Идеологическият контрол над словото е характеристика на китайския комунистически режим още от началото му през 1949 г. В поредицата ни „Китай отвътре“ вече засегнахме въпроса за цензурирането на историята с текста „Китайска мечта“ на Ма Дзиен, който е един от по-яростните поддръжници на възгледа, че прикриването на историята води до повторение на престъпленията. Продължаваме темата със статия на Йен Лиен-къ.

Роден през 1958 г., Йен Лиен-къ пише от 1978-ма, годината на обявяването на реформите на Дън Сяопин. Започва като пропаганден писател в китайската армия, но след напускането си се преориентира към литература с остра социална критичност, с което си спечелва огромна популярност сред читателите и става един от най-изнасяните китайски писатели с неколкократни номинации за международната литературна награда „Ман Букър“, една от най-престижните в света. Творчеството му включва романи, разкази, есета и критика, като много от тях засягат особено щекотливи теми, а някои така и не са издадени в Китай, включително романът „Мечтата на село Дин“, който разказва за епидемията от СПИН в малко китайско село, и издаденият на български (в превод от френски) сатиричен роман „Да служим на народа“.

Макар и писана през 2013 г., тази статия на Йен Лиен-къ звучи още по-актуално в момента, когато „регламентираният обхват“ на позволеното говорене осезаемо се стеснява – чрез засилен контрол над журналистите, стриктно следене на онлайн дейностите, мащабно блокиране на чужди сайтове и редица други мерки. За разлика от Ма Дзиен и подобно на Ю Хуа, авторът не е точно дисидент – макар и несъгласен с политиката на китайското правителство, той все още живее в родината си и много от неговите текстове се разпространяват безпроблемно там. Не и този.


I

През март 2012 г. на среща в Хонконг шведският китаист Турбьорн Луден ми разказа, че докато бил гостуващ професор в Хонконгския градски университет, попитал присъстващите четирийсет студенти от континентален Китай дали знаят за 4 юни и дали са чували за Лиу Бин-йен и Фан Ли-джъ. Студентите само се спогледали мълчаливо.

Веднага си спомних за една хонконгска преподавателка, която ми беше споделила как веднъж попитала студентите си от континентален Китай дали знаят, че по време на така наречените „три години природни бедствия“ 30 до 40 милиона китайци умират от глад. Въпросът ѝ смълчал всички, а насреща ѝ се появили изражения на изненада и съмнение, сякаш от университетската катедра хонконгската преподавателка открито фабрикува китайската история и атакува процъфтяващата им родина.

След като поговорихме за това, с професор Луден седнахме в един тих виетнамски ресторант и дълго време си разменяхме безмълвни погледи. Оттогава държавната забрава – този китайски проблем, който отдавна се обсъжда само под сурдинка – се заби като клин в главата ми, постоянно се сещам за нея и върволици свързани въпроси галопират като конница от паметта ми към площада на собственото ми угризение.

Дали наистина китайските деца, родени през 80-те и 90-те, които в момента са на 20–30 години, са забравилото поколение? Кой ги е накарал да забравят? По какъв начин го е постигнал? Каква отговорност носим ние от помнещото поколение за тяхната забрава? За да се изяснят тези въпроси, думата „забрава“ може би не е най-точната, тъй като тя означава естествено изчезване на миналото от паметта. Докато тук говорим по-скоро за

избирателно отхвърляне на реалността и историята, един вид принудителна амнезия.

Историята и реалността, миналото и сегашното биват безследно забравени. Винаги сме смятали, че историята и човешката памет в крайна сметка ще надделеят над временното забвение и ще се завърнат при истината, а в действителност се случва точно обратното. Днес в Китай амнезията е надделяла над паметта, фалшът е победил истината, а скалъпването на факти осъществява връзката между история и логика. Със смайваща скорост избирателната памет отхвърля дори неща, случили се пред очите ни днес, за да останат от тях само разни откъслеци, които се запазват в обществото, в живота и главите на хората, без обаче някой да е наясно дали са факти, или лъжи.

