Т. съвсем скоро ще навърши 84. Бивша медицинска сестра, през по-голямата част от живота си е търчала между леглата на пациентите, за да разпределя лекарства, да включва и изключва машинки, да слага и сваля системи. Така си е износила всичките стави, че сега всяка крачка е болезнена за нея. Гледам снимката ѝ от завършването на сестринското училище – откроява се с една глава над останалите момичета. Била е висока 1,80. От прегърбването се е смалила до 1,60.

Сестра ѝ Д. този юли ще навърши 89. Преди две години падна на улицата и си счупи таза. Възстанови се криво-ляво, но вече не може да излиза. Затова наблюдава света единствено от пейката на балкона си.

Двете сестри живеят кротко с болките си и не мрънкат. Ако не са близките им, надали биха оцелели с мизерните пенсии, които едва покриват месечните сметки за лекарства, ток и вода. Затова Т. и Д. не искат да пречат. „Младите да са добре. Ние си чакаме реда за „Рогош“ [едно от големите гробища в Пловдив – б.р.].“ Само че времето не става и за погребения – ни да изпратиш покойника като хората (в ритуалните зали допускат само 15 души), ни да прегърнеш и да утешиш близките (нали спазваме дистанция). Т. и Д. знаят това и стискат зъби.

Да дойде друго време за умиране.

На 19 февруари 2021 г., докато още тече третата фаза на уж стройния ваксинационен план на България, премиерът Бойко Борисов внезапно и еднолично „пуска“ ваксините за всички желаещи, пренебрегвайки останалите приоритетни фази от плана: четвъртата – за хората над 65 г. и тези с хронични заболявания, и петата – за уязвимите групи с повишен риск от заразяване.

„Зелените коридори“ се пълнят с граждани от всякаква възраст и професия, докато Т. и Д., които чинно чакаха реда си, записали се още преди 3 седмици при семейната лекарка, остават… да си чакат. На 22 февруари долита добрата новина (хвали се самият министър на здравеопазването Костадин Ангелов), че за 3 дни са ваксинирани близо 30 000 души, но още по-важното – включват се и семейните доктори, и мобилни екипи.

Звъня веднага на джипито на Т. и Д. Тя смутено отговаря, че никой от личните лекари все още не разполага с ваксини, да не слушаме какво приказват по телевизията… Но междувременно не може ли да закараме двете сестри на някой от „зелените коридори“?

– Няма как – отговарям, – трудно ходят, трудно стоят, опашките са големи, да не говорим за рисковете. А и Вие все пак им знаете цялата история на заболяванията, от десетилетия сте им лична лекарка.
– А за какво им е притрябвало да се ваксинират, нали никъде не ходят?
– Те не, но други идват при тях, живеят с хора, които ходят на работа, и т.н.

С лека досада лекарката въздъхва: „Добре тогава, изчакайте да се обадя, когато имам ваксини.“ Но повече не се чува от нея.

На 25 февруари, три дни след хвалбата на здравния министър за успеха на имунизацията, затварят „зелените коридори“ поради забавени доставки на ваксини. След още три дни ги „пускат“ отново, но под условие – „когато във ваксинационните пунктове няма достатъчно желаещи от приоритетните фази I–IV“. Желаещи има, но ваксини при семейните лекари продължава да няма. Джипито пак казва да заведем Т. и Д. в някой имунизационен център. „Какво има да им знаят заболяванията, нали са медицински лица там? Пък ще ги разпитат, те ще си кажат!“

Някъде по това време министърката на външните работи Екатерина Захариева гордо заявява, че светът говори за българския модел за управление на здравната криза. Същият свят, в който масово ваксинациите започват най-напред от възрастните и болните хора.

На 4 март заработва електронният регистър, чрез който желаещите могат сами (или с помощта на близък с технически познания и интернет) да се запишат за ден, час и дори предпочитан вид ваксина срещу COVID-19. Чудесен опит да се въведе ред в хаоса. Графикът на регистъра бързо се запълва. Желаещи има, има и достатъчно ваксини (уж).

Ден по-късно в пловдивския сайт „Трафик Нюз“ се появява дописка, в която се цитира д-р Калин Калинов, директор на Дирекция „Здравеопазване“ в Община Пловдив и председател на Общинския кризисен щаб за борба с коронавируса:

Имам среща с РЗИ, за да видим какво ще правим от понеделник. Ние имаме пълна готовност да стартираме имунизация. Организираме общински имунизационен център на територията на ДКЦ II, който разполага с два мобилни имунизационни кабинета. За целта обаче трябва до дни да осигурим ваксини, които трябва да са гарантирани, за да може да направим графика на ваксинация. Организацията е 90% свършена работа.

В дописката се уточнява, че единият мобилен екип ще обслужва неподвижни, трудноподвижни, инвалидизирани или възрастни хора на територията на Пловдив, а вторият ще имунизира хора в отдалечените и малки населени места в цялата област.

