„Това, което е нормално за хората по света, за нас в Куба е химера.“ Интервю от опашката за олио

„Като за начало ти изпращам снимка на опашката за олио, на която се намирам в момента. Не знам дали ще успея да купя, защото има много хора пред мен.“

Няма олио, защото хората се презапасяват ли?

„Не, просто няма. Гладът при нас е голям. А ако продават пилета, хората понякога се сбиват по опашките. Въпреки че едно пиле струва четири долара, а това са много пари за тукашния стандарт. Днес пуснаха олио в този магазин и хората хукнаха да купуват. Дават само по една бутилка на човек. И дефицитът не е само на олио. Липсват и други храни, както и препарати за чистене.“

Така започна разговорът ни с Пиедад – кубинката, която поиска да разкаже за Куба днес, по време на пандемията, но от страх помоли да не съобщаваме истинското ѝ име. Тя и съпругът ѝ са превърнали дома си в малка къща за гости. Избра псевдонима си сама.

Продължихме да си пишем, докато чака на опашката за олио. Тази липса свързана ли е с вируса, питам я.

„Не, не е. И преди COVID-19 нямаше продукти, но най-лошото е, че хората нямат пари да си ги купят дори когато някъде докарат нещо. Излизаме да търсим храна, сякаш сме на лов. Това, което е нормално за всеки човек по света, за нас е химера.“

Питам я защо, но вече усещам, че на фона на пандемията от COVID-19 ще получа много по-голям разказ и контекст за Куба. Очаквах го, но не допусках колко нетърпеливо ще иска да ми сподели, сякаш е таèн от години.

„Ще ти го обясня с пример. Няма да забравя първия път, когато излязох от Куба преди няколко години. Спомням си, че когато се качих в самолета, се страхувах, че ще извикат името ми и ще ме накарат да сляза, защото го направиха с няколко мои приятели. По време на полета плаках с часове от радост, защото не можех да повярвам, че пътувам извън страната. Успокоих се чак когато пристигнах във Великобритания и на границата ми удариха печат в паспорта и ми пожелаха приятен престой. Разхождах се със страх по улиците, притеснявах се, когато говорех с някого.

Бях изненадана, че мога да пазарувам и да питам различни неща свободно, или пък когато към мен се отнасяха любезно и с уважение и даже ме наричаха „госпожо“. Защото Куба е като огромен затвор, където домът ти е собствената ти клетка. И като успееш да избягаш от нея, не знаеш да плачеш ли, или да се смееш. А ако опиташ да протестираш за нещо, ще те пребият и после ще ти измислят някое нарушение, например кражба, и ще те вкарат в затвора между 3 и 8 години.“

Тъкмо да задам следващия си въпрос, Пиедад ми написа: „Е, олиото свърши. Не успях да купя нищо. Тръгвам към вкъщи.“

По пътя към дома си тя ми снима празните улици на Хавана.

Изчаквам я да се прибере и изкъпе, защото е била навън. Свързваме се отново и тя продължава разказа си.

„Срамота е, че правителството мисли само как да строи хотели, въпреки хаотичната ситуация, в която се намира страната. На фона на глада, който се шири, би трябвало да заделят тези ресурси и да помогнат на хората.“

Вашата къща за гости работи ли сега?

„Не, почти от месец, защото до нас туристите не стигат. Всичките повече от 5000 туристи са затворени в хотелите и не могат да си тръгнат заради опасността от заразяване. Мнозина от тях бяха подведени от правителството. Обещаваха им, че поради горещото време тук няма опасност от вируса – и хората дойдоха. Сега седят изолирани по хотелите. Дори и след 25 март, когато се разбра, че и тук има вирус, властите продължаваха да лъжат и да пускат туристи. Правителството се забави доста, преди да затвори границите, защото много разчита на приходите в твърда валута от туризъм. Дори и сега има полети – от Милано и Мадрид пристигнаха на 19 и 20 април. Въпреки че при нас няма забрана хотелите да работят, няма смисъл да държим отворена нашата къща за гости, защото няма кой да дойде, а ако работим, трябва да внасяме данъци, дори и да не изкараме никакви пари. Затова просто затворихме.“

Хората страх ли ги е от заразяване и спазват ли правилата?

