Битият си остава бит, или как семейство се озовава над 30 дни в карантина заради бюрократичен хаос

„Не, не говорим за онази карантина от март, когато свършиха тоалетната хартия, картофите и пилешкото в супермаркета и когато се чудехме дали може да излизаме с куче или дете навън. Говорим за пълна изолация под формата на домашен арест, при която не можете да излезете в продължение на поне 30 дни под угроза от 5 години затвор и до 50 000 лв. глоба, съгласно заповеди, издадени от Регионалната здравна инспекция – Немезидата на некадърното държавно управление на кризата с COVID-19.“

Така започва своя разказ от първо лице наш читател, който пожела да остане анонимен, и поради това имената на участниците в историята (с изключение на държавните институции, разбира се) са спестени. Защото всичко описано би могло да се случи на всяко средностатистическо семейство с деца в България.

Историята започва в средата на септември, след приключването на летните отпуски, пътувания и ваканции, при които сме решили все пак да дадем шанс на Българското Черноморие. Където впрочем идеята за предпазни мерки заради „чумата на годината“ не съществува.

На 13 септември съпругата ми се почувства зле. Подозрително повишаване на температурата – е, не особено висока, около 38℃, но пък нетипично за човек, който в последните няколко години не е боледувал. Окей, решихме да бъдем социално отговорни и тя звънна на работодателя си. Съпругата ми работи в образователна институция, което прави казуса още по-социално отговорен. Работодателят настоява за тест за COVID-19, разбираемо.

Оттук, оказва се след бърза проверка на обявените от Министерството на здравеопазването телефони, пътищата са два. Или си плащаш теста, или се хоспитализираш за един ден по лекарска преценка, след като отидеш в Спешен център, и там те тестват безплатно. Инструкциите към спешните центрове обаче са, че приемат приоритетно – съжалявам за тавтологията – спешни случаи. А този не изглежда такъв. Решаваме да прежалим сумата и да тестваме „на частно“ в лаборатория. Работодателят даже се съгласява да поеме разходите от съображения за управление на риска.

И хоп, на 14 септември имаме положителен резултат. Член на семейството е с COVID-19. Извън колебанията между „О, боже мой, всички ще умрем“ и „Такъв вирус няма, всичко е соросоидна конспирация“ стоят няколко прагматични въпроса. Първият от тях е:

Какво правим непосредствено сега, днес и утре?

Оказва се, че в РЗИ получават информация за положителните тестове и трябва да реагират. И те реагират. Във вторник, ден след излизането на резултата, оттам се обаждат по телефона, за да „снемат данни на всички контактни лица“. Още тогава става ясно, че според Регионалната инспекция „всички контактни“ са само децата – две на брой. Съпругата ми настоява, че има също така някакъв мъж, евентуално баща на децата, в това домакинство. Не, РЗИ иска само данните на децата.

И така, на следващия ден идват две уморени възрастни дами от Инспекцията, които връчват на място заплашителното Предписание за изолация в домашни условия. В него пише как заразеният член на семейството трябва да бъде изолиран в отделна стая, никой да не припарва до него, отпадъците му да се събират разделно и въобще – всички да забравят, че съществува. Може би от време на време да му пъхат паничка с хляб и вода под вратата на стаята.

А, да. А нарушителите на предписанието подлежат на затвор и глоба. В началото на текста споменах какви са санкциите.

Добре, правилата са си правила. Но в заповедта не пише нищо за мен и за децата – ни за мерки, ни за тестове.

Звъним обратно на лицето, което изначално се обади, за да събере данните на съпругата ми. От него разбираме, че трябва всички да спазваме предписанието.

– Окей, къде пише, че важи за всички, след като в предписанието има данни само на едно лице, няма асоциирани или контактни лица, роднини, съжителстващи, нищо?
– Не, не пише – разбираме от строгия телефонен глас, – но важи за всички.

Да, щом РЗИ казват, така ще е. Няма друга институция, която да звучи по-авторитетно в случая.

– И ако някой от вас вкъщи – продължава Гласът по телефона – се почувства зле, с температура и каквото и да е подозрително нещо, да се обадите!

Добре. Ще се обадим.

