Има ли как в дните около началото на учебната година да забравим какво е реалното състояние на българското образование? Да се абстрахираме от тези 40% функционално неграмотни 15-годишни, които ходят на училище, но не са подготвени за живота? Да забравим, че в момента средната възраст на учителите у нас е 50 години, а началната заплата е едва 760 лв.? Че произходът на родителите ти – тоест социалният и финансовият им статус – са главната предпоставка за резултатите ти в училище?

Разбира се, че не. Всъщност дори и всеки ден това да е тема на новините, пак няма да е достатъчно. Самият факт, че тези данни са в пространството от толкова време, а индикаторите стагнират, показва, че дълго време е нямало желание, а може би и капацитет за системна промяна.

И все пак в този текст ще обърнем внимание и на някои положителни тенденции от последно време, без да пестим още малко факти и данни. Те винаги са полезни.

Защо си позволявам да говоря за образованието в България? Преди три години на една маса в Софийския университет седна огромна група съмишленици. Заместник-председателят на Европейската комисия Юрки Катайнен беше там. Кметицата на Столичната община Йорданка Фандъкова – също. Заедно с тях и изпълнителни директори на големи компании, издатели на медии, директори на неправителствени организации. Обединихме се около идеята, че има нужда от обективна обратна връзка за образованието в България, както и от решения на проблемите и формиране на цели, които искаме да постигнем. Така се роди Сдружение „Образование България 2030“.

Случи се така, че когато през 2017 г. формално основахме организацията, поех нейното управление. Веднъж годишно пишем сравнително смислен доклад за състоянието на системата, съорганизираме голяма учителска конференция, срещаме бизнеса и политиката. Дали това е достатъчно? Разбира се, че не. Но е нещо.

И това е супердобра новина – че в образованието има натрупана много силна енергия, която търси промяната на фактите, с които започнах. Има стегнат неправителствен сектор с активни, умни, млади хора. Има компании, които, изглежда, са разбрали, че ще са тук дълго и трябва да подкрепят развитието на средата. Има дори и политически фигури, които искат промяната и предлагат работещи решения.

Да, в политиката има много празни ходове, но е добре да даваме кредит на доверие на онези експерти в Министерството на образованието и науката, които действат. Да седим и да хейтим по системата е лесно, но добра или лоша, трябва да опитваме да ѝ съдействаме. Просто загубихме достатъчно поколения, без да го правим, а хейтът не се оказа градивен.

Иначе казано, в МОН има някаква искра за устойчиви решения, примесена, разбира се, с огромната доза реактивни решения, които служат на деградивния популизъм. За него вина имаме ние – някои ги наричат те, ама то пак сме си ние, тясно скроеното общество.

Как иначе ще си обясним, че през годините потулихме важните дебати за образованието? Не говорим за резултатите от PISA (онези 40%), но седмици дъвчехме дали учебниците да са черно-бели. Пропуснахме как от МОН признаха, че от системата липсват 206 000 деца, как тихомълком в училищните стаи и коридори се намърдаха камери, но всяка маловажна битова свада в двора получава часове в централните емисии. Това се ражда от и се преражда в популизъм.

Но да говорим за искрата. Миналата учебна година например започна с масирана кампания за връщане на отпадналите ученици в училищата. Позитивното е, че тя замеси различни институции – МОН, социалните, здравните, дори полицията (това – с повдигане на вежди). Акцията заслужава кредит на доверие, но ако говорим с езика на бизнеса, е просто един необходим quick fix [от англ. „бърза поправка“].

Въпросът защо децата отпадат, е доста по-дълбок и многопластов, също както решението му. Ключовият елемент тук е, че училището е загубило притегателността си за някои части от обществото, а и за самите деца. Немалко от тях влизат в първи клас, без да знаят български, което сигурно може да се възприеме като проблем, но нека ние го погледнем като реалност. Ако не се положат усилия за преодоляването на това изоставане, те рано или късно отпадат (по-често рано). Te губят, биха казали някои. Ние губим, бих казал аз.

От децата отиваме към средно 50-годишните учители (с най-огромното уважение и към двете съставни части на тази структура). Качеството на резултатите от образованието – тоест дали имаме смислени млади хора, които могат да взимат отговорни решения и са устойчиви на промените, а не „получили много шестици“ – зависи от качеството на учителите им. Възрастта тук наистина не е тема, но мотивацията трябва да бъде. А размерът на заплатата е фактор тя да бъде ниска. Съществуващата, но все още слабоефективна система за допълнителна квалификация и задържане на учителите – също. Видът на повечето училища. Прибавяме към това и критичната маса многознаещи, вредни родители.

И тук, за да затворим кръга ученици–учители–родители, се насочваме точно към последните. Цялото взаимно недоверие между учителите и родителите влияе на резултатите на учениците. Намеренията и на двете страни най-вероятно са добри, но възелът някак трябва да се развърже. Това би било истинско системно решение.

Има индикации, че подобни непопулистки устойчиви промени са заложени в плана на МОН. Меките умения на XXI век се прокрадват в системата, професионалното образование отново получава тежест. Друг е въпросът, че тези промени все още са невидими и крехки и всеки политически или социален трус може да ги занули.

Какви са добрите практики от други държави за разрешаване на проблемите в образованието? В Полша бързата мащабна реформа беше подкрепена от обществото и дава ясни резултати. В Холандия новият професионален стандарт за учителите беше заложен от самите тях. Той се оказва много по-стриктен и по-изискващ от всеки документ, който някое министерство може да изпише. А в Латвия изграждат много ясни кариерни пътеки, модели за взаимна подкрепа и силно менторство за младите учители.

У нас, ако след бързите последват и устойчиви решения, потенциалът на българските ученици може да бъде разгърнат. Но засега се фокусираме върху първия абзац и си пожелаваме повече смели политики. Повече искри.

Заглавна снимка: Roman Mager

Искате да четете повече подобни статии?

Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет. „Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели.

Подкрепете ни