Амнистия за деепричастието

Да употребяваме ли деепричастия? Този въпрос за мен винаги е имал положителен отговор и ми е звучал също толкова странно, колкото „Да употребяваме ли минало неопределено време?“ или „Да избягваме ли наречията?“. В българския език има деепричастия (мислейки), така както има сегашни деятелни причастия (мислещ), минали деятелни причастия – свършени (мислил) и несвършени (мислел) – и минали страдателни причастия (мислен). Защо да се лишаваме от изразните възможности, които ни предоставят причастията от един точно определен вид? И нарочени ли са всъщност те?

Личен опит vs. чужд опит

Опитвам се да си спомня за учител по български език или за преподавател в университета, който е бил настроен отрицателно към деепричастията, но нищо не се появява в съзнанието ми. Или съм имала голям късмет, или съм игнорирала съветите да се избягват тези граматични форми, защото:

• били тромави;
• правели речта по-изкуствена, по-книжна;
• били създадени по подражание на други езици;
• издавали езиковата немощ на автора на текста;
• трудно се употребявали, без да се допускат грешки.

Всички тези аргументи съм чувала от други хора, у повечето от които се е задействало самоцензурирането, и те съзнателно ограничават употребата на деепричастия в речта си. Не е лесно да се променят формирани с години езикови нагласи, но все отнякъде трябва да се започне. И така, нека да поразчистим камъните в градината на деепричастието.

Български по произход ли са тези форми?

Стопроцентово. Съвременните книжовни форми със завършек -йки всъщност са разклонение на – изненада! – сегашните деятелни причастия. Как така, ще попитате, е възможно ходейки например да има нещо общо с ходещ? В старобългарския език сегашното деятелно причастие е било ходѧ. Както преди, така и сега то се е изменяло по род и число (в миналото – и по падеж), съгласувайки се с името, което е определяло.

В някои случаи обаче е започнало да се употребява в застинала, неизменяема форма, най-често със завършек -ще или -щи, без да се съгласува с име. Примерите са от писмени паметници от ХIII и ХIV век. Така на преден план излиза глаголната, а не атрибутивната (тоест прилагателната) природа на причастието и по своята същност и функции то се доближава доста до съвременното деепричастие.

Но как от застиналата форма ходѧшти се стига до ходейки? Вследствие на смекчаване на съгласните настъпва следната метаморфоза: ходѧшти > ходеш’т’и > ходех’к’и > ходейки¹. Преходът се извършва в югозападните български говори, от които сме приели точно тези форми в съвременния книжовен език. Това не е станало нито гладко, нито изведнъж.

Установяване на деепричастията в новобългарския книжовен език

В пред- и следосвобожденската ни книжнина граматични форми с най-различни облици се борят да седнат на трона на деепричастието. Ето, вижте какъв е мащабът на конкуренцията: играюще, играющи, казав, казавше, казавши, играя, носяйки, бидейким, пеещем, ходещец, ходещиц... При това спестявам например форми като товарйъще, закусвайъще, употребявани от Г. С. Раковски, но пък ви компенсирам с едно изречение от Дядо Славейков, в което деепричастието има неповторим звуков ефект: Госпожа Хрисодактилица остави съпруга си и влѣзе в стайътъ си шушнещец.

Общо взето, през последните двайсет години на ХIХ век формите на -йки започват да надделяват над останалите и голяма роля за това има лансирането им от писатели като И. Вазов, П. П. Славейков, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров².

Ако приемем, че в началото на ХХ век деепричастието вече се е установило в книжовния ни език, достатъчни ли са ни били 120 години, за да го приемем безрезервно и да го използваме свободно в своята реч? Оказва се, че не. Доста затруднения среща то по пътя си и няма как да не признаем, че поне част от причините за ограничената му употреба са основателни.

Проблемът с книжната и изкуствената реч

Факт е, че деепричастието е в основата на обособена част в изречението, а обособените части „са характерни предимно за писмената реч и имат книжен характер, белег са на по-обработената реч“³. Илюстрирам го с пример от Смирненски: Очите се разтвориха в тревожно любопитство, по лицата легна бледината на страха и минувачите странно забързаха, шушнейки си плахо. Вероятността да срещнем деепричастия в публицистичната, художествената, официално-деловата или научната реч е многократно по-голяма, отколкото в живата реч. 

