Да изтеглиш късата клечка, или за (не)възможната смяна на юридическия пол в България

Кампанията срещу Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция, в България има последствия, отиващи далеч. Потърпевши са не само транс хората, а цялото общество. Този извод може да се направи от прочита на една книга, чиято премиера беше миналата седмица: „Юридическото признаване на пола в България. Настояще и перспективи“. Тя е издание на Фондация „Ресурсен център Билитис“, разпространява се безплатно, а в скоро време ще е налична и в електронен формат.

За книгата

Идеята за правен анализ на юридическата смяна на пола възниква поради разнопосочните практики на българските съдилища в това отношение (за тях ще стане дума по-долу). Тези практики допълнително се усложниха от решенията на Конституционния съд (КС) от 2018 г. и 2021 г. С първото решение Истанбулската конвенция беше обявена за противоконституционна, а с второто КС постанови, че полът е единствено биологичен.

Първоначалната идея е за доклад. Понеже темата се оказва твърде обширна, от един доклад стават четири. Когато те са почти готови, Върховният касационен съд (ВКС) излиза с решение, с което на практика отменя юридическата смяна на пола. Именно това събитие дава импулса докладите да се доразвият и да се обединят в книга. Резултатът е книжно тяло от 233 страници, дело на четирима юристи – правозащитника Радослав Стоянов (отговорен и за общата редакция), адвокатките Силвия Петкова и Галина Чеширова, както и доц. Велина Тодорова.

Това е първият мащабен юридически анализ по темата – както в национален план, така и в сравнение с опита на други страни и с практиките на международни съдилища и организации, от които България е част. Трябва да се признае обаче, че книгата се чете трудно. Първо, защото е писана от юристи и второ, защото проблематиката, която се разглежда, е много комплексна. Тази статия е опит за превод на текста на „човешки език“ – с ясното съзнание, че при опростяването се жертват множество теми, контексти и нюанси.

Кой има нужда от юридическо признаване на пола?

Юридическо признаване на пола означава промяна на пола в личните документи. То е необходимо за две категории лица. Първата са транс хората – тоест онези, които не се идентифицират с „биологичния си пол“, както е популярно да се казва в България. „Биологичен пол“ обаче може да означава много неща – хормони, хромозоми, първични и вторични полови белези… В книгата се говори конкретно за „генитален пол“, тоест пола според външните полови органи.

При интерсекс хората пък някои от „биологичните“ измерения на пола – хормони, хромозоми и пр. – не съвпадат. Затова те чисто физически не могат да бъдат определени като мъже или като жени. Полът им по документи е определен спрямо това дали приличат (или могат да заприличат след хирургически процедури) повече на мъж, или на жена. Но идентичността на някои от тях може да се разминава с тази преценка, затова те също имат нужда от промяна на пола в документите.

Според защитниците на т.нар. традиционни ценности транс- и интерсекс е някаква мода. Но свидетелства за хора, които не могат да се определят категорично като мъже или жени, има още от дълбока древност. Да не говорим, че такива се срещат и в различни митологии. Опитите за „поправяне“ на пола, тоест вкарването му в представите за мъжко или женско, датират някъде от XIII в. Съществуват свидетелства в българския печат от края на XIX в. за няколко случая на хора, чийто пол не отговаря на идентичността им.

Как е решен въпросът със смяната на юридическия пол в други страни?

Разбира се, има държави, в които транс хората се преследват от закона. В книгата обаче се обръща внимание на добрите практики и се дава пример с Малта, Исландия, Норвегия, Швейцария и Аржентина.

Може би сте срещали аргумента на противници на правата на транс хората, че деца си променят пола с хормони или операция и ако по-късно съжалят, вече няма връщане назад. Макар книгата да е посветена на юридическите измерения на темата, в главата за добрите международни практики се засяга и този въпрос. От нея може да се научи, че в тези практики изобщо не се препоръчва физическа промяна на пола на непълнолетни, дори напротив. Нито се препоръчват т.нар. блокери на пубертета (препарати, забавящи развитието на мъжките или женските полови белези).

Но на подрастващите не се забранява да изразяват себе си, нито пък са оставяни „на произвола на съдбата“. Добрата практика е транс децата да бъдат подкрепяни от родители и психолози, докато станат достатъчно зрели, за да могат да вземат толкова важни решения за тялото и живота си.

От друга страна, в посочените държави липсата на физическа смяна на пола не е отказ за юридическа промяна на личните документи. Защото важното е зачитането на самоидентификацията на една личност, а не дали тя е привела тялото си в съответствие с типичните стандарти за мъж или жена. А освен това се смята, че държавата няма право да накара никого да се лиши от детеродните си органи.