II

От 1949 г. досега страната ни e погълната от революция. Чрез нея се създава всичко – политическата власт, историята, реалността. Какво се помни и какво се забравя, се избира от държавата и се превръща в революционен похват, който постепенно и последователно се прилага и налага. Всичко от историята на феодалните времена вече не се споменава, понеже, разбира се, е феодално и деспотично. Синхайската революция също е далеч, от нея е останало само името на Сун Ятсен, при това свързаните с него събития и детайли избирателно се изтриват от учебниците по история. Това важи дори за Военния период (1916–1928) и Съпротивителната война срещу Япония (1937–1945), които са още живи в спомените на по-възрастните хора – кои партии, армии и личности са проливали кръвта си на фронта, се помни и забравя избирателно.

След 1949 г. целият народ е поведен от устрема на един човек към яростен градеж, при който кампаниите продължават войната, а революцията замества производството. Едни от първите кампании са т.нар. „трите анти“ и „петте анти“ от 1951 и 1952 г. (съответно срещу корупцията, прахосничеството и бюрократизма и срещу подкупите, укриването на данъци, кражбите на национално богатство, злоупотребата с обществени средства и бюрократизма). И понеже поставят основата за националната трагедия „антидясно прочистване“ през 1957 г., те и антидясната кампания, която и до днес много хора си спомнят с ужас, са насилствено пренесени от хранилището на паметта в склада на амнезията.

После идват Големият скок, Голямото претопяване на стомана, впоследствие Китай навлиза в така наречените „три години природни бедствия“, после са десетте години на Културната революция, която развълнува целия свят. Абсурдите, жестокостите и масовостта на тези събития са толкова стъписващи, че

хората не смеят, не могат и не искат да се връщат към грозното лице на миналото и да предоставят на следващото поколение историческата истина.

Избирателното забравяне продължава и след обявяването на реформите и отварянето. Нито дума не се споменава за всички безсмислени жертви, дадени от Китай и Виетнам по време на безумната война в края на 70-те. Не се задават въпроси и за гоненията с цел възстановяване на обществения ред през 1983 г., при които безброй хора са вкарани в затвора с обвинения за вандализъм заради целувка на улицата, а други са екзекутирани заради кражби от бедност.

И разбира се, студентското движение „4 юни“ от лятото на 1989 г., приключило със стрелби, кръвопролитие и смърт, се помни и до днес от целия свят и множество платформи на паметта постоянно излагат факти от събитието. Само не в страната на самото му случване, където хората и децата, увлечени във възторга от икономическия растеж и държавния възход, или го чувстват далечно и чуждо, или са го забравили почти напълно.

Какво още? Всичко, което става в последно време: неразследваната мащабна епидемия от СПИН вследствие на кръвопродаване в средата на 90-те; редовните срутвания и газови експлозии в нелегалните мини; отровните пелмени, отровното сухо мляко, отровните яйца, отровните морски храни, отпадъчното олио, канцерогенните плодове и зеленчуци, насилствените аборти заради политиката за семейно планиране, безразборното събаряне на сгради в градовете и селата, незаконното и неетично отношение към тъжителите срещу липсата на справедливо правосъдие

Всичко негативно, което по някакъв начин петни образа на страната и на властовите структури, бива скорострелно превърнато в дим и прах от държавната амнезия.

Тази амнезия не е болестно състояние или поведенческа специфика на всички хора, а необходимост на държавното управление и социалната система. Най-ефикасният метод за нейното прокарване е налагането на идеологически рестрикции над всички канали за продължение на паметта – нежеланото съдържание се изтрива и забранява във всички вестници, списания, телевизии и сайтове, във всички исторически книги, учебници, литература и всякакви други места за писмено съхранение на памет.

Тези методи не са запазена марка на една държава – натискът върху словото съществува във всяка страна с авторитарна власт. Обичайно властта първо принуждава паметливите интелектуалци да замълчат и да забравят, след което амнезията естествено се предава и на останалите хора. Така следващото поколение вече не знае нищо.

