Опашка за олио, Хавана, 2020 г.

„Като за начало ти изпращам снимка на опашката за олио, на която се намирам в момента. Не знам дали ще успея да купя, защото има много хора пред мен.“

Няма олио, защото хората се презапасяват ли?

„Не, просто няма. Гладът при нас е голям. А ако продават пилета, хората понякога се сбиват по опашките. Въпреки че едно пиле струва четири долара, а това са много пари за тукашния стандарт. Днес пуснаха олио в този магазин и хората хукнаха да купуват. Дават само по една бутилка на човек. И дефицитът не е само на олио. Липсват и други храни, както и препарати за чистене.“

Така започна разговорът ни с Пиедад – кубинката, която поиска да разкаже за Куба днес, по време на пандемията, но от страх помоли да не съобщаваме истинското ѝ име. Тя и съпругът ѝ са превърнали дома си в малка къща за гости. Избра псевдонима си сама.

Продължихме да си пишем, докато чака на опашката за олио. Тази липса свързана ли е с вируса, питам я.

„Не, не е. И преди COVID-19 нямаше продукти, но най-лошото е, че хората нямат пари да си ги купят дори когато някъде докарат нещо. Излизаме да търсим храна, сякаш сме на лов. Това, което е нормално за всеки човек по света, за нас е химера.“

Питам я защо, но вече усещам, че на фона на пандемията от COVID-19 ще получа много по-голям разказ и контекст за Куба. Очаквах го, но не допусках колко нетърпеливо ще иска да ми сподели, сякаш е таèн от години.

„Ще ти го обясня с пример. Няма да забравя първия път, когато излязох от Куба преди няколко години. Спомням си, че когато се качих в самолета, се страхувах, че ще извикат името ми и ще ме накарат да сляза, защото го направиха с няколко мои приятели. По време на полета плаках с часове от радост, защото не можех да повярвам, че пътувам извън страната. Успокоих се чак когато пристигнах във Великобритания и на границата ми удариха печат в паспорта и ми пожелаха приятен престой. Разхождах се със страх по улиците, притеснявах се, когато говорех с някого.

Бях изненадана, че мога да пазарувам и да питам различни неща свободно, или пък когато към мен се отнасяха любезно и с уважение и даже ме наричаха „госпожо“. Защото Куба е като огромен затвор, където домът ти е собствената ти клетка. И като успееш да избягаш от нея, не знаеш да плачеш ли, или да се смееш. А ако опиташ да протестираш за нещо, ще те пребият и после ще ти измислят някое нарушение, например кражба, и ще те вкарат в затвора между 3 и 8 години.“

Тъкмо да задам следващия си въпрос, Пиедад ми написа: „Е, олиото свърши. Не успях да купя нищо. Тръгвам към вкъщи.“

По пътя към дома си тя ми снима празните улици на Хавана.

Празните улици на Хавана
Празните улици на Хавана
Празните улици на Хавана
Празните улици на Хавана
Празните улици на Хавана
Празните улици на Хавана

Изчаквам я да се прибере и изкъпе, защото е била навън. Свързваме се отново и тя продължава разказа си.

„Срамота е, че правителството мисли само как да строи хотели, въпреки хаотичната ситуация, в която се намира страната. На фона на глада, който се шири, би трябвало да заделят тези ресурси и да помогнат на хората.“

Вашата къща за гости работи ли сега?

„Не, почти от месец, защото до нас туристите не стигат. Всичките повече от 5000 туристи са затворени в хотелите и не могат да си тръгнат заради опасността от заразяване. Мнозина от тях бяха подведени от правителството. Обещаваха им, че поради горещото време тук няма опасност от вируса – и хората дойдоха. Сега седят изолирани по хотелите. Дори и след 25 март, когато се разбра, че и тук има вирус, властите продължаваха да лъжат и да пускат туристи. Правителството се забави доста, преди да затвори границите, защото много разчита на приходите в твърда валута от туризъм. Дори и сега има полети – от Милано и Мадрид пристигнаха на 19 и 20 април. Въпреки че при нас няма забрана хотелите да работят, няма смисъл да държим отворена нашата къща за гости, защото няма кой да дойде, а ако работим, трябва да внасяме данъци, дори и да не изкараме никакви пари. Затова просто затворихме.“

Хората страх ли ги е от заразяване и спазват ли правилата?