Интересен детайл в тези добри практики е, че процедурата за смяна на юридическия пол е чисто административна, тоест няма нужда от съдилища и доказателства. Достатъчно е просто вписване в някоя служба или пред нотариус. В някои случаи е нужно съдебно дело, ако човек иска да върне първоначалния си пол.

Смяната на юридическия пол в България до неотдавна – възможна, но неуредена

Смяната на пола по документи в България е възможна в продължение на повече от 30 години – до 20 февруари 2023 г., когато ВКС постанови, че „такова животно няма“. Според Закона за гражданската регистрация и в Правилника за издаване на български лични документи към Закона за българските лични документи се допуска, че човек може да смени юридическия си пол, но нямаше ясни правила как да става това, което беше предпоставка за хаос. Според съдебната практика имаше две минимални условия, но не всички съдилища се съобразяваха с тях:

Първият критерий беше наличието на транссексуалност. Това е медицински критерий, защото до неотдавна Световната здравна организация определяше транссексуалността като медицинско състояние. За доказването ѝ се изискваше съдебномедицинска експертиза от вещи лица – психолози, психиатри и сексолози.

Вторият критерий беше „сериозното и непоколебимо решение за биологично потвърждение на изпълняваната от лицето психична и социална полова роля“, тоест желанието за оперативна промяна на пола. Тя се доказва с показания на човека, който иска да смени юридическия си пол, с показания на негови близки, с различни документи, както и отново с експертиза.

Три съдилища, три различни решения

В книгата се прави анализ на всички дела за смяна на пола в България, до които авторките на съответната глава са получили достъп (някои съдилища, включително в София, са отказали да им предоставят такъв). Изводът им е, че има три основни типове решения по тези дела. Ще ги представим чрез три измислени персонажа, разказите за които обобщават много истински истории.

Вариант 1: „Имате грешка!“

Диян е транс мъж, който се е подложил на хормонална терапия и операция за смяна на пола. Преди решението на ВКС неговият вариант се случва статистически най-рядко, но това не му помага – той „изтегля късата клечка“. Съдът постановява, че полът в документите му може да бъде сменен само ако първоначално е бил вписан грешно в акта за раждане. Щом Диян е роден с женско тяло, няма никакво значение, че вече си е направил операция за смяна на пола – по документи трябва да бъде жена, защото полът е само биологичен. Точка по въпроса.

Диян обмисля емиграция в някоя държава, в която има ясни правила за смяна на юридическия пол. Още е млад, има шанс на пазара на труда и може да се адаптира.

Вариант 2: „Първо си направете операция за смяна на пола!“

Лора е транс жена, която въпреки професионалната си квалификация все е без работа, защото външният ѝ вид не съответства на личните ѝ документи и никой не иска да я наеме. Съдът настоява тя първо да премине през хормонална терапия и оперативна промяна на пола, за да бъде и според външните си полови белези жена. Лора обаче има здравословни проблеми, поради които тези процедури са опасни за живота ѝ, затова не иска да рискува. За нея решението също е „къса клечка“ – тя си остава с мъжко име в личната карта.

За разлика от Диян, за Лора емиграцията не е вариант. Тя трябва да се грижи за болните си родители, а докато го прави, годините минават и Лора става все по-неконкурентоспособна.

Вариант 3: „Няма проблем!“

Мариета е транс жена, която се подлага на хормонална терапия, но не си е направила операция за смяна на пола. Сгодена е за Мишо. Тя има късмета да попадне на варианта, който се случва най-често. След като се запознава със съдебнопсихиатричната ѝ експертиза и получава уверения от нея и близките ѝ, че е взела „сериозно и непоколебимо решение“ за биологична смяна на пола, съдът смята, че той самият би извършил престъпление, ако накара Мариета да промени пола си хирургически. Наказателният кодекс предвижда затвор от 3 до 10 години за причиняване на телесна повреда, водеща до безплодие. Затова ѝ разрешава юридическата промяна и без да си е направила операция.

С женско име в личната карта Мариета най-сетне може съвсем законно да се омъжи за Мишо в България. Двамата спретват голяма сватба и както се казва в приказките, три дни всички ядат, пият и се веселят.

Ролята на КС и ВКС

До неотдавна съдилищата, които издаваха решения от типа „Имате грешка!“, се срещаха най-рядко. Големият проблем обаче е, че тяхната позиция, че полът е само биологичен и по рождение, се споделя от най-важните съдебни инстанции в България – КС и ВКС. Решенията им в тази област връщат България десетилетия назад. Затова всички транс хора в страната, които до този момент не са успели да сменят документите си, „изтеглят късата клечка“.

