„Арабската пролет“: 10 години по-късно

25 януари 2011 г. Излязох от квартирата си в един южен квартал на Кайро и се запътих към центъра на града. Предишните няколко дни бях видяла множество призиви в социалните мрежи за митинг срещу полицейското насилие на Празника на полицията на този ден и реших да проверя какво ще се случи.

По принцип протестите срещу режима на Хосни Мубарак винаги бяха малобройни и бързо разгонвани от силите на Централна сигурност. Но в случая имаше възможност за нещо по-сериозно, тъй като само десетина дни преди това

дългогодишният президент на Тунис Зин ал-Абидин Бен Али беше свален след масови протести.

Когато слязох от метрото на спирка „Садат“ в центъра, усетих мириса на сълзотворен газ. Метрото не беше изпълнено с обичайната голяма тълпа пътници, а с групи объркани младежи, които търчаха насам-натам с кърпи на устата. Когато излязох на площад „Тахрир“, вместо малка тълпа демонстранти, заобиколена от стотици полицаи, както обикновено се случваше, видях хиляди протестиращи. След сблъсъци, случили се преди да пристигна, полицията се беше оттеглила в двата края на площада и от време на време хвърляше сълзотворен газ.

Това беше първият път, в който аз (пък и сигурно повечето египтяни на площада) чух възгласите „Долу, долу, Хосни Мубарак!“. Емоцията за мен беше неописуема и мога само да си представя каква е била за тези протестиращи египтяни, които за първи път чувстваха свободата да извикат срещу вечния и всемогъщ Мубарак.

До вечерта тълпата набъбна още повече, преди полицията да я разпръсне със сълзотворен газ и палки. Това обаче беше само началото. В социалните мрежи бързо беше насрочен нов протест за 28 януари под наслов „Денят на гнева“.

И властите се уплашиха, че нещо голямо се готви.

На този ден още от сутринта изключиха интернет и телекомуникационните услуги и мобилизираха хиляди полицаи и войници от Централна сигурност.

Аз успях да стигна до центъра на града и след случайна среща с известната журналистка Бусайна Кемал и спречкване с полицията се озовах в апартамента на културния деец и бохем Пиер Сеюфи, от който се откриваше пълна панорама на площад „Тахрир“. Оттам в следващите часове наблюдавах и снимах как полицейските части отстъпват под натиска на хиляди протестиращи, прииждащи от Гиза по моста „Каср ал-Нил“.

Малко след залез слънце площадът падна. След няколко часа се появиха бронираните коли на армията и после изчезнаха.

Краят на режима на Мубарак беше дошъл.

В следващите дни написах първите си статии и репортажи за български медии. Бях убедена, че времето за промяна в арабския свят е настъпило и че най-накрая в България ще обърнат внимание на този толкова важен регион. За първото се оказах права, за второто – не.

Почти 10 години по-късно седях в малка зала в Специализирания съд в София и слушах как една съдийка мудно чете доводите си да остави в ареста 21-годишен български гражданин, обвинен по чл. 108а, ал. 6 от Наказателния кодекс в участие в терористично престъпление зад граница.

Обвиняемият Мохамед Абдулкадер, бивш шампион на България по борба, стоеше пред съдийката, кривеше си краката и клюмаше като дете, на което му се карат. Прокурорът – който се оказа, че не е същият, оформил обвинението, а просто някой, изпратен да представлява прокуратурата по едно неудобно дело – небрежно си поглеждаше телефона.

Аз седях и се чудех кое е по-шокиращо: това, че съдийката наричаше Башар ал-Асад „Башар Ахмет“; че споменатите от нея материали, предадени от службите, явно показваха, че те си нямат идея какво се случва в Сирия; или че съдът приема обвиняемия за виновен още докато трае разследването, и

принципът „невинен до доказване на противното“ явно не важи в българската съдебна система, ако името ти е Мохамед.

Доказателствата срещу обвиняемия, които чух в залата, бяха следните: показания на таен свидетел, че Мохамед Абдулкадер бил член на терористична организация; снимки на подсъдимия с оръжие, които той сам е публикувал в профилите си във Facebook и Instagram; принадлежност на баща му към сирийската въоръжена фракция „Султан Мурад“; и показания на други свидетели, които заявили, че обвиняемият им е казал, че имал намерение да бъде доброволец в Свободната сирийска армия.

