Обичайна делнична сутрин в столичен квартал. Поемам със спящата на рамото ми дъщеричка към детската градина. На 3 и половина, тя вече не е толкова лека, особено когато е отпусната, затова се придвижваме бавно към тролейбусната спирка на ул. „Йерусалим“.

Освен мен на спирката чака още един човек – жена на средна възраст, която регистрирам само с периферно зрение. Заглеждам билборда, от който до онзи ден ме гледаше един от кандидатите за кмет на район „Младост“. Билбордът вече е със сменена визия – кандидатът е избран за кмет след балотажа. Същият се беше ангажирал с кампанията за преместването на Центъра за лечение на наркозависими до болница „Св. Анна“, срещу който от известно време протестират загрижени за децата си родители.

В София от години работят, без да създават проблеми, още 9 подобни заведения. По официални данни за периода от съществуването на метадоновите програми в България досега броят на хероинозависимите е намалял близо 10 пъти. Малко след началото на учебната година ми бе предложено да подпиша петиция срещу Центъра до „Св. Анна“. Отказах.

Докато разглеждам новата реклама на билборда, в ухото ми прогърмява истеричен женски глас, прозвучава ругатня. Усещам дъха на жената, която вече е до мен и размахва ръце, крещейки в лицето ми.

Защо съм го помъкнала това дете тук, да ми го откраднат ли? Тук ги крадат децата, аз каква съм – шведка някаква?

Залива ме паника. Светофарът е пуснал колоната от коли и те профучават покрай мен, без да мога да привлека нечие внимание дори ако извикам. Да тичам с детето е немислимо.

Забелязвам младо момиче наблизо и без да се замислям за възрастта му и как би могло да ми помогне, правя опит да го повикам за помощ. Първия път нищо не излиза от устата ми, втория – едва чуто „помощ“. Най-после се престрашавам да обърна гръб на крещящата жена, но в следващия момент усещам удар по главата – замахнала е с торбата си, след което ме блъсва на платното и продължава да крещи: „Защо бе?! Защо бе?!“ Дъщеря ми спи все в същата поза; децата имат правото да проспиват случки като тази. Момичето до мен гледа с недоумение. Хващам го за ръка и поемаме заедно нагоре по „Йерусалим“.

Оказва се, че е ученичка в гимназията. Но запазва самообладание, показва разбиране и съчувствие, пита добре ли съм. „Жената е болна. Болна и опасна. И няма кой да ѝ помогне“, обяснявам, опитвайки се да овладея гласа си. Добавям, че освен болна и опасна, тази жена е жертва на дезинформацията, която облъчва всички ни във връзка със Стратегията за детето. По погледа на момичето разбирам, че не знае за какво говоря. Разделяме се – повървели сме стотина метра заедно, а то трябва да поеме в обратната посока; закъснява за училище. Дъщеря ми проспива и останалата част от пътя, събужда се едва когато стигаме до стаята ѝ в детската градина. Контрастът с враждебната среда отвън, през която съм я пренесла, е зашеметяващ.

Вече у дома, обмислям какво мога да направя при такава ситуация – има ли районен психиатричен център в „Младост“, към който да се обърна,

да дам описание, да информирам заинтересованите лица, че жената, била тя неизвестна или известна за тях (разбирайте диспансеризирана), е агресивна. Замислям се агресивна ли е и другата болна жена, която срещам през ден. За разлика от нападналата ме жена, в спокойно състояние другата не се набива на очи. Слаба, все в тъмни дрехи, бих я определила като спретната. Но крещи, как крещи само… Възможно ли е някой без мегафон да надава такива викове, кънтящи сред панелните блокове по всяко време на денонощието? Виждала съм я и на пейките пред входа – седи, хапва нещо, изглежда толкова спокойна. Не е извикала страх у мен. Тревога може би – нащрек съм, видя ли я наблизо. Но не и страх.