„Всички много ни е страх. Стоим си предимно вкъщи. Аз съм ужасена, защото, ако се случи нещо с мен, не знам какво ще стане с майка ми. Но въпреки страха от вируса, хората излизат навън и се редят на огромни опашки, понякога чакат по два дни, за да си набавят някакви продукти. Гладни са. Забранено е да излизат децата и бременните жени. Има забрана и за възрастните хора, но те излизат, защото няма кой да им донесе храна. А по опашките не се спазва никаква дистанция.“

Куба се слави с добрата си здравна система. Ще издържат ли болниците, ако много хора се заразят и разболеят?

„Първо, по мое мнение истинските данни се скриват. Освен това условията в болниците са ужасяващи и в тях се приемат само доказано болни, които са в много тежко състояние. А горките лекари и медицински сестри са изложени на вируса и нямат с какво да се предпазят. Няма защитни облекла. По-леките случаи ги изолират в нещо като общежития. Няколко мои познати сега са карантинирани там и ми казаха, че им дават храна само в 4 следобед и в 10 вечерта. С дни няма вода и за повечето пациенти няма завивки.

Ужасно е, че Куба изпраща лекари в много страни на мисии, а сега тук не достигат здравни работници. Освен това държавата наистина командирова много медици в чужбина, но им взема по-голямата част от парите и за тях пак остават мизерни средства. Това е друга тъжна част от настоящата ни реалност. За мен това си е чисто робство. Модерно робство, но робство.“

Има теза, че диктатурите в Китай и страни с подобен режим са били по-успешни в борбата с вируса в сравнение с демокрации като САЩ, Франция, Италия и т.н. Може ли това да се каже и за Куба?

„Не се съмнявам, че в Китай са имали успех заради огромните репресии, които извършиха. Тук мерките, които взеха, са по друг начин нечестни и несправедливи. Например как може да глобяват хора за това, че на улицата са си свалили маската, за да пият вода в тази брутална жега навън? Или да глобяват, защото хората се струпват на огромни опашки не за да се презапасяват, а защото обичайно магазините са празни и когато се получи някаква стока, всички бързат да си купят. Това е системен недостиг на храна и препарати за почистване. И да, Китай може да има сходен политически модел с този на Куба, но при тях няма такъв ужасен дефицит на основни хранителни продукти.“

Пиедад спира да пише за малко. Сякаш мисли как да продължи. После избухва пак с онази нетърпеливост да разкаже всичко, което я тревожи, с малко думи, защото е купила пакет мобилни данни, който скоро ще се изчерпи.

„Но всъщност нашето правителство не се интересува от нищо друго, освен от собствените си облаги. Сега в тази здравна криза се опитва да демонстрира някаква грижа за хората, но само с цел да гради международен авторитет и да не разпалва негативни нагласи на общественото мнение по света. Реална грижа обаче няма.“

Отново кратка пауза.

„Това правителство не обича народа си. Това управление е жестоко и нехуманно. Когато управляващите обичат гражданите си, правят това, което направи президентът на Салвадор – затвори държавата навреме и там нямаше нито много заразени, нито много починали. А нашите тук пълнят басейните в личните си вили, докато хората на много места нямат вода за пиене с дни. Как при такова поведение очакваш да ти кажат например реалния брой заразени и починали? Не е възможно. И целият свят знае, че тук не се казва истината.“

Прозорецът на Пиедад

Би ли опитала да опишеш себе си, затворена зад прозореца вкъщи?

„Чувствам се изоставена и незащитена. Чувствам ужасна несигурност и огромно унижение. За това виня правителството ни. Виня го и за липсата на свобода. За мен свободата е правото ми да се изразявам свободно, без страх, че ще бъда наказана. Защото аз не съм съгласна с този тоталитарен, диктаторски режим, но трябва да мълча, за да избегна последствията, които може да са затвор или експроприация. Но това, че мълча, ме изпълва със срам и болка и не се гордея със себе си.“

А как изглежда според теб Куба, погледната през твоя прозорец?

„В момента нашият уж най-голям враг е навън, невидим, безпогрешен и зловещ. Мисля си обаче, че по-ужасният вирус тук е тоталитарната и безмилостна система – злото, наречено комунизъм. Въпреки това обичам Хавана и тя за мен си остава една възрастна, но много красива дама. Неслучайно поисках да ме наричате Пиедад – означава „милост“ на испански. Защото това е, което искам за своя народ – милост. От Бог и от хората.“

Снимки: © Пиедад

Искате да четете повече подобни статии?

Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет. „Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели.

Подкрепете ни