Архитектурата на образованието: Уроци от историята на детските градини в България

Училищата и детските градини ни казват много както за развитието на обществото и неговите ценности, така и за настоящето му. Същевременно те илюстрират и множество настоящи проблеми.

Предисторията и основите на съвременното българско предучилищно образование може да се открият в колективните грижи и социалната отговорност за възпитанието и отглеждането на децата през XIX век. Този подход е отражение на тогавашната реалност, когато семейството, включително баби, дядовци и по-големите деца, е играло водеща роля в грижите за подрастващите. Общността също е заемала важно място, демонстрирайки силна подкрепа и чувство за принадлежност, насочени към развитието на „новия живот“. Традициите и обичаите са били основният метод за предаване на културни и морални ценности, докато процесът по модернизация не е наложил необходимостта от образователни институции.

Първите детски градини в България

С модернизирането на обществото все повече родители започват да работят извън дома и така в края на XIX век възниква потребността от предучилищно образование. Още през 1882 г. Никола Живков и жена му откриват първата детска градина в Свищов, която наричат „Детинска мъдрост“. Живков впрочем е участник в Руско-турската война и автор на първия български химн – „Шуми Марица“. 

Принос към развитието на детските градини има и Анастасия Тошева, която поставя основите на философията на ранното образование в България. В съответствие с нейните възгледи и с нейното съдействие са положени основите на осигуряването на грижи и начално обучение преди постъпване в училище. През 1905 г. по инициатива на Софийската община се открива първата детска градина в столицата, разположена в къща на ул. „Сердика“. Създаването ѝ е вдъхновено от модерните тогава европейски модели и идеите на германския педагог Фридрих Фрьобел.

През първата половина на XX век австрийската архитектка Маргарете Шюте-Лихоцки оставя значителен отпечатък върху архитектурата на детските градини в България. Вдъхновена от германската архитектурна школа „Баухаус“, тя въвежда модернистични идеи, залагайки на функционалност, естествена светлина, достъпни материали и връзка с природата. Нейните проекти се отличават с рационален дизайн, осигуряващ комфорт и икономическа ефективност. Сред реализираните ѝ проекти е днешната 199-та детска градина „Сарагоса“ в столичния квартал „Банишора“, както и Детска градина №1 на ул. „Брегалница“ №48. За съжаление, архитектурното състояние и намесите в тези сгради през годините силно са подменили автентичния им образ.

Детските градини през социализма

По времето на социализма става задължително всички да работят, включително жените. Така възниква необходимостта от масови детски градини. Децата са в тях в делничните дни и прекарват вкъщи само почивните. Детските градини стават широко достъпни, включително в селските райони. Откриването на ясли за деца до 3-годишна възраст допълнително разширява обхвата на предучилищното образование. Яслите и градините предоставят цялостни грижи, включително храна, медицинска помощ и обучение. Всичко това върви в комплект с идеологическо индоктриниране на децата. Основните му акценти са върху колективизма, трудовото възпитание и лоялността към социалистическата идеология. 

С края на социализма този модел губи популярност, тъй като дългият престой на децата в институции започва да се възприема като недостатък за тяхното развитие. Все повече деца се отглеждат от бабите и дядовците си или се „самоотглеждат“ – като малкия Митко от филма „Куче в чекмедже“.

До 1989 г. детските градини се планират с цялостни устройствени планове, които включват т.нар. баланс на територията, тоест търсене на оптимално съотношение между броя на новозаселващите се домакинства и капацитета на градините. Типичен пример са изградените по времето на социализма столични квартали, например „Люлин“, „Младост“, „Дружба“ и „Надежда“, в които сградите и терените на детските градини са унифицирани, но съобразени с демографското натоварване, съпровождащо заселването в новопостроените жилища. Детските градини се планират така, че до тях да може да се стигне за около 5 минути път пеша, което е видно от пространствените анализи на тези квартали. В тях мрежата от детски заведения е гъста, а сградите са с просторни дворове.

Детските градини след 1989 г. и проблемите в градското планиране 

След 1989 г. предучилищното образование става – поне на теория – по-свободно и фокусирано върху индивидуалното развитие. Въпреки това развитието на системата се забавя, изоставайки от световните тенденции, според които в образованието се поставя акцент върху съзряването, развитието на духовност, социална принадлежност и емоционална интелигентност. Детските градини и училищата често не отговарят на съвременните тенденции, а липсата на иновации в предучилищното и училищното образование поставя децата в България в неконкурентна среда и липса на равен старт спрямо техни връстници от други държави.

През 90-те години на ХХ век България попада в поредица от икономически кризи. След падането на тоталитарния режим вече е позволено да се пътува в чужбина и над милион българи емигрират. До 1997 г. раждаемостта бележи спад. Тези процеси водят до затваряне на голяма част от детските заведения или до промяна на тяхната функция. В същото време новоразвиващите се квартали, особено в южната част на София („Манастирски ливади“, „Кръстова вада“, „Малинова долина“, „Витоша“ и др.), се изграждат на базата на т.нар. частични изменения на устройствените планове. По този начин се дава зелена светлина на достигането на максималните параметри на застрояване от Общия устройствен план на София. Така се нарушава балансът на територията, а значението на социалната инфраструктура (пътища, обществен транспорт, училища, детски градини и т.н.) се маргинализира (вж. анализите на „Софияплан“ на „Южен Лозенец“ за кварталите „Кръстова вада“ и „Витоша“, както и анализа на „Манастирски ливади – изток“).

