Днес, 14 август, Борис Христов навършва 75 години. По този повод помолихме поетите Силвия Чолева и Марин Бодаков, преподавателката по съвременна българска литература в ПУ „Паисий Хилендарски“ Гергина Кръстева и музиканта Теодосий Спасов да посветят няколко реда на големия български поет.


Докато работех върху Йордан Маринополски, един уважаван литературен историк ми подхвърли, че преди петдесетина години като студент във Велико Търново Борис Христов най-вероятно внимателно е изследвал потъналия днес в забрава критик. Кой знае… Това предположение обаче предпостави в съзнанието ми на литературен детектив диалога, реален и въображаем, между легендарната поема „Честен кръст“ на Борис Христов и автофикционалното есе „Книгата и животът“ от Маринополски, публикувано през 1922 г. в книжката му „Прояснени небосклони“. В есето четем:

Сега аз често търся уединението, което ми осигурява моята физическа работа. Усамотен, аз избягвам всички противни на моя нрав разговори, спя спокойно, чувствам как зарастват раните на душата, ставам благ, захващам да се примирявам дори с най-злите си врагове. И храня надежда, че моите омрази един ден ще стихнат съвършено, че на мен ще ми станат като родни братя всички. Тогава аз ще тръгна отново между хората, но не за да искам оценка от тях, не за да ги изобличавам за недостатъците им и да им се карам, а – за да споделям благородните им страдания, да крепя упованията им. И ще се трудя – дето мога, както мога!

Не е ли това изповед и на самия Борис? На този велик поет, който се оттегли преди десетилетия в планината, за да може безстрашно да осъществи човешкия си дълг.

Продължавай, скъпи Борис Христов, да живееш в съгласие със своята мъдра природа, продължавай да се трудиш!

Марин Бодаков


В дебютната си изява през 1975 г. – цикъла „На седмия ден“, част от малката книжка от поредицата „Трима млади поети“ на издателство „Народна младеж“, Борис Христов включва няколко стихотворения, които после никога не се появяват отново в книгите му – нито във „Вечерен тромпет“, нито в „Честен кръст“, нито в автоантологиите. Едно от тях – „Концерт за цигулка“ – не само обичам (все повече в годините), но приемам като същностна част от непоколебимата крехкост на началото, която с времето ще съшие в поетовото сърце съдбите на скитника и домоседа, едновременно тръгнал към морето и приседнал на камъка – в подножието на своя вечен август.

Струва ми се, че първата светлина от този негов неистов път идва от запалената в ръцете му свещ, която още в онова ранно време, когато се ражда и „Концерт за цигулка“, го отвежда именно в каменоломната – при прозирно трепкащите ръце на момичето, което свири. И той става част от онези заслушани в музиката благородни и снажни каменари – с горящи очи и димяща риза, опрял гръб в скалата, на един дъх разстояние от фитила, под който в тревата вече тихо пращи като въглен сърцето му…

Сърцето му, този скитник, с който поетът ще търси дом за бездомната си покъщнина и за великолепието на скръбта си, ще се изкачва по хребета на живота и в кратките паузи, докато търси дъха си в прокъсаното от музиката тяло, ще чува звука на камбаната с божия глас.

През думите на неговите стихове – дано го чуваме и ние.

Гергина Кръстева


Не знам друг жив български поет да е издигнат в култ до такава степен, че години след като е спрял да пише, да продължава да буди възторг, да респектира, да е четен, цитиран наизуст, обичан и уважаван от различни поколения читатели… А личността му – да е все така висок критерий за честно поведение, за осъзнат избор и безкомпромисност.

Макар да бяга от вниманието към себе си – буквално да се скри от света, далеч от глъчката и гмежта, – за него пак се говори във високи регистри, с обожание. И това е, защото поезията му, освен всички съвършенства, притежава и точни дози магичност; като музика прониква в теб, докато четеш. В малкото си на брой стихотворения Борис Христов побра всичко – живот, смърт, любов, надежда и отчаяние.

