50-тата годишнина от събитията в Чехословакия за доста българи е горчиво припомняне на неслучилата се „българска 1968-ма“, на потискащата липса на сериозен опит за разчупване на статуквото, още по-малко за активна съпротива срещу системата. Дори след грубото пресичане на Пражката пролет с танкове липсват не само масови протести, но и граждански акции и жестове на отделни лица. Знаем само за позивите на Едуард Генов и за съвместния му протест с Александър Димитров и Валентин Радев срещу окупацията на Чехословакия от войските на Варшавския договор.

Затова с интерес се запознах с провокативната акция „Анкета за Чехословакия“ на 18-годишния тогава първокурсник в Юридическия факултет на Софийския университет Николай Близнаков, която стига до над 1000 студенти. По-късно Близнаков е депутат във Великото Народно събрание, преподавател в Пловдивския университет, социолог и лидер на граждански организации. Разговарях с него на паметната дата 21 август.


Николай Близнаков

Марина Георгиева: Преди да поговорим за Вашата провокативна акция с анкетата, лично Вие как възприемахте събитията от 1968-ма в Чехословакия?

Николай Близнаков: Има доста анализи по темата и моите са в общото русло. Бях на седемнайсет години, в 11-ти клас, и бях вдъхновен от долитащите откъм Чехословакия акорди. Като че ли се доказваше, че един свободен и хуманен социализъм бе възможен. Още се чудя как при тогавашната плътна завеса до нас стигаше достатъчно информация – най-вече чрез „Свободна Европа“ и „Свобода“, но и между редовете на нашите медии.

И тогава дойде шокът на 21 август, както и едновременно очакваният и изненадващ ботуш върху реформите. Цялата следваща година бях в тревожна възбуда, все очаквах някакъв заден ход, успешен отпор на така нестандартните чехословашки реформатори… За мен, както и за голяма част от хората от Източния блок, 21 август 1968 г. погреба илюзиите за демократично развитие на социализма и ме превърна окончателно в противник на системата. Превърна ме завинаги и в „политическо животно“ (бях приет и в любимата „История“, но записах „Право“ – специалността, даваща най-много възможности за политическа дейност).

В Юридическия факултет обаче веднага се сблъсках с първото разочарование. Студентите, които традиционно представяме за неконформисти – будни, смели, радикални, се оказаха в мнозинството си политически индиферентни и преди всичко отлично приспособяващи се. Това бе дразнещо и – подклаждан и от искрите, долитащи откъм Прага – реших много скоро да поразбутам колегите си. Да ги накарам не само да се замислят, но и да влязат в дискусии по острите проблеми. Да си изработят позиции.

МГ: Но не сте започнали да печатате възвания на пишеща машина и да ги разпространявате?

НБ: Не, осъзнавах, че е и опасно, и неефективно: до колко хора можех да стигна, преди да ме спрат? Направих друг ход – като запален по почти непознатата и ставаща модна тогава социология, предложих на комсомолското ръководство да бъдем суперсъвременни и да провеждаме социологически проучвания сред студентството. Членовете на ръководството приеха да направим Щаб за социологически проучвания (ЩСП) сред младежта, а аз бях достатъчно нагъл да предложа себе си за ръководител – като „разбиращ“ от социология. Ето как, едва навършил 18 години, седнах да изготвя първата анкетна карта (декември 1968 г.), в която се опитах някак да балансирам провокативни въпроси и директни внушения с по-безопасни теми. С подписа на председателя на ДКМС в курса отидох в голямата печатница на Софийския университет и поръчах 1350 екземпляра.

МГ: В тази анкета повдигате въпроси, които е било абсолютно забранено да се споменават; правите внушения, подтикващи към „неправилни“ отговори. От 22 въпроса, които виждам, поне 10 са провокативни. Не ги ли видяха, не Ви ли спряха?

НБ: Чак след като отпечатаха хилядата екземпляра, бдителен другар от печатницата вдигнал тревога и се обадил на университетското ръководство. Скандалът бе полупотушен с решението да замажат два от най-провокативните въпроси и тогава да ни се предаде тиражът. Това бяха „най-вражеските“ според тях – за отношението към „братската помощ“ на армиите в Чехословакия (№14) и дали са готови да изпълнят всяка директива на ЦК на БКП и Министерския съвет, „независимо от нейния характер“ (№15).

