата в Исперих впрочем е кандидатствал за гражданство още през 2015 г., когато не е съществувал правен проблем с поста му, но е получил отказ. Защо? Защото България трудно предоставя гражданство на хора, които не твърдят, че са с български произход. Или които не си платят достатъчно. Особено ако идват от определени държави. И докато достъпът до българско гражданство се е превърнал в бизнес, от него са изключени чужденци с действителни заслуги за страната ни.

Още по-важно е обаче да се премахне безсмисленото законово ограничение пред чужденците да заемат управленски постове в болници. И в публични предприятия изобщо.

Защото проблемът на д-р Заргар не е негов личен, нито зависи от него. Той е резултат от неадекватното ни законодателство.

През 1992 г. над 25 000 жители на Словения изведнъж се оказват нелегални. Те са изтрити без предупреждение от публичните регистри единствено на основание, че са били граждани на бивша Югославия, но не и на Словения. Така са превърнати в чужденци без документи, в лица без гражданство в собствената си страна. С всички последствия от това – остават без работа, образование и осигуровки, без достъп до медицинска помощ, до банковите си сметки и до всичко, за което се изисква документ за самоличност. Ако излязат от Словения, вече не могат да влязат в нея.

Минават 10–15 години, докато „изтритите граждани“, както става известна тази група хора, успеят да възстановят правния си статус. Но продължават да имат редица проблеми, например не могат да съберат стаж за пенсия, тъй като са нямали право да работят. И се надяват да получат справедливи компенсации за всички злини, които словенската държава им е причинила.

Казусите с „изтритите граждани“ в Словения и с д-р Заргар са аналогични, макар първият, разбира се, да е далеч по-драстичен. Но той трябва да се помни като предупреждение –

докъде може да стигне бездушната бюрократична машина на едно националистическо законодателство.

И то в демократична страна, без да броим тоталитарни системи като националсоциалистическата или социалистическата.

Днес става дума за директорите на болници, но няма гаранция, че след поредните законодателни промени някоя група български граждани няма да се окаже извън закона. Впрочем такива вече има – например хора, чиито жилища не се узаконяват, поради което не се водят на никакъв адрес, поради което нямат лични карти, поради което са на практика лица без гражданство. Добре ще е, ако случаят с д-р Заргар ни накара да се замислим, че проблемът не е в хората, а в нечовешките закони.


На 5 февруари, малко след редакционното приключване на тази статия, научихме добрата новина, че е подписан вицепрезидентският указ, с който се предоставя българско гражданство на д-р Абдулах Заргар.

Искате да четете повече подобни статии?

Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет. „Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели.

Подкрепете ни