Историята бива съвършено пренаписана.

III

Принудителната амнезия представлява вид изнасилване, мачистко поведение, което всъщност не е нещо невиждано. Подобно е на поведението на някои животни в природата, които ожесточено бранят собствената си територия, защото от това зависи оцеляването им. Авторитарната власт трябва да налага принудителна амнезия върху историята и реалността, за да запази крепкостта си.

В днешен Китай обаче проблемът не може опростенчески и обобщенчески да се припише на властта,

важно е да се държи сметка и на доброволно подложилите се на амнезия интелектуалци.

Ето по това се различават интелектуалците в Китай от тези в други страни. Ако говорим само за писатели, белият терор в бившия Съветски съюз например също цели запазване на авторитарната диктатура чрез метода на забравата, конкретно чрез „литературна инквизиция“, но резултатът е появата на писатели като Булгаков, Солженицин, Пастернак и Рибаков. В „Книга за смеха и забравата“ Милан Кундера изследва как властта вреди и отнема паметта на държавата и народа. В „Трилогия на близнаците“ Агота Кристоф взема най-мрачните спомени на нацията и ги полага върху най-слънчевите места. Тяхното писане не е толкова отпор срещу властта и системата, колкото възстановяване и лечение на паметта.

А Китай… Китай вече не е същият като отпреди трийсетина години, когато приличаше на днешна Северна Корея, затворил плътно всички врати и прозорци към светлината. В днешен Китай едното крило на прозореца (икономиката) е отворено към света, а другото (политиката), поради необходимостта от контрол над обществото, е затворено. Под здравия идеологически похлупак полуотвореният прозорец е под постоянен надзор. И докато никой не може да надзирава държавната идеология, държавната идеология винаги и навсякъде надзирава устите и писалките на интелектуалците. Същевременно обаче нищо не може да спре вятъра и слънчевите лъчи да влизат от външния свят през открехнатото крило. А това създава усещане за реформи, отваряне и просвета.

Всички китайски специфики на паметта и забравата се намират именно в този полуотворен-полузатворен прозорец. За паметта и забравата законът няма никакъв смисъл и съществува само на име – той не защитава нито свободата на словото, пресата, издаването и писателското въображение, нито правото на памет на хората, които не желаят да забравят. За всичко това се разчита единствено на просветеността, морала и настроението на управниците. Така че отвореният прозорец не е толкова резултат от мисленето на интелектуалците, колкото благосклонност от страна на властта в процеса на отварянето.

Ако сума време си стоял в тъмен затвор и най-после ти открехнат леко прозореца, за да ти влиза светлинка, нима ще имаш право да поискаш да ти отворят вратата?

Така избирателната памет непрекъснато влиза и излиза през открехнатото крило, а каквото обезателно трябва да се забрави, остава завинаги отвън. Това е животът на днешните китайски писатели и интелектуалци, готови да приемат обстановката на принудителна амнезия и да пишат в рамките на регламентирана, подбрана памет. Tази готовност е колективен компромис на интелигенцията, съгласие за взаимно разбирателство след масовото изоставяне на паметта. Оправданието е, че сега поне вече имаме въздух за дишане, така че няма нужда да правим безсмислени жертви за бъдещето.

Друга причина за съгласието и одобрението на амнезията е наличието на награди и санкции. Независимо дали си писател, преподавател, историк, или социолог, просто не гледай натам, накъдето не ти е позволено да гледаш; възпявай това, което трябва да възпяваш; не пиши за това, което трябва да се забрави; представяй си само това, което властта, историята и реалността имат нужда да измисляш, обработваш и създаваш – и тогава ще бъдеш възнаграден с власт, слава и пари. В противен случай ще получиш пренебрежение или забрана.

В тази страна парите имат безподобната сила да затварят усти и да пресушават писалки.

