Българският ваксинационен план – оцеляват най-приспособените

„Оцеляване на най-приспособения“ – така британският философ Хърбърт Спенсър нарича принципа на естествения отбор, представен в книгата на Чарлс Дарвин „Произход на видовете“. Този принцип е критикуван поради редица причини, не на последно място сред които е логическият кръг, съдържащ се в него: оцеляват най-приспособените, но кои са те? Ами онези, които оцеляват.

Този порочен кръг е единствената „логика“, чрез която може да се „обясни“ ходът на ваксинирането срещу COVID-19 у нас. Кои влизат в определена приоритетна група? Онези, които се ваксинират. Липсата на логически обяснения обаче не означава липса на прагматични обяснения.

Националният ваксинационен план на България включва пет приоритетни групи,

като след тях остават „неприоритетните“ желаещи да се ваксинират. От самото начало определянето на тези групи повдигна определени етически въпроси. Докато в повечето страни на Запад основното чудене беше дали първо да се ваксинират най-възрастните, които са и най-уязвими на вируса, или лекарите на първа линия, у нас възрастните бяха оставени на предпоследно място. Но за това – по-късно.

В течение на имунизационната кампания фазите дотолкова се объркаха, че загубиха всякакъв смисъл. И все пак е добре да ги припомним, за да видим разликата между замисъла и реализацията.

В първата фаза влизат лекарите, зъболекарите, специалистите по здравни грижи, фармацевтите и помощният персонал в здравната система.

Имунизирането на включените в тази фаза протече накратко така: от една страна, желаещите да се ваксинират бяха по-малко от очакваното; от друга страна обаче, не всички, изразили желание, получиха достъп до имунизация. Някои бяха пропуснати, защото например работят в частна практика. Други работещи в частни практики бяха обслужени. Ваксини не стигнаха и до всички лични лекари. И така тази фаза продължи, докато успоредно течаха и другите, което впрочем стана и със следващите фази.

Желаещите да се ваксинират у нас бяха критично малко, не на последно място поради дезинформационната кампания, чрез която безпрепятствено се разпространяват конспиративни теории – било че вирусът е „просто грипче“, било че ваксините са лоши, с тях ще ни чипират и пр. Вместо да поддържат ясна стратегия, управляващите допринесоха за объркващите послания. Било с личния си пример да не носят маски (или да ги носят неправилно), било заради омаловажаването на размерите на пораженията от пандемията у нас, било заради предизборни опити да угодят на този или онзи бизнес.

Във втората фаза влизат потребителите и персоналът на социални институции, педагогическите специалисти и… работещите във ферми за отглеждане на норки.

Откъде се появиха фермите за отглеждане на норки? Решението за тях бе взето заради информацията, че и норките се заразяват с коронавирус и могат да го разпространяват. Но докато за Дания това беше основание изобщо да прекрати производството на палта от норки, у нас се възприе подход, който трудно може да се обясни с друго, освен с това, че собствениците на фермите за норки са сред онези в България, които са „по-равни от другите“.

Ваксинирането на хората в социални институции мина неусетно и при наличието на малко желаещи.

Смисълът да се ваксинират учителите е децата да могат да се върнат в училище. Защото за тях това е особено важно – както от образователна, така и от психологическа гледна точка. Важно е и за родителите им, които освен със собствените си професионални задължения се оказват натоварени и с несвойствени задачи и работата им се затруднява заради децата вкъщи.

Като „педагогически специалисти“ бяха ваксинирани обаче не само учители в училища, а и университетски преподаватели, нищо че преподават онлайн. Както и работещи в някои езикови школи. Да не забравяме и непедагогическия персонал в училища, университети и пр. И докато много от представителите на тази група не проявиха интерес да се ваксинират, до други, заявили желание, ваксини не стигнаха, например до някои частни училища.

В третата фаза са участващите в „поддържане на функционирането на основни за обществения живот дейности“.

Ваксинационният план не пояснява кои са тези основни дейности, нито кои хора отговарят за функционирането им. На практика тук беше включена огромна част от работещите каквото и да е – в публичния сектор, в частни фирми, хора, членуващи в професионални организации, и кои ли още не. Някои фирми, организации и пр. са получавали покани да се включат в имунизирането, други сами са проявили инициатива, след като са подочули, че това е възможно. Покрай включените в тази фаза започнаха да се ваксинират и техни близки с аргумента, че и без това желаещите са малко.

Когато стана ясно, че и програмистите влизат в третата фаза, общественото търпение стигна до границите си. Защото в голямата си част програмистите са млади хора и много от тях имат възможност да работят от вкъщи. А в същото време възрастните и болните, които са най-уязвими, са изтласквани все по-назад в „приоритетите“.

Четвъртата фаза включва (по-точно трябваше да включва) хората на и над 65-годишна възраст, както и тези с хронични заболявания.

С кои хронични заболявания – до последно не беше ясно. Който се опитваше да получи отговор, обаждайки се на някой от официално предоставените телефони, удряше на камък – или дава заето, или ви казват, че сте звъннали на грешното място, и ви препращат от институция на институция и от отдел на отдел. Или ви казват да питате личния си лекар, който също няма информация. Друг въпрос е, че и сред личните лекари има противници на ваксините и някои от тях активно разубеждават пациентите си, които искат да се имунизират. Освен това не всички в България имат личен лекар.

Чак на 18 февруари, когато имунизирането в тази фаза вече започваше, бяха публикувани в насипен вид препоръки на 13 медицински експертни съвета. Логично би било те да послужат за основа на политическо решение кои хронично болни да се ваксинират приоритетно, но уви. Институцията прехвърли цялата тежест за решенията на личните лекари, които освен това до последно не получаваха инструкции как точно да осъществяват масовата ваксинация.