МГ: Очевидна е връзката с предишния въпрос за Чехословакия – намеквате, че не всяка заповед на Партията и Правителството трябва да се изпълнява…

НБ: Ами сега това е очевидно, но тогава човек не смееше да гъкне срещу което и да е решение на Партията (винаги с главно П). Обаче този въпрос все пак не бе зачеркнат, а задраскването само увеличаваше интереса към написаното. Фактът, че съумях да задвижа нещата „по комсомолска линия“, бе важен не толкова заради самото „официално“ отпечатване, а най-вече заради осигуреното разпространение и после обратно събиране на анкетните карти. Представяте ли си до колко души можех да стигна, ако се бях опитал да разпространя анкетата сам? По онова време беше забранено да се събира информация за настроенията „частно“ – веднага щяха да ни спрат. Да не говорим че едва ли някой щеше да попълни и върне анкетата. А така, пусната „по комсомолска линия“ на секретарите, те я раздадоха и събраха обратно за два дни. В това време скандалът се разгаряше…

МГ: А този екземпляр у Вас е отпечатаният анкетен лист с поправките на отговорния другар, така ли?

НБ: Точно така. Но успяхме да не се съобразим с повечето цензурни „поправки“…

МГ: Виждам, че при въпроса „Мислите ли, че в нашето общество и по-конкретно в Комсомола са налице достатъчно условия за свободно изказване на мнение по спорни въпроси, за искрени дискусии?“, цензорът е зачертал „в нашето общество“

НБ: Да, по това време да критикуваш Комсомола бе някак си позволено, но Партията, ръководството на държавата – абсурдно. Затова и анкетата започва с „по-позволените“ критични въпроси за ДКМС. Но ние си оставихме и онзи за „нашето общество“…

МГ: Задавате въпроси и като „Какви предимства – най-съществените – виждате в капитализма пред социализма?“ и „В какво общество – капиталистическо или социалистическо – предпочитате да живеете?“ Можеше ли да се говори публично за възможни предимства на капитализма?

НБ: О, публично не, разбира се, само по кухните… Това би било проповядване на чужда идеология, идеологическа диверсия, за която най-малкото можеше да си загубиш работата, а дори и да те осъдят. Хората си шушукаха, споделяха в най-тесен кръг, но да го видят черно на бяло напечатано – това не е бивало.

МГ: Ето този въпрос ми хареса: „Как виждате преминаването на САЩ, Англия и други високоразвити капиталистически страни към социализма? Приблизително кога мислите, че ще стане това?“

НБ: Е, какво очаквате… По онова време (60-те години) бе затвърдена догмата, че до 10–20 години ние ще надминем САЩ и Запада по благосъстояние – и те неизбежно ще трябва да приемат социализма. Разбира се, мнозина се подсмиваха на това, но имаше и доста, които вярваха. Откровено казано, не очаквах много искрени отговори на „деликатните“ въпроси – хората се страхуваха, че могат да бъдат идентифицирани по почерка (някои листове бяха попълнени с печатни букви). Затова отговорите не бяха толкова интересни, колкото може би очаквате – имаше единици смели анкетирани, но като цяло отговорите бяха конформистки.

За мен самото разпространение на анкетата беше важното. Студентите от целия Юридически факултет бяха 1000, това бе основният масив анкетирани, над 200 дадохме в друг факултет. От нашия се върнаха за обработка близо 300, от другите повечето са се запилели, но се изкушавам да мисля, че някои анкетни карти студентите просто са запазили за себе си.

МГ: Всичко това не може да е останало без последствия за Вас…

НБ: Тръгна разследване по „партийна“ линия, но тъй като искането до печатницата и анкетата бяха подписани от комсомолския секретар, т.е. всичко бе „законно“, топката спря в него. Бе човек от номенклатурно семейство и не пострада, така че трябва да съм му благодарен, че без да иска, ме „закри“ с фигурата си.

На мен ми намекнаха за наказание, но нищо не се задейства – явно бяха решили, вместо да раздухват случая, всичко да се покрие и да потъне в тишина. Съхранявах у мен всички анкети и след мъчителна обработка на ръка представих пред колегите доклад за резултатите. Коментари нямаше, не знам „нагоре“ какво е обсъждано. Притеснявах се дали няма да ми поискат картите за разследване – графологична експертиза с последващо търсене на отговорилите например. За щастие, нищо подобно не се случи и анкетите си останаха у мен – по-късно забутани в една изба, после на тавана…

МГ: Не осъзнавахте ли риска, който поемате? По същото време Едуард Генов и приятели получават по няколко години затвор за позив в 150 екземпляра…

НБ: Осъзнавах опасността, но може би не напълно. Онази система не беше „точна“ – някои хора за сериозни провокации не бяха тежко санкционирани, други пострадаха буквално за нищо, за два вица. Не мога да сравнявам моята провокация със случая на Едуард Генов – там имаме директен призив и сблъсък със стената. В моя случай става дума за подмиване на тази прословута „стена“. Но подозирам, че е имало и други подобни „провокации“, направени със същата цел – да раздвижат хората, да ги накарат да се замислят.

Марина Георгиева

Марина Георгиева

Социоложка по образование и начинаеща журналистка с изяви в пловдивски медии. Основните ѝ интереси са областта на историята, политиката и културата. Вярва в солидарността и значимостта на социалните каузи.