И някъде между другото се подхвърли и ИДИЛ.

Явно беше, че службите и прокуратурата не си бяха свършили работата – предполагам, в бързината да отметнат темата „борба с тероризма“ за пред медиите и Брюксел.

Та коя е тази дивизия „Султан Мурад“?

Тя, подобно на много други, беше формирана като въоръжен отряд за самозащита през 2012 г., след като сирийският президент Башар ал-Асад заповяда на армията си да започне да потушава мирните протести срещу неговото управление с танкове, хеликоптери и картечници. Бойците на „Султан Мурад“ са предимно етнически тюркмени, командирите – дезертирали офицери от силите на Асад.

Дивизията беше част от Свободната сирийска армия. САЩ я определи за „умерена опозиция“ и я включи в програмата за обучение и въоръжаване на сирийски опозиционни сили. Представители на „Султан Мурад“ се включиха в мирните преговори в Астана под егидата на Русия, а през 2016–2017 г. участваха в операцията „Щитът на Ефрат“ срещу ИДИЛ, водена от Турция и подкрепяна от САЩ.

След като Западът спря финансовата си подкрепа за въоръжената опозиция в Сирия през 2018 г., когато битката срещу ИДИЛ беше към края си, „Султан Мурад“, както и други подобни фракции, минаха под опеката на Турция. Впоследствие тя участва в двете турски операции срещу кюрдските отряди на Силите за защита на народа (YPG), които са свързани с Кюрдската работническа партия (PKK), обявена за терористична организация от Европейския съюз и САЩ.

„Султан Мурад“, както и YPG и повечето от въоръжените групи в Сирия са обвинени в различни нарушения на човешките права. Доклади на правозащитни организации обаче единодушно сочат сирийския режим и съюзниците му като отговорни за най-много цивилни жертви и случаи на изтезание, отвличане и т.н.

Тук е важно да споменем и каква роля играе България в сирийската война през тези години.

От самото ѝ начало страната ни се присъедини към групата „Приятелите на Сирия“ заедно с членките на ЕС, САЩ и няколко арабски монархии. Тази група подкрепи политическата и въоръжената опозиция в Сирия и обяви Башар ал-Асад за нелегитимен президент.

България затвори Посолството си в Дамаск през 2012 г. и същата година беше домакин на среща на цивилната и въоръжената опозиция, включително и на командири от Свободната сирийска армия. През следващите години започнахме да продаваме оръжие на САЩ и Саудитска Арабия, което беше прехвърляно на сирийската „умерена опозиция“, от която „Султан Мурад“ е част.

Предвид тези обстоятелства е малко странно, че българската прокуратура обвинява 21-годишен български гражданин в членство в тези опозиционни сили, като ги нарича „джихадистки“ и „терористични“, въпреки че те не фигурират в нито един официален списък на терористични организации на ООН, ЕС, САЩ и Русия.

Логичният въпрос, който следва, е:

в компетенциите на прокуратурата и съда ли е да определят кои въоръжени групи в Сирия са терористични?

И ако да, защо тогава не подведат под отговорност правителствата на ГЕРБ и БСП, които подкрепяха политически и материално тези групи?

По казуса на Мохамед Абдулкадер има още много какво да се пише – например, че баща му, който е обвиняван, че е командир на „Султан Мурад“ и е „радикализирал“ сина си, от 3 години работи като митничар; че приятелите на обвиняемия в Бургас отричат той да е религиозен или „радикализиран“; че всъщност няма снимки или видеа, които да показват Мохамед по време на бойни действия, и т.н.

Но спирам дотук.

Това, което искам да подчертая с този случай, е, че с всичките си абсурди това е един перфектен пример за последиците от провала на няколко български правителства да вземат мерки и да осигурят базова компетентност в българските институции, за да са наясно какво става в Близкия изток и да могат да вземат адекватни решения, свързани със събития или лица от този регион. Така България изгуби една чудесна възможност да засили дипломатическите си връзки и да подобри позициите си в арабския свят, да увеличи търговския си обмен с него и най-вече – да укрепи вътрешната си сигурност.

Българската държава, а и голяма част от българското общество продължават да смятат, че Близкият изток не е важен регион и че това, което се случва там, няма как да ни застигне тук, във въображаемата крепост „Европа“. За външната ни политика, разузнаването и вътрешната ни сигурност следваме стратегията на щрауса –

заравяме глави в пясъка и чакаме какво ще ни кажат от ЕС и НАТО.