Карантината, обявена в заповедта, е с продължителност 14 дни. В документа е вписано 27 септември като крайна дата.

– Какво следва, като наближи тоя срок? – питам Гласа.
– Ами малко преди това ще се обадим, ще дойдем и ще вземем проба на място от заразения, за да установим дали все още е заразен. И съответно ще решим дали има нужда от удължаване на карантината, или не.

Добре. Ще чакаме.

А карантината тече мудно с две деца вкъщи. Моята работа е в сферата на информационните технологии. Съвестно уведомявам работодателя си, който като цяло не се интересува в момента дали работя от плажа, или от вкъщи. Контактен съм, но по същество продължавам да правя същото, което правя през последните десетина години. За мен проблем няма.

Проблемът става чисто социален, когато откриваме, че съучениците на голямото дете започват да го обиждат в общ чат, защото „не е тестван“ и „е заплаха за тях“. Като човек, преживял какво ли не по онлайн форуми, следя с изумление ескалацията на агресията между тийнейджърите. Търпението ми се изчерпва, когато започват да му държат сметка кога с кого е общувал, и да го обвиняват, че „застрашава роднините им“. Е, хубаво. Казусът стига до училищното му ръководство.

Очевидно виктимизацията на болните застига и тийнейджърите. Превръщаме се постепенно в кварталния прокажен.

Нещо като описаните болни в Библията, които трябва да „живеят извън стана“. Оказва се, че хора, които иначе „не вярват във вируса“, са уплашени при риска „да умрат“. „Кожа за кожа“, както се казва в книгата на Йов – пред лицето на представата за непосредствена опасност дори и най-коравият балкански скептицизъм не издържа. Бил Гейтс като архизлодей отстъпва пред невидимата заплаха от вируса, която се материализира в ходещи носители като нас.

Междувременно текат типичните симптоми на карантината. Ядеш повече, спиш колкото се може повече, постепенно загубваш представа за седмичния ритъм на хората навън. Приспособяваш място на терасите на жилището, където децата да излизат, когато времето е хубаво. А времето все още е хубаво, втората половина на септември е наистина слънчева. Стоиш, играеш настолни игри, понякога обядваш на терасата, работиш оттам, навън животът тече.

Остава въпросът кой ти носи храна и други насъщности.

Носят познати, роднини, съседи – който се престраши. Оставят торбите пред вратата на жилището, а ти оставяш плик с пари. Не се виждате отблизо, говорите си понякога през терасата. Включително и с полицаите, които дойдоха веднъж да проверят „дали децата са вкъщи“, след като се обаждали в училището да ги търсят – логично, първото място, на което търсиш карантинирано дете, е в училището, където учи, нали? Искаха да им ги покажем на терасата. Е, показахме ги.

Стои и въпросът кой носи храна и лекарства на хора, които нямат услужливи контакти в мрежата си като нас. На Националния информационен портал пише, че се предоставя услугата „доставка на храна и медикаменти по домовете“. Е, надявам се, че капацитетът на институциите, които го правят, е по-голям от капацитета на служителите на РЗИ (носи се грозният слух, непотвърден, разбира се, че за цяла София инспекторите са петима, обречени с градския транспорт да обикалят по адреси, за да връчват заповеди за изолация).

И се надявам, че по малките населени места доставката на храна и медикаменти наистина се осъществява. Още помня как по време на „голямата карантина“ през пролетта, когато минавах покрай старческия дом наблизо в квартала, възрастните хора стояха по оградата и ме молеха да им купя храна…

Личната лекарка на съпругата ми изпада в шок при новините за нашето семейство и с дни не вдига телефона и не реагира. Накрая успяваме да се свържем и получаваме обещанието, че ще бъде издаден болничен лист. Хубаво, нали така работи здравната система в България. Чакаме. Предписания за лечение обаче няма.

Ситуацията става интересна, когато на 23 септември, девет дни от началото на нашата изолация, аз вдигам температура –

отново не особено висока, под 38℃, но получавам световъртежи и гадене. Добре, социална отговорност, нали съм обещал на РЗИ. Ходещата гражданска съвест решава да се самодокладва.