След час интензивно търсене на информация в мрежата за това как да процедирам – каква е най-добрата стратегия в ситуации като тази, шокът е отстъпил място пред чувството на безсилие и гняв. Гняв не към тази обладана от демони жена, в чието болно съзнание децата в България се крадат от майките им. А и чии са демоните – нейни или на тези, които обществото ни произвежда и лансира с всички сили и средства? Не мога да изпитвам гняв към един болен човек, независимо какво е можел да ми стори – на мен и на някое от децата ми. Но мога да изпитвам гняв към всички онези, които продуцират психози, на които уязвими се оказват дори уж нормалните, изучилите се, мислещите. Както и към институциите, които не правят достатъчно, за да помогнат на хората в нужда.

Психичноболните и хората със зависимости не могат да решават проблемите си сами. Ала вместо да се търсят решения, като проблем се възприемат самите хора. А ние, „нормалните“, предпочитаме да си затваряме очите, да преминем на отсрещния тротоар и по възможност да избутаме тези хора и проблемите им някъде далеч, по периферията – докато може.

„Психичното заболяване не е личен провал. Всъщност ако може да се говори за провал, той може да бъде търсен в реакциите ни към хората с психични и мозъчни разстройства“,

казва д-р Брюндланд, бивш генерален директор на Световната здравна организация (СЗО) и бивш премиер на Норвегия. „Психичното здраве и благоденствие се влияят не само от личностните характеристики, но и от социалните обстоятелства, в които хората се намират, и от околната среда, в която живеят. Тези детерминанти си взаимодействат и могат да застрашават или предпазват психичното здраве на отделния човек“, казва се в брошурата за психичното здраве за 2019 г. на регионалното подразделение на СЗО за Европа.

110 млн. граждани на Стария континент, или около 12% от населението, страдат от някаква форма на психическо разстройство (зависимостите към субстанции не влизат в този процент, нито заболявания като епилепсия или деменция). Малко над 40% от тях страдат от депресия, която е най-разпространеното психическо разстройство. България се споменава само веднъж в брошурата във връзка с данните за броя на психиатрите на 100 000 души. Ако в Норвегия броят им е 48, а в Полша е 24, у нас са 7.

„Водещият проблем [с психиатричната помощ у нас] е драматичната, катастрофалната липса на кадри. Толкова са малко, че не може да се свърши и минимално необходимото“,

каза и д-р Тодор Толев, ръководил психиатричната болница в Раднево в продължение на 28 години, в интервю за „Тоест“.

По данни на НСИ за 2018 г. броят на болните, намиращи се под наблюдение на психиатричните заведения, отделения, кабинети и амбулатории у нас, е 120 509. Специалистите са 575, психиатричните болници – 12; същият е броят на бившите психиатрични диспансери, преобразувани в центрове за психично здраве. Общият брой на болничните легла е 2225.

Оставяме интерпретацията на данните настрана. Що се отнася до потърпевшите, данни няма. Става дума за хората, чиито близки са болни. Или които съжителстват, например в една кооперация, в един квартал и т.н., с хора с психическо разстройство. Всеки се спасява поединично както може.

Д-р Владимир Сотиров е психиатър с над 20 години практика, член на Българската психиатрична асоциация и бивш председател на Софийското психиатрично общество. В началото на тази година той публикува на личната си страница във Facebook снимки от столичен психиатричен център, които получиха широко медийно отразяване. Лечебното заведение е било обект на всякакви проверки, които е трябвало да гарантират качеството на здравната услуга.

„Системата практически не съществува, тя се е разпаднала. Повече от половината лечебни заведения не стават за това, за което са предназначени“,

каза в тази връзка д-р Сотиров в интервю за БНР.

Службите за лична и обществена безопасност и охрана са тези, които трябва да поемат случаи като моя, а за целта засегнатото лице трябва да се обади на 112 в момента на инцидента. „Служителите на МВР са овластени и от тях се очаква да се намесват ефикасно в такива ситуации; те трябва да притежават елементарна компетентност да установят естеството на поведението на лицето, срещу което е подаден сигнал, да притежават нужната психичноздравна култура, обученията за които се опресняват на пет години“, обяснява д-р Сотиров, след като се запозна със случая ми.