Пример за подобно маргинализиране е кв. „Манастирски ливади – запад“. Първоначално той е планиран като добре балансиран, зелен и с гледка към Витоша, със средно към ниско застрояване, зелени площи и социална инфраструктура. С годините обаче се превръща в силно застроено „бетонно гето“, лишено от основни обществени услуги. Това е един от изводите от анализите на „Софияплан“ на подробните устройствени планове. 

Реституцията в реални граници след 1989 г. допълнително усложнява планирането. Процесът изисква дълги и трудни процедури по отчуждаване, което забавя изграждането на публичната инфраструктура – като улици, детски градини, паркове и училища. В началото на XXI век строителният бум на жилищни и бизнес сгради задълбочава още повече пропастта между частните и общинските инвестиции. Темпото на изграждане на жилища изпреварва значително развитието на инфраструктурата.

След отмяната на социалистическото жителство (задължението хората да живеят в точно определено населено място) се увеличава притокът на население към София. Същевременно след 1997 г., като се изключи периодът на въздействието на глобалната икономическа криза в България, коефициентът на плодовитост в страната бележи ръст (в София тенденцията е по-различна). Тези процеси водят до допълнително задълбочаване на проблема и недостиг на места в детските градини. Любопитен факт обаче е, че въпреки намаляващата раждаемост в София след 2010 г., дефицитът на места в детските градини достига до около 10 000 деца през последните години.

Последиците от този дефицит не са само неприети деца, нито се свеждат до увеличената социална тежест, която се прехвърля върху семействата под формата на финансово и времево бреме. Той се отразява на цялото функциониране на града – усилията на родителите да осигурят място за децата си често водят до промяна на адресната регистрация и „паразитен“ трафик. Както показва анализът на „Софияплан“ на „Манастирски ливади – запад“, новите квартали без социална инфраструктура натоварват и добре планираните (поне преди презастрояването им) стари квартали, нарушавайки баланса на територията и капацитета на обществените услуги.

Възможни решения. И проблеми пред тях

В търсенето на решения за недостига на места в детските градини са разработени редица стратегии и програми – като дългосрочната „Визия за София“ и краткосрочната Програма за строителство на детски градини 2021–2023. Въпреки усилията проблемът често се крие в липсата на яснота и систематичност при вземането на решения, които невинаги са аргументирани, рационални и базирани на данни. Действията се предприемат хаотично, без да се отчита съществуващата демографска картина на София, а концентрацията на децата в различни райони остава неясна. 

Не се отчита и информацията за броя на родителите, които изобщо не кандидатстват за места в детски градини или ясли, водени от убеждението, че шансовете им са нищожни. Скорошен и все още непубликуван анализ, направен от „Софияплан“, разглежда капацитета на всички детски градини спрямо нормативните изисквания, като определя потенциала за тяхното разширяване на базата на съществуващото застрояване и устройствени параметри, а също така картира наличните имоти, предвидени за детски градини. В него се включва и информация за статута на собственост на терените на тези имоти и фазата на реализацията на проектите за градините. Подходът предоставя ясна представа за ресурсите, с които разполага общината, и показва какви интервенции могат да бъдат извършени извън изграждането на нови сгради върху неусвоени терени.

Често пренебрегван е и един ключов аспект на проблема – пространственото разпределение на детските градини. Понастоящем все по-ясно се откроява дисбалансът между местоположението на съществуващите детски заведения, от една страна, и демографската динамика и реалното търсене, от друга. Един систематичен подход би означавал да се вземат предвид данни за демографската структура на отделните квартали, дългосрочните демографски прогнози, устройствените планове, издадените визи за проектиране и разрешителните за строеж. Това би позволило да се идентифицират зоните с най-голямо натоварване и най-голяма нужда от нови или разширени обекти. 

На основата на такива данни вече е възможно да се търсят конкретни индивидуални решения за всеки район, вместо да се прилага универсален подход за целия град. Един от примерите е Програмата за строителство на детски градини 2021–2023 г., която успя частично да намали дефицита, но не реши проблема изцяло. Общият брой места в детските градини и ясли може да съответства на броя на децата в София, но това само по себе си не е достатъчно. От ключово значение е също местоположението на детската градина спрямо местоживеенето на детето. С други думи, ако вниманието се насочи само към количествени показатели, без да се отчитат качествените и пространствените характеристики, проблемът ще остане трайно нерешен. 

Планирането и детайлното проектиране на детски градини изисква внимателно вникване и в редица въпроси, например: Дали да строим нови, или да адаптираме съществуващи сгради? Какво преживяване осигуряваме на децата в градинския двор? Как интегрираме архитектура, интериор, мебелен и графичен дизайн? Отговор на тези въпроси ще потърсим в следващата ни статия по темата.

В настоящата ни съвместна поредица с „Екипът на София“ обсъждаме планирането, озеленяването, архитектурата, инфраструктурата, мобилността и още много други градски теми, описваме добрите примери и търсим възможните решения за подобряването на качеството на живот в нашите градове.