Това е поезия с бликаща жизненост, примесена с меланхолия. Има нещо библейски мъдро у него, нещо, което говори от началата на света, а в същото време притежава фини рецептори за простотата, от която този свят е съставен, и за естеството, което ни обгражда и от което сме част. В онова гадно блатно време стихотворенията му бяха невъзможен остров, те казваха, без да крещят, тихо, както той говори, казваха много за тогавашния ни живот, ограден с мрежи, за хората вътре „като добичета покорни“.

Отказът му от писане на поезия бе логичен – той сякаш завърши, затвори кръга и се насочи към прозата, в която привнесе своя поетичен талант. Когато го четем днес, чуваме гласовете и на други талантливи български поети, които се появиха по-късно, които пренесоха във времето и развиха мотиви от творбите му.

Борис Христов, Поетът, пред когото стоим изправени на пръсти, продължава и сега да надува своя вечерен тромпет, а ние продължаваме с всеки нов прочит на познатите до наизустяване стихотворения да го преоткриваме отново и да изпитваме неочаквано удоволствие от този прочит, удоволствие и радост от „безкрая на изкуството“.

Бъди жив и здрав, Боре! Не спирай! Надувай тромпета!

Борис Христов © Личен архив на Силвия Чолева

П.П.

Било е някъде 1978–1979 г., когато се запознах с него благодарение на Виргиния Захариева – заведе ме в дома му, за да му покажа какво пиша. Заради него бях извършила първата и последна кражба в живота си – стихосбирката му „Вечерен тромпет“ от библиотека (досега ми тежи), а дотогава бях преписвала на ръка стихотворенията му.

Изпитвах огромен респект, буквално благоговеех пред големия поет. Няма да забравя тромпета му, окачен на стената. Няма да забравя така важното в този момент насърчение. Някой му беше направил снимка пред пишещата машина и с големи молби я изкрънках за спомен, който пазя и до днес. Борис Христов продължава да ме респектира и да ми бъде висок критерий с честността си – в писането и в живота.

Силвия Чолева


С Борис Христов се запознахме през 1984 г. във Варна. Той беше дошъл на наш концерт в бара на хотел „Черно море“.

По това време Веселин Койчев – китара, Дочо Панов – бас, Дарин Бърнев – перкусия и композитор, и моя милост – кавал, бяхме създали студентска джаз група в Пловдив и се радвахме на голям успех и популярност в студентските среди. След концерта Борис ни поздрави и дълго говорихме за музика, за Милчо Левиев, за смесването на стилове и влияния в изкуството. Неговите думи бяха много окуражаващи за нас и ни стимулираха да продължим да създаваме музика в същата посока. Борис Христов беше за нас огромен авторитет и бяхме чели вече двете му невероятни стихосбирки „Вечерен тромпет“ и „Честен кръст“, които бяха настолни книги за нашето студентско поколение.

По-късно през 80-те се сближихме с Борето и имах щастието да пътувам и свиря заедно с него по време на поетичните му срещи с почитатели във Велико Търново, Благоевград и на други места в България. Станах пряк свидетел на хипнотичното въздействие върху публиката на неговото слово и поезия. Колко естествено и по човешки се случваха тези срещи, колко гениално и вечно звучаха стиховете, изречени от своя автор. Бях щастлив, че имам такъв приятел – магьосник на българското слово.

Последваха много срещи и разговори през годините с Борето, които ме обогатяваха и ми даваха сериозна опора в музиката и в светогледа ми. Заедно работихме по подбора и оформлението на един от значимите за мен музикални албуми – „Братимене“, дори Борис даде името му, което е неповторимо. Аз нямам братя и сестри, но братименето между мен и Борис Христов ще компенсира в духовно отношение това божие решение в моя живот.

Честит юбилей, скъпи братко!

Теодосий Спасов

„Стената“ от Борис Христов 1
„Стената“ от Борис Христов 2

Искате да четете повече подобни статии?

Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет. „Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели.

Подкрепете ни