Българската резистентност към антисемитизма

Има вещества, които, приемани редовно в определени дози, престават да действат на организма. За да продължават да имат ефект, повишаването на дозата в някои случаи не помага, дори напротив – може да навреди. Този феномен се нарича резистентност. По същия начин някои общества развиват резистентност към омразата, дискриминацията и насилието.

Увеличение на дозата антисемитизъм

Напоследък все повече хора в България, макар и съвсем не всички, започнаха да забелязват, че в страната има антисемитизъм. Повод за това станаха прояви, по един или друг начин свързани с „Възраждане“ – като се почне от надписа „Jude“ („евреи“), придружен с шестоъгълна звезда, на витрината на магазинче за бира и се стигне до кампанията, демонизираща основателя на Атлантическия клуб в България и бивш външен министър Соломон Паси, който е евреин.

В група на „Възраждане“ в Telegram беше разпространен колаж, на който се вижда как хора в нацистки униформи дърпат човек с лицето на Паси, облечен в затворнически дрехи. Въпреки че от „Възраждане“ отрекоха отговорността за колажа да е тяхна и се заканиха да съдят всеки, който твърди обратното, на Facebook страниците на партията и на председателя ѝ Костадин Костадинов постовете срещу Соломон Паси ставаха все по-агресивни, а някои от коментарите под тях – буквално подсъдни.

Ето избрани откъси от коментарите под само един пост (оригиналният правопис е запазен):

-          „Еврейна е паразит,,всички до един в Аушвиц!“
-          „С.ПАСИ МАХНИ СЕ ОТ ПОЛИТИКАТА НА БЪЛГАРИЯ, МНОГО ВИ МОЛЯ НА ЕВРЕИТЕ ЗА ДА НЯМА 2РИ ХОЛОКОСТ“
-          „На времето фюрера правеше сапуни от тях. Малко им е било!“
-          „става за полилеи“
-          „да от кожата му ще е идеален полилей“

Антисемитизмът в България не си е отивал

Дотук се стигна, защото в продължение на десетилетия българските институции и общество отказват да разпознаят системните прояви на антисемитизъм. А когато той все пак бъде посочен с пръст, срещу него не се предприемат адекватни мерки.

Един от последните случаи преди изстъпленията, вдъхновени от „Възраждане“, беше участието в столичния Панаир на книгата на издателство „Еделвайс“, публикуващо нацистка и антисемитска литература. След протестно писмо на еврейската организация „Шалом“ от Асоциация „Българска книга“ си измиха ръцете, внасяйки сигнал в прокуратурата, и… „Еделвайс“ си остана на Панаира.

Случаят с Панаира на книгата не е прецедент. В България откровено нацистка и антисемитска литература може да се намери и по книжарниците. Да не говорим за сувенирите с нацистка тематика (редом до тези със сърп и чук, Путин и Тодор Живков), които хвърлят западните туристи в шок, освен ако не са неонацисти. „Луковмарш“ пък, макар през последните години да е забранен на теория, все се провежда под някаква форма – ако не като шествие, то като бдение.

Да не забравяме и всекидневния антисемитски фонов шум, с който толкова сме свикнали, че рядко го забелязваме. Например демонизирането на „Отворено общество“ с аргумента, че основателят на организацията Джордж Сорос е евреин. Или казването на „Цукерберг“ по адрес на собственика на Facebook Марк Зукърбърг, за да се подчертае еврейският му произход. Или стереотипизиращи вицове за евреи, използване на изрази, наследени от по-стари поколения, като „какво се въртиш като обран евреин“, или обидни квалификации, като „чифут“…

Преди Костадинов беше Сидеров

Костадин Костадинов е политик, който добре знае какво прави, и внимателно премерва действията си. Той само „пуска фитила“ и оставя други да сеят антисемитизъм, отричайки собствената си отговорност или отговорността на партията си за последствията. Изглежда, Костадинов си е взел поука от безславния залез на Волен Сидеров, който си казваше в прав текст всичко, което му е на сърцето и в главата, и в резултат успя да се омаскари до пълното си маргинализиране.

Ала нека заради безславния залез на Сидеров не забравяме впечатляващия му възход на националистическата сцена. На втория тур на президентските избори през 2006 г. за него гласуваха близо една четвърт от отишлите до урните – 24,1%. На първия тур от изборите за президент през 2021 г. за Костадинов дават гласа си по-малко от 4% – 3,98.

В началото на новото хилядолетие, още преди да основе партия „Атака“, Волен Сидеров публикува две книги с откровено антисемитско съдържание: „Бумерангът на злото“ (2002 г.) и „Властта на мамона“ (2004 г.). Освен че в тях обяснява какво „зло“ са евреите, той прави внушения, че те се били договорили с Хитлер, и отрича Холокоста.

Заради антисемитските твърдения на Сидеров срещу него е подаден групов иск в Софийския районен съд по Закона за защита от дискриминация. Съдът разделя иска на осем отделни дела и постановява, че нито основателят на „Атака“ е проявил дискриминация, нито има доказателства, че думите му са повлияли негативно на евреите. Така се произнася и по-горната съдебна инстанция, а Върховният касационен съд дори не намира основания да се занимава с делото.

