Извинявайте, ама много е лесно.

Лесно е да се подиграваме на формата, която приема движението за по-радикални действия в отговор на климатичните промени. Предсказуемо е, всичките ни политически реакции са такива – дай ни да се разсейваме по персоните на Тръмп или Трюдо, как танцувала била Тереза Мей и има ли Путин пластични операции. Сякаш се опитваме да се успокоим, че проблемите ни са с човешки мащаб, болят ги зъби, стискат им обувките, ерго – смъртни са, няма страшно.

Климатичните промени не са с човешки мащаб.

Няма да давам примери, не ми е целта да ви плаша допълнително, най-вероятно сте достатъчно стреснати и бога ми, правите доста – събирате отпадъците разделно, напомняте за n-ти път на продавачката в баничарницата да не ви тика кифлата в найлоново пликче, карате колело и дори може би сте се опитали да садите дръвчета или домати. Това са горе-долу нещата, които правя и аз.

Само дето не се получава. Години наред идеята беше, че ако ядеш хляб с лимец и купиш елха в саксия, помагаш на планетата и изглеждаш секси едновременно. Няма нужда да се бъркаш в работата на другите, те някак си ще се заразят от твоя пример и ще спрат да купуват пластмасови глупотевини, които тровят природата, а от това производствата на пластмаси и други вредности ще фалират и всичко ще е шест.

Ама не е.

Първо, екологичният лайфстайл си остана нишов – и то свързан с една много конкретна, финансово обезпечена ниша. Моите усилия да убедя баничарката да не увива всичко в найлон ще са безплодни, защото хартиените пликчета са с няколко стотинки по-скъпи и в нашия непретенциозен квартал това може да ѝ коства клиентелата. Не че непременно хората ще се разорят, ама ще започне да им изглежда фенси-шменси хипстърско, ще го разпознаят като нещо не за тях. Предизвиквам ви да отидете при батка, който си хвърля боклука до пейката, и да му направите забележка. Сега, ако сте оцелели, предизвиквам ви да го правите всеки път.

Тази работа с личния пример не работи

и би трябвало да е ясно, че няма да работи – от цялата история на човечеството. (Харесвам един момент от „Списъкът на Шиндлер“, в който Шиндлер се опитва да убеди есесовеца колко привлекателен ще го направят добрите дела. И онзи изпробва милостива фраза пред огледалото, врътка се, после махва с ръка и продължава постарому.) Масовото себеосъзнаване просто не е в стила на човешкия род. А вредните производства няма да стоят и да чакат да фалират, нали? Ще се рекламират, и то доста убедително. Ово е стандарт. За всеки джоб. Съдържанието е важно. И т.н.

Никоя алтернатива не е красива. Забраната на някои пластмасови изделия неслучайно се приема чак сега и с отложен старт, и само в ЕС. Днешната индустрия е такава, че просто не може да се върне във вида си отпреди изобретяването на пластмасата без огромни социални сътресения. Говорим за невиждан брой затворени заводи, за безработни хора, за реорганизация на цялото производство поновому. И това само за пластмасата, ами енергийната индустрия? Транспортната?

Много ясно, че правителствата ще вземат козметични мерки, ще подкрепят лайфстайла и няма да рискуват да се конфронтират с такава голяма част от бизнеса, която утре ще налее страшни пари в кампанията на опонентите им и ще ги свали (това в демократичните страни, нали, щото може и с лошо).

Екологичните решения принципно са спорни, както твърди в-к „Гардиън“. Вятърните електроцентрали убиват птици по Виа Понтика. Слънчевите панели закриват големи обработваеми площи, а след няколко години на свой ред стават неизползваеми, отпадък. В естественото си състояние ядивните растения имат естествени врагове и в миналото човешките общности често са били изправени пред глад (сега също, на няколко места по света, но тук въпросът е по-скоро в преразпределението).

Каквото и решение да намерим, то няма да бъде красиво. Никак. Но ако не го намерим, красотата ще е последната ни грижа.

Още по-некрасиво ще стане, когато въпросните решения трябва да се наложат. Ясно е кой може да принуди правителствата да не ги налагат; в обратната посока могат да ги подтикнат само масови протести, струва ми се (не и слабото лоби на екологичните производства). А след двайсети век ние разбираемо изпитваме ужас от масови движения за принудителна политическа промяна, смеем им се, докато са театрални, но предпочитаме да бъдат такива. Това е единият сценарий – да се смеем от облекчение, докато лице на екопротестите е Грета Тунберг, ха-ха, детенце.

Вторият вариант е вълна от екологични партии, които да дойдат на власт чрез избори и реално да изпълнят програмите си. За целта трябва да започнат да мислят по-обхватно, тоест да знаят какво правят във всички отрасли, а не да се надяват да бъдат най-много вътрешнопарламентарна опозиция. Разбира се, този вариант ми харесва най-много, ама нещо не виждам да се случва. Като че общото състояние на тревожност води до по-нелогични, но по-предсказуеми избори. Защото другият момент е социален – хората, чийто глас ще бъде решаващ, са същите, които не са убедени в смисъла да не хвърлят найлоновата опаковка на пътя, да не говорим да не я купуват. И са първите, които биха пострадали от предсказваните драматични климатични промени. Вижте какво стана примерно с жертвите на урагана „Катрина“, кои социални прослойки се спасиха набързо и кои бедстваха на местния стадион.

Нямаме друг избор: екологията трябва спешно да бъде ребрандирана за масовия вкус. Тя не може, не бива да е елитарна.

(А, да, и какво правим със страните, които няма особена вероятност да си изберат проекологично правителство? И примерно решават да не си гасят джунглите или тайгите?)

Третият вариант е нищо да не правим, да отпиваме с металната сламка от коктейла си и да стоим прегърнати (по Вонегът) на фона на красива луна, която всеки момент ще се взриви.

Заглавна снимка: Mike Lewelling

Искате да четете повече подобни статии?

Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет. „Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели.

Подкрепете ни