Как бракът вече не е основание граждани на ЕС да живеят в България

В Европейския съюз има свободно движение на хора. Гражданите на ЕС не се смятат за чужденци в останалите страни членки. Те не се нуждаят от паспорти и визи, а ако искат да останат в друга страна членка за повече от три месеца, е достатъчно просто да се регистрират на определен адрес. Според българското законодателство, ако не са наети на работа или не са в брак или фактическо съжителство с някого, който има право да живее в България, трябва да докажат, че имат здравна осигуровка и достатъчно средства за издръжката си. Ако са сключили брак с гражданин на европейската държава, в която искат да живеят, тогава престоят им е съвсем улеснен.

Защо разказвам тривиални неща? Защото се оказва, че според българската държава те не са нещо очевидно. Тоест по закон сме част от Европейския съюз, но на практика – не съвсем.

Как така, ще попитате.

Ами така: ако гражданин на страна – членка на ЕС, който е женен за българска гражданка, иска статут на пребиваване в България, за държавата ни, в лицето на Дирекция „Миграция“ на МВР, сключеният брак няма да има никакво значение. Така ще ви каже всяка служителка на гишето, когато подавате документи: „бракът вече не е основание“ за предоставяне на статут на пребиваване.

Казусът на Том Джунс, който той описва в статия за BalkanInsight, ми е известен отпреди публикацията. Виждала съм и документи, затова съм сигурна, че историята е истинска. Накратко, на Джунс са върнати документите, с които кандидатства за статут на продължително пребиваване, с твърдението, че „бракът вече не е основание“ да го получи. Казват го две различни служителки, така че, ако в случая има административен произвол, той не е на ниво гише. Джунс подава нови документи, като му е обяснено в тях да не зачерква квадратчето, че е женен за местно лице. За сметка на това трябва да предостави всевъзможни банкови информации, за да докаже, че не лежи на гърба на социалната ни система. За десерт, трябва да сключи и прескъпа частна здравна застраховка, за да не източва здравната ни система. В крайна сметка му издават лична карта, но за една година. Догодина пак ще трябва да доказва наличие на средства по банкови сметки и да си прави нова здравна застраховка.

Първоначално реших, че в тази история има някаква грешка. Не може да е вярно, че българската държава не зачита правото на личен и семеен живот на европейски граждани, както и на собствените си граждани, сключили брак с европейски. Все пак се занимавам с миграционни проблеми не от вчера и знам казуси за бежанци и за чужденци без документи, които са били благоприятно решени именно заради правото на личен и семеен живот. Знам истории на хора, които не са били депортирани, и на такива, които са събрани със съпрузите си заради това право. Как за граждани на Европейския съюз, сключили брак с български граждани, да не може?

Да видим как е уреден въпросът в законите ни. Законът за чужденците не засяга гражданите на Европейския съюз – за тези случаи той препраща към Закона за влизането, пребиваването и напускането на Република България на гражданите на Европейския съюз, които не са български граждани, и членовете на техните семейства (ЗВПНРБГЕС).

Забележително е, че последният закон се казва Закон за влизането, пребиваването и напускането на Република България на гражданите на Европейския съюз, които не са български граждани, и членовете на техните семейства. Членовете на семействата на български граждани дори не се тематизират. Изглежда, че в законодателството ни има правен вакуум по отношение на гражданите на Европейския съюз, които са в брак или партньорство с български граждани. Но все пак българските граждани са граждани и на Европейския съюз, така че би трябвало законът да важи и за тях, нали?

От ЗВПНРБГЕС става ясно, че режимът на пребиваване на граждани на ЕС не е разрешителен, тоест не се издават разрешения, а удостоверения. Логично е – няма как да ти се разрешава нещо, което е твое право. Това, че си решил да го упражняваш, може само да се регистрира.

Член 8 от закона  твърди това, което е казано на европейския гражданин Том Джунс – че трябва да отговаря на условията да „притежава здравна осигуровка и необходимите финансови средства за покриване на разходите по пребиваването си и тези на членовете на семейството му, без да са в тежест на системата за социално подпомагане“. Втората алинея на същия член обаче въвежда различно условие и именно то е важно в конкретния случай:

Удостоверението за продължително пребиваване се издава и на член на семейството на гражданин на Европейския съюз, който придружава или се присъединява към гражданин на Европейския съюз и който представи (…) документ, който удостоверява, че е член на семейството или е във фактическо съжителство с гражданина на Европейския съюз.

Ако Том Джунс представи документ за самоличност, свидетелство за сключен граждански брак или за фактическо съжителство, както и документ за платена държавна такса, „Миграция“ би трябвало да му даде удостоверение за пребиваване още същия ден – така пише в чл. 9, ал. 4 от закона с дългото име. Не се искат банкови сметки и здравни застраховки, а само тези три неща.

Забележете – върши работа документ дори не само за брак, а и за фактическо съжителство, въпреки че в законодателството ни такова нещо няма. Това означава, че по силата на този закон българската държава би следвало да предоставя статут на пребиваване и на партньори в еднополова връзка. Какво остава за брак между мъж и жена, при това сключен в България – същата държава, която после отказва да признае значимостта му.

Не си мислете, че българските и европейските граждани са в по-неблагоприятно положение от бежанците и чужденците без документи. Не знам дали сте виждали как се разширяват от ужас зениците на такива хора само при споменаването на „Мария Луиза“, както те със страхопочитание наричат Дирекция „Миграция“, намираща се на едноименния булевард в София. Знам истории за хора, доброволно отишли за справка в Дирекцията, без да знаят, че ще бъдат отведени насила в концлагера за чужденци в Бусманци, където ще прекарат месеци или години.

За казусите за събиране на семейства и спиране на депортации, които споменах, обаче са се водили съдебни дела. Ако Том Джунс беше завел дело срещу „Миграция“, по всяка вероятност щеше да го спечели. Ала дали някой ще се наеме да прекара месеци или години (като имаме предвид ефективността на българското правосъдие) във водене на дела, зависи от много обстоятелства.

Надявам се някой в положението на Джунс да има времето и нервите за съдебна битка, за да се зачете правото му на семеен живот и да направи по-леко битието на тези след себе си, които ще кандидатстват за статут. В България има добри адвокати по миграционно право, някои от които са извоювали прецеденти на европейско равнище в тази област.

Защото е абсурдно семейството да е една от най-значимите ценности за българските граждани, а в същото време правото на семеен живот на някои от тях да не се зачита от собствената им държава. Не по-малко абсурдно и лицемерно е да се създава чувство на вина у българските емигранти и да се правят сълзливи кампании те да се върнат в родината си, а на практика страната ни да ги кара да се чувстват нежелани, създавайки пречки пред онези от тях, които са сключили брак с европейски граждани.

Най-нелепото е, че упражняваните от български институции беззаконие и административен произвол се приемат като част от пейзажа – досадна подробност, с която се налага да се съобразим и да я преглътнем.

Тука е така, нали?

Заглавна снимка: Светла Енчева