Две от участничките в колективния иск – Габриела Бехар и Катрин Гутман, завеждат дело в Европейския съд по правата на човека в Страсбург. През 2021 г. печелят на първа инстанция.

Списъкът ми е по-безобиден от списъка ти

Наскоро в България нашумя украинският сайт „Миротворец“, в който се публикуват списъци с „врагове на Украйна“, включващи и имена на български журналисти и политици. Това доведе до среща на външната министърка Мария Габриел с посланичката на Украйна, както и до решение българските служби да проучат „Миротворец“. Съюзът на българските журналисти (СБЖ) публикува декларация, в която се казва, че сайтът „застрашава правата и сигурността на много хора, включително и европейски граждани“. Посолството на Украйна излезе с позиция, че сайтът е независим и не е свързан с държавните институции.

Същевременно в българоезичния интернет поне от 2004 г. циркулират варианти на списък с евреи – „врагове на народа“, и нито институциите, нито съсловни организации като СБЖ изглеждат притеснени от този факт, макар там да присъстват имената на много журналисти. По хигиенни съображения „Тоест“ не слага линкове към публикациите, съдържащи различни версии на списъка, но те лесно могат да бъдат намерени. В този списък актьорът Самуел Финци е видял своето име и името на баща си.

В „Пипалата на злото в България“ – дълго 136 стандартни страници писание с неизвестно авторство и хаотична структура, но с претенцията да е книга – имената на „враговете на българската нация“, както са определени евреите, обаче са сортирани с впечатляващ педантизъм. Започва се с комунистически активисти преди 1944 г. (разделени на множество видове), минава се през функционерите по времето на социализма, също с подвидове, за да се стигне до времето след 1989 г. Там вече диференциацията става съвсем детайлна – например при журналистите се уточнява в коя конкретна медия работят (bTV е определена като „еврейска телевизия“), има подробна информация за евреите във всякакви видове изкуства, в науката – дали са в БАН, университет и т.н., изброяват се евреи инженери и с всевъзможни други професии.

Детайлната структура обаче не означава фактологична вярност. „Вероятно са гледали в телефонния указател за имена, които могат да минат за еврейски“, каза пред „Тоест“ лице, чиято майка присъства в списъка. Въпросната жена не е еврейка, не е била активна в социално-политическия живот на България, нито в науката или изкуството, но е с чуждестранен произход и носи немски звучащо име. В списъка присъстват и известни личности, на които се приписва еврейски произход, без те да имат такъв, включително и с български имена.

В по-късни варианти на списъка са включени и „самоопределящите се като евреи“, както и хора, за които се твърди, че имат близки евреи. Впрочем интересна е логиката, според която самоопределянето като евреин те прави такъв, а самоопределянето като македонец – не.

Списъкът продължава да се препубликува тук и там и след като някои от „героите“ в него, представени като зло в съвременна България, вече не са между живите. В блог пост от 2020 г. например за починалия през 2018 г. правозащитник Емил Коен се казва: „Смъртен враг на България!“

Несъстоялото се покаяние

Твърде високият праг на поносимост към антисемитизма в България (както и към други форми на омраза) е свързан не на последно място с липсата на адекватни институционални реакции. По-дълбоката причина обаче, с която може да се обясни и въпросната липса, е, че българското общество така и никога не е осъзнало собствената си отговорност към съдбата на евреите в България.

Според официализирания исторически канон България е спасила своите евреи, а вината за съдбата на неспасените 11 343 евреи от т.нар. новоприсъединени български територии се хвърля върху независещи от България фактори. Изследвания като „Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот“ на Румен Аврамов и Надя Данова, в които въпросът за отговорността излиза от реториката, а на него се отговаря с документални свидетелства, така и не получават обществения отзвук, който заслужават.

Друга книга на Румен Аврамов – „Спасение“ и падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940–1944 г.“ – повдига сериозни въпроси за фактологическата вярност на тезата, че българският народ еднозначно е бил на страната на евреите, а единствено неколцина лоши политици са им създавали проблеми. От документите, които е проучил Аврамов, ясно се вижда как немалко българи са извличали лична изгода от антисемитското законодателство, например като са предавали съседите си евреи, за да могат да се настанят в имотите им, след като „враговете на народа“ са били изселени. Или пък са вземали за себе си вещи, конфискувани от еврейски домове.

В официалната българска историография народът е представен като неизменно невинен и страдащ, винаги обект на интервенции от страна на властта и великите личности, освен когато страданията му са толкова непоносими, че се вдигне на въстание. Както иронизира Георги Рупчев в стихотворението си „Спомен за репетиции“, „положението на народа е винаги тежко“.

При такъв доминиращ исторически разказ няма как да се развие чувствителност за отговорността на обществото и на конкретния човек. Виновен за антисемитизма преди 1944 г. ни е бил режимът на Хитлер. Антисемитските нагласи и политически послания по времето на социализма (които сами по себе си са сериозна тема) дори не сме ги забелязвали. А за посттоталитарния антисемитизъм са ни виновни я Сидеров, я Костадинов, я някой друг.

В степента, в която допускаме антисемитизма (както впрочем и всяка форма на омраза), той е и наш проблем. Личен. Няма как в България да се води ефективна борба с него, без да сме осъзнали това.