Тази самозаблуда и това пренебрежение обаче са опасни. Чудя се дали след атентата в Бургас през 2012 г. управниците ни си дадоха сметка защо „Хизбула“ избра точно България, за да удари Израел? И какви мерки се взеха това да не се повтори? Защото сериозни мерки аз не виждам. Израелските агенти по летищата едва ли ще ни опазят.

В българските служби, доколкото чувам, продължава да има недостиг на кадри арабисти, които да анализират процесите в региона и да могат да преценят кое е заплаха за вътрешната ни сигурност и кое – не. В тези институции продължава да се гледа на радикализацията като на „болест“, която „вилнее“ само сред мюсюлманите, и основният им метод за противодействие, изглежда, е „профилактично“ сплашване на общността.

Единиците кадри във Външното министерство, които познават Близкия изток, или не ги пращат там, където могат да бъдат най-полезни, или спъват работата им и те напускат. Непоследователната ни политика в региона вече се увенча с „успехи“, като проваленото експо в Катар и 12-те тона фурми от Обединените арабски емирства. В останалите институции – прокуратура, съдилища, Вътрешно министерство, Агенция за бежанците – хабер си нямат какво се случва в Близкия изток.

Случаят с майката палестинка и детето ѝ българче,

за който Валя Ахчиева разказа в разследването си за Euractive, е нагледен пример за това. Бяха отнети българските документи на майката и на детето ѝ с аргумента, че тя има… ливанско гражданство. И това е абсурдно.

Десетки доклади са изписани в ООН и в организации за защита на правата на човека за дискриминационната политика на Ливан към палестинските бежанци, която не допуска те да получават ливанско гражданство. Страната също не допуска предаване на гражданство от майка на дете. Защо в Агенцията за бежанците това не се знае, а и никой не си е направил труда да пита Ливанското посолство дали майката и детето наистина имат такова гражданство?

И докато нашите институции остават в пълно неведение, преломните събития в Близкия изток продължават. Анализи, които твърдят, че „Арабската пролет“ е свършила, че се е превърнала в „Арабска зима“, са толкова точни, колкото и предсказанията от 2010 г. на наблюдатели и изследователи за непоклатима стабилност на арабските режими за години напред.

„Арабската пролет“ е дълъг процес на политическа промяна,

който няма да спре, докато остарелите модели на управление в региона не бъдат основно реформирани (или по-скоро напълно разрушени), за да се изградят нови.

През последните две години в Алжир, Судан, Ирак и Ливан – страни, в които 2011-та и 2012-та минаха сравнително тихо – хората също се надигнаха на масови протести, за да свалят президенти и правителства. През последните дни започна и нова вълна от протести в Тунис, „люлката на Арабската пролет“.

Последиците от тези вълнения и от сблъсъка на регионални интереси няма как да не застигнат и нас. Освен като основен път на бежанския поток от изток, през последните години Балканите се превърнаха и в арена на регионалния политически конфликт между Турция, Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства и Иран.

Чудя се някой забеляза ли как саудитците отвориха доволно голямо посолство в София преди няколко години?

И дали някой се притеснява какво може да стане при сблъсък на наша територия на интересите на Турция и Саудитска Арабия – двете регионални сили, които се състезават за лидерската позиция в мюсюлманския свят? А някой дали следи каква тънка политика води Иран в България? Или как оръжието, което ОАЕ купува от нас, се озовава в Либия, в пряко нарушение на оръжейното ембарго на ООН?

Някой замислял ли се е дали има връзка между ареста на известен български „готвач“ в Бейрут и негови помощници в долината Бекаа през 2014 г. и началото на масовото производство на каптагон в Сирия под егидата на режима на Башар ал-Асад, тонове от които вече бяха пресечени в Италия?

Ние може да си мислим, че Близкият изток е далече, но той не е. Дамаск се намира на същото разстояние от София, на което е и Брюксел. Колкото и да се „европеем“ и да настояваме, че нямаме нищо общо с този свят, факт е, че сме тясно свързани с него. И ако не се вземат мерки да се изградят компетентност и капацитет в българските институции, това рано или късно ще ни струва скъпо.