Полицията има правото да задържи лицето за 24 часа за проверка, като суспендира гражданските му права. Дали трябва да получи лечение, или не, се преценява на следващ етап. Подаването на сигнал е най-важното в случаи като описания и няма нужда лицето, което застрашава интересите и сигурността на другите, да е включено в списък, да е диспансеризирано, за да се предотвратяват престъпления. „Това обаче рядко се случва – трябва някой да сигнализира, а кохезията е слаба, социалните връзки са слаби“, изтъква специалистът.

Какво казва законът?

Според разпоредбите на Наказателния кодекс, по-конкретно чл. 89 от глава ХI „Принудителни медицински мерки“, и раздел II от глава V на Закона за здравето „Задължително настаняване и лечение“ най-тежката мярка – на принудително лечение, се прилага спрямо лица, които вече са имали противообществени прояви – преценката за това е на съда и въз основа на съдебнопсихиатрично освидетелстване, както и спрямо болни, които нямат подобни постъпки, но отказват нужното лечение или според психиатричната експертиза представляват сериозна заплаха за потенциално правно нарушение.

Във втория случай се инициира процедура чрез подаване на сигнал до районния прокурор, който внася предложение до съда за задължително настаняване. Подалият сигнал може да бъде привлечен като свидетел, но той не е страна по делото – такива са държавата и болният. „Това е бавна и тромава процедура, често минават месеци, но работи“, отбелязва д-р Сотиров. Задействането ѝ не компрометира подаването на сигнал за спешна интервенция, в случай че това е необходимо. Ако пък засегнатото лице не подаде сигнал на 112 веднага, какъвто е моят случай, това може да бъде направено в районното полицейско управление.

Какво се случва след това? Какви мерки се вземат, за да се предотврати рецидив в заболяването на психичноболните, след като бъдат освободени от задължителното настаняване и лечение? Каква е грижата за тях? Каква подкрепа получават близките им по време на лечението и след него? Тези въпроси са пряко свързани с намирането на решения за проблемите на психичноболните, а респективно – и на всички потърпевши. Защото публикацията на д-р Сотиров далеч не е единствената, която разкрива ужасяващата действителност на психиатричната помощ у нас. Нечовешките условия, необратимата дезинтеграция и стигмата в обществото оказват своето пагубно въздействие върху болните.

„Защото ти се прибираш и оставаш да гледаш вкъщи в една точка 24 часа в денонощието. Обикновено веднага след като те изпишат, ти си уволнен“,

казва пред БНР психичноболна жена, изпитала на гърба си недъзите на системата. „Нося болничен и на него пише „психично разстройство“, отдолу – подпис и печат. Изхвърчаш на секундата. Ти се озоваваш вкъщи без работа, без приятели. Хората са се разбягали поради нещата, които си правил в психозата си. Няма система, която да те хване и да ти помогне да останеш добре. В някакъв момент ти, по-бавно или по-бързо, отново започваш да вървиш към дестабилизацията и психичната криза.“

„Средата трябва да лекува, да е терапевтична. Болничните заведения трябва да са оборудвани, обезпечени. Хората да искат да се лекуват, защото в противен случай у тях ще има съпротива да потърсят помощ следващия път“, коментира д-р Сотиров. И допълва: „Държавата има много какво да направи, за да пребори стигмата. Да осигури едни нормални човешки условия, тези хора да получат грижа и любезно отношение.“

Попитах го какво според него трябва да се случи, за да се ангажират институциите. „Граждански натиск. Гневни, недоволни граждани, които да оказват натиск за законодателни промени, проверки, доклади.“

И това е, което се надявам да произведе тази история, като я изваждам от частната сфера и я пренасям в публичната. Гняв. Непримиримост. Енергия. Защото демокрацията не започва и не свършва с изборите. Фундамент на демокрацията е свободата, а бих добавила: и дългът да защитаваш своите права и най-вече на тези, които не могат да го сторят сами.

Заглавна снимка: Стена в столичния психиатричен център © д-р Владимир Сотиров

Иглика Иванова

Иглика Иванова

Докторант в катедра „Европеистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“ с фокус върху теми като свободата на изразяване онлайн и медийната грамотност. Вярва в основните ценности на Европейския съюз, в постижимостта на мотото „Единство в многообразието“ и в индивидуалния и колективния човешки интелект.