Звъня на личния си лекар, той даже ми вдига – леко мързелив и много отегчен слуша разказа ми. Дори не ме пита кой съм, как се казвам. Описвам ситуацията, така и така, карантина заради болен член на семейството, всички вкъщи, аз получавам подозрителни симптоми.

– А – казва той, – РЗИ да се оправят. (Ами те добре се оправят, казвам си наум, нямат ядове, аз имам.) Нямат право да ти откажат тест. Отиваш на място там (как, нали уж според РЗИ всички са в карантина под угроза от затвор, глоба и пр.?) и настояваш да те тестват, нямат право да ти откажат.

Е, хубаво. Звъня в РЗИ.

– А, не, няма да Ви тестваме. Така или иначе сте си в карантина, стойте си вкъщи.

Да, разбира се, само че евентуално съм рисков. Обаче без тест и без ограничение. И не съм спешен случай очевидно. Спешните случаи са онези хора, които наистина трябва да бъдат хоспитализирани. Само че РЗИ ми отказват тест, при положение че съм контактен и е твърде вероятно да съм преносител. А мога да отида в бар, кръчма, мол, ако искам, и никой нищо не може да ми каже.

Мантрата на РЗИ е „всеки случай си е индивидуален“ – това е евфемизъм явно на „правим каквото и когато си искаме“.

Добре, решаваме, тъй и тъй сме затворени вкъщи, ще чакаме да наближи краят на предписаната изолация на съпругата ми. Наближава. Даже някъде в края на този срок личната ѝ лекарка най-после успява да издаде болничния лист за 14 дни карантина и да го изпрати по куриер на работодателя на съпругата ми. Малко преди да дойде 27-ми, когато изтича определеният със заповедта срок, звънят от РЗИ.

– Трябва да Ви тестваме – казват сърдитите лели.
– Трябва, да – отговаря съпругата ми. – Нали трябва да дойдете, кога ще дойдете? Ние сме си вкъщи.
– Не, няма да идваме. Имате ли кола? Вие ще дойдете на 26-ти на място в РЗИ, за да Ви тестваме. Ще тестваме и децата.

Момент. 26-ти е един ден преди да изтече заплашителната заповед за изолация. Как така кола, пълна с контактни лица и със сигурност един заразен, ще ходи на място в офиса на РЗИ за тест? Инспекцията очевидно няма проблем да повишава риска от заразяване, докато изисква от хората да нарушат собствените ѝ предписания. И да, както очаквам, сутринта в РЗИ е пълно със семейства с подобни казуси – няколко заразени, няколко негативни, всички тестват на място, събират се, говорят си, минават от помещение в помещение. И всички следват съмнителната заповед за изолация, която не е ясно колко и за кого точно важи. Която впрочем е

единственият разписан документ, който човек получава по време на цялата карантина.

Резултатите от тестовете са отчайващи. Не просто съпругата ми е все още положителна, но и децата дават положителна проба. И сега въпросът е какво става с болничния ѝ лист и с карантината на децата.

Личната лекарка отново изпада в ужас. Нямало процедура, при която след 14 дни болничен заради вируса да се издаде втори болничен. Успяваме чрез познати, които се ориентират по-добре в блатото на администрацията, да разберем, че имало условие в Кодекса за социално осигуряване, според което на родител се полага болничен за гледане на дете в карантина по време на заразна болест (да, отдавна бил там този текст, далеч преди да дойде паникьосаната 2020 г.).

– А, да – казва личната лекарка, – този текст още важи. Добре, ще Ви издам още един болничен.

Започва да тече вторият карантинен период. РЗИ все още не отчита моето съществуване, но пък този път получаваме – няколко дни по-късно – двойна заповед за изолация на двете деца. Тази заповед е до 9 октомври.

А какво се случва с първия заразен в семейството?

Ами след като е дал позитивен тест един ден преди края на официалната карантина, трябва да дойде отново след няколко дни. Къде е определен този срок, колко са тези „няколко дни“ – никой не може да каже. „Еми… след няколко дни“, казват загадъчните гласове от РЗИ, които все тъй упорито напомнят за „ало“ измамници и отказват да се представят с име, защото „ние така или иначе сме много, които отговаряме на този телефон“.