Новината за мобилните екипи е повече от добра.

Ваксинирането на място в домовете на Т. и Д. е възможно най-щадящият за тях вариант. И двете се движат с непосилна мъка, дори подпирайки се на техни близки, а като добавим и притесненията около цялата хамалогия, лесно ще вдигнат кръвно (а нали с високо кръвно не може да те ваксинират).

С благодарност и надежда звъня на ДКЦ II, разговарям лично с главната сестра. Ваксини няма, не знае нищо за мобилните екипи, не може никого да записва, защото все още няма график. А няма график, защото… няма ваксини. Да, знае какво е казал началникът им д-р Калинов по медиите, но това е положението към момента. „Звъннете пак… през някакво време.“

На 10 март местният вестник „Марица“ гордо съобщава, че още на следващия ден мобилните екипи тръгват на ваксинация „по график“ из Пловдив и региона. Впоследствие новината се потвърждава и от Радио „Пловдив“.

Разполагаме с две мобилни групи, едната ще обслужва гражданите на град Пловдив, които са възрастни или трудноподвижни, а втората ще поема за региона, където има отдалечени населени места и жителите им изпитват затруднения да стигнат до имунизационни кабинети.

Това обяснява пред „Марица“ същият д-р Калинов и добавя:

Служители на големите общински, държавни и частни предприятия също ще бъдат ваксинирани на място.

Обаждам се отново на главната сестра на ДКЦ II. Действително мобилните екипи тръгват „по график“, но засега обикалят само предприятията. За възрастните и трудноподвижните пациенти все още няма яснота даже кога ще се правят списъци, камо ли кога ще ги обходят. „Освен това не е ли по-добре джипито да ги ваксинира?“, пита любезно тя. „Вероятно – отговарям, – но именно джипито им ни препраща към вас.“

Два дни по-късно, на 12 март, премиерът Борисов разпорежда (отново еднолично) да се спрат имунизациите с „Астра Зенека“, което на практика означава да се спрат изобщо, понеже други ваксини няма. Електронният регистър също спира. След седмица всичко се възобновява, но злината е вече сторена – голяма част от и без това скептичното към ваксините население завинаги се отказва от имунизацията.

Междувременно министър Ангелов се хвали пред медиите, че Европа не само говори за българския модел, но и го прилага.

На 23 март, за да стимулира гражданите да се имунизират, Община Пловдив публикува на сайта си съобщение, в което са изредени 15 ваксинационни центъра в града. Остава пълна загадка

защо само два от тях фигурират в електронния регистър,

но пък заедно с още един център, УМБАЛ „Каспела“, който изобщо не се споменава в съобщението. По-важната информация от него обаче е следната:

Община Пловдив използва мобилни екипи за провеждане на масова ваксинация в големи предприятия. Фирмите могат да подадат списъци с желаещи да се ваксинират на [следват имейл и телефон за допълнителна информация].

Казвам си, какво пък, най-много да ме овикат, ще позвъня на този телефон да попитам дали някога ще им дойде редът и на трудноподвижните възрастни хора – разбира се, след като изчакат големите предприятия да бъдат подобаващо обслужени от мобилните екипи. Изненадващо, мила госпожа от Дирекция „Здравеопазване“ се съгласява да запише имената и адресите на Т. и Д. „Ще ви се обадим един ден преди посещението… Не, нямаме представа кога ще е това. Като сме готови, ще се обадим.“

Наближава краят на март. Позвънявам да питам дали има някаква яснота, ама наистина, съвсем ориентировъчна – след седмица или три, след месец или два. Милата госпожа притеснено обяснява: „Тъкмо щях да се обаждам на записаните по списък за мобилните екипи… Имаме нова заповед, че при ваксинирането по домовете на хората с придружаващи заболявания трябва да присъства личният лекар и той да положи ваксината…“

– Добре, простете, че Ви питам, но каква е ползата тогава от тези ваши мобилни екипи?

Смислен отговор така и не получавам.

Междувременно се появява новината, че имунизационните центрове ще искат „зелен талон“ от семейните лекари, за да поставят ваксина срещу COVID-19. „По този начин центровете „се застраховат“, че пациентът няма хронични заболявания“, пише в дописката. Изискването все още не е въведено официално, но на пръв поглед то не е лишено от логика, защото в центровете ваксинират на конвейер, а все пак личните лекари познават най-добре здравния статус на своите пациенти. На втори поглед обаче излиза, че

всички си прехвърлят отговорността за възрастните, болните и трудноподвижните, защото никой не иска те да им се пречкат.

Самите хора също не искат да пречат. Искат само да се опазят здрави. Но не заради себе си, а за да не затруднят близките си, лекарите, болниците. В тези времена, в които и да умираш не е прилично.

Искате да четете повече подобни статии?

Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет. „Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели.

Подкрепете ни