Говори с Нева

Едно и също ли са примирението и смирението? Какво да прави човек, ако подозира, че е взел решение, само и само да си почине от вземането на решения? С какви липси е свързан паралипсисът? Тези и други въпроси си задава в съзвучие с читателско писмо Нева Мичева. И с пожеланието за хубаво лято изпраща покана за среща във вече празната си пощенска кутия: пишете ѝ, за да продължи да ви отговаря.

Криза на средната възраст, енергийна криза, криза на идентичността, криза на мъжествеността – не употребяваме ли твърде често и неуместно думата, която бележи преломния момент в протичането на една болест? Макар понякога да прекаляваме от гледна точка на разума или дори на приличието, емоцията също има права, казва Нева Мичева в отговор на нашата читателка Елица. И ако емоцията иска да отбележи нещо не чак смъртоносно и не чак повратно като „криза“, кои сме ние да я спираме?

Тази седмица в рубриката „Говори с Нева“ разговаряме за гнета на семейните празници над несемейните хора в непразнично настроение; за напрежението, породено от чуждите и собствените очаквания на определени дати; за възможностите, превърнати в задължения и носещи тъга вместо удовлетворение. И малко за световния ден на велосипедите, свети Кевин Ирландеца и Уолт Уитман с „яснота и нежност“.

В отговор на читателско писмо Нева Мичева се замисля за писането, от което бързо прескача на превеждането и – след две планини, една литературна клюка и няколко динозавъра – заключава, че „всяка причина да правиш онова, от което ти е по-добре на този свят, е валидна“.

Тази седмица в рубриката си Нева Мичева се опитва да не заобиколи голямото черно събитие от последните седмици, докато казва нещичко за щастието и за смисъла то да се изживява без угризения. В това почти невъзможно начинание тя търси подкрепа от една анимационна героиня, една уикипедианска игра, две украински думи, много приятели и непоклатимото си убеждение, че доброто побеждава.

В рубриката „Говори с Нева“ днес се казва „не“. Многократно, с различни гласове и по различни поводи. „Не“ звучи като забрана, като спънка, като отсъствие, като отказ, но каквито и да са натрупванията около него, едно е ясно – то не е житейска позиция, а възможен инструмент. И като такъв може да бъде използвано дори по-утвърждаващо, отколкото „да“.