Обаче за работодателя на съпругата ми стои въпросът какво се случва в този междинен период. Тя няма право на болничен заради карантината, но няма и право да излезе от карантина (въпреки че е приключил 14-дневният срок), защото все още е с положителна проба. На фона на това постановеното от Кодекса за социално осигуряване за правото на болнични на родител с дете в карантина идва направо спасително – и за работодателя, и за родителя. Само че човек трябва да знае, че такова условие има, и да изнудва личния си лекар, който упорито твърди, че може да отпусне болнични след 14-тия ден „само след насрочване на специална лекарска комисия“.

Пет дни след положителния тест в края на карантината съпругата ми изкарва най-после негативен резултат. Аз все така си стоя като скрития прокажен в ъгъла на средновековната кръчма. Никой не се обажда, никой не иска да ме тества. Започвам да се чувствам обиден от пренебрежението към мен. Симптомите ми за няколко дни изчезват, като изключим общото чувство на замаяност.

Междувременно месецът приключва, започва следващият.

Децата свикват с общия ритъм, от време на време правят видеоразговори с приятели. Поливаме доматите и цветята в саксиите на терасата. Гледаме филми. Четем. Аз правя така или иначе това, което правя винаги – седя си пред компютъра, говоря по телефона.

От РЗИ, нашата институционална анонимна Немезида, звънят пак. „Елате на 7 октомври за тест на децата.“ За което звънят на големия ми син и го питат дали той е „баща му“. Ами не, не е баща му, не е самопороден. Той си е той, но някъде по веригата вероятно са му записали телефона като телефон на родителя му.

Ами добре. Ще дойдем, пак в нарушение на изричната заповед. Пак същото – кола, пълна с контактни и заразени, пътува из града, стига до сградата на РЗИ, срещаме се с други хора в подобно положение. И пак децата са положителни. Което отново значи удължаване на срока отвъд предвидения 9 октомври, този път за втори тест на 13-ти.

И отново стои въпросът какво се случва с болничните на родителите.

Хубавото е, че работодателят на съпругата ми е толерантен към дългото отсъствие, а пък моята професия позволява да работя отвсякъде. Иначе досега да сме загубили работата си или да бяхме обречени на финансово вегетиране. Все пак личната лекарка и за двата болнични на съпругата ми се забави с около 10 дни при тяхното издаване, което практически означава близо месец с изключително снижен доход, докато от НОИ изплатят съответните суми. От РЗИ изповядват пълна безпомощност на въпроса кой покрива междинния период от края на карантината до повторното тестване и къде точно е дефинирано колко дълъг е този междинен срок. А всъщност безпомощността им е по-скоро безхаберие.

Междувременно човек е научил няколко неща за постковид депресиите, карантините и чувството за виктимизация. Разбира защо след месец вкъщи слънцето навън му пречи. Не иска да се среща с други хора. Не иска да се озовава в големи компании. Започва да сънува много.

На планираното повторно тестване на 13 октомври децата дават негативен резултат. Което значи и окончателен край на едномесечната изолация. Малко по-късно научавам от познат с коронавирус, че също е получил от РЗИ предписание за изолация в домашни условия. Което дори не е прочел и продължавал да щъка свободно напред-назад, че чак съсед го докладвал на полицията. И след цялото преживяване и насред този бюрократичен хаос, неадекватност и безхаберие остава един голям въпрос:

Каква е мотивацията да останеш съвестен и социално отговорен гражданин?

Междувременно научавам от новините, че щяло да отпадне изискването за задължителен PCR тест в края на карантината. Личните лекари щели да могат да издават направления за тестване, критериите тепърва ще се уточняват. Обсъждало се и скъсяването на карантината до 10 дни вместо задължителните досега 14, като се вземали предвид последните, а всъщност доста отдавна въведени предписания на СЗО и особено най-новите данни, че е възможно човек да дава положителен тест, но след 10 дни вирулентността му спада до пренебрежимо, ерго безопасно ниво. Логично, чудесно, явно трябваха няколко месеца – от март досега, – за да се разбере до какво води настоящото администриране на кризата. Но пък „битият си остава бит“.

Утешително е, че след като минеш през тази мелачка, те регистрират официално като „излекуван“. Ако и да не е съвсем ясно кой те е „лекувал“ и как.

Всички снимки са предоставени от читателя.