Тук е важно да направим едно уточнение – „книжно“ значи не „изкуствено“, а най-вече „писмено“, макар че днес сме склонни да го асоциираме по-скоро с „официално“ и едва ли не „почти архаично“. Деепричастията просто са типични за писмената, обработена, тоест премислената, а не спонтанната реч и затова не виждам основания съзнателно да ограничаваме употребата им поне в писмени текстове. Имам предвид най-вече художествената литература и медийните публикации.

Езиково немощни ли са авторите, употребяващи деепричастия?

Ако се увличат и текстовете им изобилстват от тези граматични форми – да, това ще натежи и наистина ще означава, че не умеят да си служат добре с различни синтактични конструкции. Но ако в една статия се срещат едно, две или три уместно употребени деепричастия, какъв е проблемът? В предишната публикация в тази рубрика например съм използвала допитвайки се и опитвайки се, без изобщо да регистрирам това – в процеса на писането тези форми са се появили естествено в съзнанието ми. Предполагам, че при много други хора е така, и това всъщност е нормално.

Кой от вас си казва: „Сега ще употребя прилагателно име, а тук е необходимо наречие, но я да се върна малко назад, за да поразредя съществителните“? Да, звучи абсурдно, но защо тогава проявяваме свръхчувствителност към деепричастията? Не е ли по-добре да се възползваме от по-богатата вариативност, която ни предоставят? Например освен

Приятно ми е, като си мисля за теб, да гледам звездното небе.
или
Приятно ми е, когато си мисля за теб, да гледам звездното небе.
може да кажем
Приятно ми е, мислейки си за теб, да гледам звездното небе.

В конкретния случай аз бих предпочела третия пример, защото ми звучи по-поетично. В други случаи може по-уместен да се окаже вариантът с подчинено изречение с като или когато – или пък някакъв четвърти, или пети вариант.

Предполагам, че преводачите често проиграват подобни възможности, когато търсят най-доброто съответствие на определена синтактична конструкция в оригинала. Да имаш един вариант повече винаги е за предпочитане.

Разбира се, подмолните камъни в превода не са малко и поне един от тях е свързан с нашата тема: ако за езика на оригинала са твърде характерни граматични форми, съответстващи на нашето деепричастие, опасността да се залитне при предаването им на български е съвсем реална. За английския език рисковете са ясни, но и в гръцкия, да речем, деепричастието се среща доста по-често и вещият преводач следва да отчита тази особеност.

Всъщност моето впечатление е, че ако има залитане при преводите, то по-скоро е в другата посока. От опасения да не се прекали с деепричастията те се свеждат до абсолютния минимум.

Граматиката е коварна и грешки дебнат отвсякъде

Уви, това важи с пълна сила за нашите граматични форми. За да е правилна употребата им, е необходимо да бъдат изпълнени две условия: 1) действието, означено с деепричастие, трябва да се извършва едновременно с основното действие в изречението, и 2) вършителят им да е един и същ.

Конникът профуча край мен, яздейки бял жребец.

Често обаче се нарушава второто условие и се стига дори до примери като

Вдигнах поглед към конника, яздейки бял жребец.

Двете условия чувствително ограничават употребата на деепричастието, но (сякаш това не е достатъчно) те не са единствените, които регулират появата му в речта. Ще дам само един пример за типологична грешка – когато вършителят на действието, означено с деепричастие, е неопределен:

Имайки предвид прогнозите, дефицитът в бюджета ще остане под 3%.

Изречението може да се редактира така:

Като се имат/имаме предвид прогнозите, дефицитът в бюджета ще остане под 3%.

От всички аргументи против употребата на деепричастия най-силен според мен е последният – възможността да се допуснат грешки, която изобщо не е за подценяване и може дори да откаже по-неуверените. Ако обаче знаем в кои случаи може да се подхлъзнем, и внимаваме повече, когато пишем, опасенията ще останат на заден план, а речта ни ще стане по-богата и по-разнообразна с деепричастия. Нека не се лишаваме от възможността, която езикът ни дава, и да ги използваме – с мярка, разбира се.

Посвещавам публикацията на Боряна Телбис за любезното и аргументирано насърчение и на Стефан Русинов, който, нищейки проблемите на превода, не забравя и деепричастието.