Ден след ден и година след година това спомага за възпитаването на забрава по навик и на съмнение относно съмнението. Съмняващите се винаги са наказвани, а готовите да повярват в лъжата, фалша и измислицата, тези, които не се съмняват, че под черното има ослепително бяло, прибират всички награди.

Сред стратегиите за осъществяването на държавната амнезия в китайски стил може да се каже, че принудителността е обща за целия свят, докато компромисите и наградите са специфични за днешната китайска реалност. Преди повече от трийсет години Китай използваше въжета и вериги, за да се разправи с журналистите, които отказват да забравят, а днес щедро раздава огромни суми за поощрение на онези, които правят компромиси с паметта си. Ако погледнем литературата, в Китай няма нито една частно учредена награда, почти всички конкурси и призове са партийни и държавни. Така че всички награди за литература, изкуство, журналистика и култура се раздават отново в рамките на амнезията и избирателната памет. Не казвам, че те до една са нечестни и незаслужени, а само че позволяват на човек да твори и да мисли в тези рамки. И че единственото условие да успееш и да се сдобиеш със слава и награди е да работиш в регламентирания обхват.

IV

Наскоро в Китай излезе седемтомният роман на шведския писател Шел Еспмарк „Времето на забравата“. В първия том „Забрава“ се разказва как главният герой напълно изгубва и после търси спомените за първата половина от живота си. Това е нещо като иносказание и предсказание за китайската държавна амнезия. В процеса на забравата първо националната ни памет изчезва от историята, после всички истини изчезват от реалността, накрая, също като разказвача в „Забрава“, всеки китаец с памет губи спомените за собствения си живот, за близките си, за любовите и омразите си, за радостите и мъките си.

Властта и обществото се надяват хората под тяхното управление (във всички области, от всички прослойки и от всякакви среди) да са с коефициент на интелигентност колкото четири-петгодишни деца. Ще им се да управляват страната, както учителите в детските градини гледат децата – като им кажеш да ядат, те ядат; като им кажеш да спят, те спят; като им кажеш да си играят, те излизат на сцената с невинни усмивки и големи червени цветя в ръце и влагат собствените си емоции в написаните от някой друг песни и пиеси. За постигането на тази цел е наложително помнещите да забравят, а изразителните да мълчат, за да може следващото поколение да израсне с чисти мозъци като празни листове, които очакват да бъдат изрисувани.

Така цялата страна може да се превърне в огромна детска градина.

Но както във всяка детска градина винаги се намира някое непослушно хлапе, което прави каквото си иска, а не каквото учителят казва, така и в тази страна има интелектуалци и писатели, които не желаят да забравят. Те се борят да се чуе гласът им, борят се крилата на въображението им да следват пътя на душата, на съвестта и на изкуството, да прелитат над регламентираните творчески зони и да стигат до кое да е кътче на историята и реалността.

Паметта не е единствен критерий за оценка, но е най-ефективното мерило за зрелостта на една държава, партия и нация. Затова и все не се отказвам от наивната си писателска фантазия да се продължи мечтата на стария китайски писател Ба Дзин и не само да се построи музей на Културната революция (неосъществена и досега идея, за която вече дори не се говори), а на площад „Тиенанмън“ в Пекин, най-обширния и най-посещавания площад в света, да се вдигне паметник на националната забрава, върху който да се издълбаят всички наши болезнени спомени: антидясното прочистване, Големият скок, трите години глад, десетте години Културна революция, студентското движение от 89-та и пр., и пр. национални катастрофи. Да се запишат на най-видния площад, за да видят всички китайци и чужденци, че вече сме достатъчно зрели, усъвършенствани, толерантни, самокритични и паметливи. Вече смеем да помним.

Единствено такъв паметник би бил наистина велик, възхитителен и примерен за всички по света.


Съставител на поредицата „Китай отвътре“ и преводач на всички текстове в нея е Стефан Русинов.

Искате да четете повече подобни статии?

Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет. „Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели.

Подкрепете ни