„Всички много ни е страх. Стоим си предимно вкъщи. Аз съм ужасена, защото, ако се случи нещо с мен, не знам какво ще стане с майка ми. Но въпреки страха от вируса, хората излизат навън и се редят на огромни опашки, понякога чакат по два дни, за да си набавят някакви продукти. Гладни са. Забранено е да излизат децата и бременните жени. Има забрана и за възрастните хора, но те излизат, защото няма кой да им донесе храна. А по опашките не се спазва никаква дистанция.“

Куба се слави с добрата си здравна система. Ще издържат ли болниците, ако много хора се заразят и разболеят?

„Първо, по мое мнение истинските данни се скриват. Освен това условията в болниците са ужасяващи и в тях се приемат само доказано болни, които са в много тежко състояние. А горките лекари и медицински сестри са изложени на вируса и нямат с какво да се предпазят. Няма защитни облекла. По-леките случаи ги изолират в нещо като общежития. Няколко мои познати сега са карантинирани там и ми казаха, че им дават храна само в 4 следобед и в 10 вечерта. С дни няма вода и за повечето пациенти няма завивки.

Ужасно е, че Куба изпраща лекари в много страни на мисии, а сега тук не достигат здравни работници. Освен това държавата наистина командирова много медици в чужбина, но им взема по-голямата част от парите и за тях пак остават мизерни средства. Това е друга тъжна част от настоящата ни реалност. За мен това си е чисто робство. Модерно робство, но робство.“

Има теза, че диктатурите в Китай и страни с подобен режим са били по-успешни в борбата с вируса в сравнение с демокрации като САЩ, Франция, Италия и т.н. Може ли това да се каже и за Куба?

„Не се съмнявам, че в Китай са имали успех заради огромните репресии, които извършиха. Тук мерките, които взеха, са по друг начин нечестни и несправедливи. Например как може да глобяват хора за това, че на улицата са си свалили маската, за да пият вода в тази брутална жега навън? Или да глобяват, защото хората се струпват на огромни опашки не за да се презапасяват, а защото обичайно магазините са празни и когато се получи някаква стока, всички бързат да си купят. Това е системен недостиг на храна и препарати за почистване. И да, Китай може да има сходен политически модел с този на Куба, но при тях няма такъв ужасен дефицит на основни хранителни продукти.“

Пиедад спира да пише за малко. Сякаш мисли как да продължи. После избухва пак с онази нетърпеливост да разкаже всичко, което я тревожи, с малко думи, защото е купила пакет мобилни данни, който скоро ще се изчерпи.

„Но всъщност нашето правителство не се интересува от нищо друго, освен от собствените си облаги. Сега в тази здравна криза се опитва да демонстрира някаква грижа за хората, но само с цел да гради международен авторитет и да не разпалва негативни нагласи на общественото мнение по света. Реална грижа обаче няма.“

Отново кратка пауза.

„Това правителство не обича народа си. Това управление е жестоко и нехуманно. Когато управляващите обичат гражданите си, правят това, което направи президентът на Салвадор – затвори държавата навреме и там нямаше нито много заразени, нито много починали. А нашите тук пълнят басейните в личните си вили, докато хората на много места нямат вода за пиене с дни. Как при такова поведение очакваш да ти кажат например реалния брой заразени и починали? Не е възможно. И целият свят знае, че тук не се казва истината.“

Би ли опитала да опишеш себе си, затворена зад прозореца вкъщи?

„Чувствам се изоставена и незащитена. Чувствам ужасна несигурност и огромно унижение. За това виня правителството ни. Виня го и за липсата на свобода. За мен свободата е правото ми да се изразявам свободно, без страх, че ще бъда наказана. Защото аз не съм съгласна с този тоталитарен, диктаторски режим, но трябва да мълча, за да избегна последствията, които може да са затвор или експроприация. Но това, че мълча, ме изпълва със срам и болка и не се гордея със себе си.“

А как изглежда според теб Куба, погледната през твоя прозорец?

„В момента нашият уж най-голям враг е навън, невидим, безпогрешен и зловещ. Мисля си обаче, че по-ужасният вирус тук е тоталитарната и безмилостна система – злото, наречено комунизъм. Въпреки това обичам Хавана и тя за мен си остава една възрастна, но много красива дама. Неслучайно поисках да ме наричате Пиедад – означава „милост“ на испански. Защото това е, което искам за своя народ – милост. От Бог и от хората.“

Снимки: © Пиедад