В петата приоритетна група би трябвало да влизат представителите на уязвими групи,

чиито условия и начин на живот създават повишен риск от заразяване. Кои са тези уязвими групи – на този етап не се знае. И няма яснота дали някога ще разберем, както и дали изобщо ще се стигне до тази група.

Всички на бананите, пардон, на ваксините

Неяснотите още около четвъртата фаза се обезсмислиха, когато изненадващо за всички премиерът обяви отварянето на т.нар. зелени коридори – свободно ваксиниране в определени болници. Първоначално идеята беше от тях да се възползват включените в четвъртата група, без да се налага да минават през личните си лекари. Което пък обезсмисли прехвърлената им отговорност да преценяват кой да се ваксинира и кой – не.

На практика обаче зелените коридори се превърнаха във ваксиниране на всички желаещи. Така вместо етичният въпрос кои граждани са „приоритетни“ да се реши на държавно равнище, той беше прехвърлен на съвестта на хората. Които бяха поставени пред

моралната дилема –

дали да прередят възрастни и болни, но да допринесат с каквото могат за колективния имунитет, или да изчакат имунизирането на по-уязвимите от тях, което може да се отложи за неизвестно бъдеще, като междувременно липсват достатъчно желаещи да се ваксинират.

За да направят избора си по-лесен, някои усвоиха идеологическото оправдание на отговорните за протичането на имунизацията у нас – че всъщност възрастните и хронично болните също се ваксинират, никой не им пречи да го правят. Ваксинират се обаче, ако са в достатъчно добро здраве, за да си позволят да чакат прави с часове. Или ако получат информация къде в даден момент се чака по-малко. В първите дни на зелените коридори на места се чакаше по три часа, а температурите бяха малко над нулата. Отношението към ваксинирането на възрастните и болните у нас може накратко да се илюстрира с известните социалистически лозунги

„Съветският болен – най-здравият болен“ и „Спасяването на давещите се – в ръцете на самите давещи се“

Онези, които са толкова възрастни и/или болни, че не могат да чакат на опашка за ваксина посред зима, остават за неопределено бъдеще. Ваксинирането на трудноподвижните хора е още по-усложнено. Някои районни здравни инспекции нямат рампи за инвалидни колички, често пъти кабинетите на личните лекари не са на партера, почти навсякъде у нас средата не е пригодена за хора с увреждания и пътят до ваксинационния пункт се оказва недостъпен.

За да се реши този проблем, от отдавна се обещават мобилни екипи, но в периода на зелените коридори мобилните екипи получиха друга функция – да стигат до населени места, където няма кой да извършва имунизирането. Така изведнъж

териториалният обхват на ваксинирането измести значимостта на приоритетните групи.

Защо изведнъж стана важно да се ваксинира не само всеки, който иска, но и навсякъде? Защото на практика вече сме в предизборна кампания, а навсякъде има избиратели. Бойко Борисов ходи да оглежда как върви ваксинирането по села и паланки по същия начин, по който осветлява с присъствието си строежа на магистрали. И по същия начин се опитва да създава впечатлението, че всичко се развива по най-добрия възможен начин. Че България е едва ли не световен шампион във ваксинирането.

А защо тогава не се помисли за ваксинирането на пенсионерите, нали те също са избиратели? Ами за тях има парични добавки. Заради което според правителството, изглежда, те трябва да са благодарни, вместо да искат на всичко отгоре и да се ваксинират. Междувременно много лични лекари алармираха, че до тях ваксини или не стигат, или стигат много по-малко от поръчаните количества. А личните лекари са онези, от които се очакваше да „изнесат на гърба си“ четвъртата фаза.

Ако ваксинирането „на юруш“ успя да постигне нещо, то е да създаде впечатлението, че много хора искат да се ваксинират, щом чакат с часове на опашка за това. Което пък подейства на някои от колебаещите се – щом народът се блъска за нещо, значи има защо. Насред тази ваксинационна еуфория обаче

ваксините изведнъж взеха че попривършиха. И правителството се изненада, а зелените коридори бяха поставени в режим на изчакване.

За създадения дефицит беше обвинена компанията „Астра Зенека“, която не е доставила част от поръчаните ваксини. За проблема с „Астра Зенека“, който е общ за целия Европейски съюз, обаче се знаеше от седмици. Отделен въпрос е, че за някои от имунизираните с „Пфайзер/Бионтех“ и „Модерна“ се оказа, че на този етап няма втора доза. За което пък „Астра Зенека“ не носи никаква вина.

И така тези, които разчитаха, че ще разполагат с лукса да избират с коя ваксина да се имунизират, не знаят кога изобщо ще имат шанса да се ваксинират с каквото и да е.

Като теглим чертата, въпреки демонстративната гордост на правителството от хода на имунизирането,

България продължава да е на последно място в ЕС по дял ваксинирани.

Междувременно заразените стават все повече – и като относителен дял, и като брой. Доказано починалите от COVID-19 надхвърлиха 10 000, без да броим починалите от усложнения, след като са били отчетени като „оздравели“, загубилите битката с вируса, при които той не е доказан с тест, както и жертвите на претоварената поради пандемията здравна система.

Икономистът Евгений Кънев обръща внимание на плашещата статистика, че населението на България е едва 0,08% от световното, но пък жертвите на вируса са 0,4% от починалите в глобален план. На този фон се задава отваряне на заведенията и игралните зали, а след месец, в навечерието на изборите – и на нощните клубове.

Ако по нещо България води, то вероятно е по дял на имунизираните, които не попадат в никоя приоритетна група. Но са имали здраве и късмет да се вредят.

Заглавна снимка: Mufid Majnun / Unsplash