КС нямаше отношение към темите, свързани с пола, до кампанията срещу Истанбулската конвенция (ИК). В резултат на тази кампания думата „джендър“ беше демонизирана и се надигна мощна трансфобска вълна, въпреки че транс хората изобщо не са централна тема в ИК.

Решението на КС от 2018 г.

През 2018 г. 75 депутати от всички парламентарни групи се обърнаха към КС с искане да направи анализ доколко Конвенцията съответства на Конституцията. В Решението си от 27 юли 2018 г. КС отсъди, че ИК противоречи на Конституцията, с което затвори пътя към ратификацията ѝ в България.

Какви бяха аргументите на КС за това решение? Според него понятието „джендър идентичност“ не съответства на бинарната представа за пол (според която половете са два) в Основния закон. Нищо че нито Конституцията, нито ИК дефинират какво е пол. Нещо повече – съдът свежда социалните роли на пола до биологичните с твърдението, че социалната роля на жената е да бъде майка, което впрочем се подкрепя от всички жени в КС. Използват се религиозни аргументи, въпреки че според Основния закон религията е отделена от държавата.

На всичко отгоре КС се отклонява от собствената си практика да тълкува международни документи, използвайки оригиналния вариант на официалните езици, на които са написани – английски и френски. Вместо това интерпретира единствено българския превод на ИК. А там разликата между „джендър“, преведен като „социален пол“, и „пол“ далеч не е толкова ясна, колкото на оригиналните езици.

Така съдът стига до извода, че с понятието „социален пол“ се въвежда „трети пол“, което няма нищо общо с оригиналния смисъл. И изобщо не го е грижа, че Конвенцията се отнася предимно за насилието над жени и домашното насилие.

Решението от 2021 г.

Решението на КС от 2018 г. променя практиката на ВКС, който е най-висшата инстанция за обжалване на дела. До този момент ВКС е допускал промяната на юридическия пол на транс хората, като се е позовавал на Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) и практиката на Европейския съд за правата на човека в Страсбург (ЕСПЧ). Член 8 на ЕКПЧ гласи, че всеки има право на неприкосновеност на личния и семейния живот, а според ЕСПЧ това включва също сексуалната ориентация и половата идентичност.

След решението на конституционните съдии ВКС започва да постановява и решения в обратния смисъл. Върховните съдии не могат да се разберат помежду си как е правилно да постъпват, и затова отправят няколко въпроса към КС, който да разясни как да се разбира понятието „пол“ и как това се отнася към правото на личен живот, защитено от Конституцията и европейското законодателство.

В решението си КС игнорира темата за правото на личен живот и отговаря само на въпроса „Как следва да се разбира понятието „пол“, използвано в Конституцията, и има ли то смисъл, различен от биологичен пол?“.

Отговорът е в стила на предишното решение – че полът има само биологичен смисъл. В мотивите на КС не става дума за правата на гражданите, макар че те са защитени от Конституцията. Но пък много се говори за семейство, традиции, брак, религия и църква.

Решението на ВКС от 2023 г.

В решението си от февруари 2023 г. ВКС постановява, че българското материално право не допуска промяната на юридическия пол на транс лицата, макар това да е ставало десетилетия наред. Съдът впрочем е силно разделен по тази тема – решението се взема от 28 съдии, докато 21 гласуват против, защото според тях така се нарушава балансът между обществените и личните интереси.

В решението съдиите тълкуват твърде фриволно международното право, което България е ратифицирала, както и практиките на ЕСПЧ, и продължават да смесват темите за брака между лица от един и същи пол и правата на транс хората. А в действителност според ЕСПЧ отказът на една държава да промени юридическия пол на транс лицата е нарушение на ЕКПЧ.

ВКС допълнително усилва религиозните и традиционалистки аргументи в решенията на КС. Накрая се стига до абсурда, че самата същност на човека произтича от понятието за брака в Конституцията. Защото КС говори за „бинарно понятие за брака“ в Основния закон (тоест че бракът е само между мъж и жена), а ВКС – за „бинарно съществуване на човешкия вид“.

Размерът на последствията

С решенията си КС и ВКС са в противоречие с международното право, което България е ратифицирала, и с европейските съдилища. Най-малкото ще последват глоби за страната ни, които ще се извадят от джоба на данъкоплатците. Но анализът в книгата стига до далеч по-тревожно заключение – че тези решения предизвикват цели пет кризи.

Първата е в правовата държава и води до отдалечаване от ООН, ЕС и Съвета на Европа, защото решенията демонстрират нихилизъм в областта на правата на човека. Втората е в правораздаването, защото на съдилищата в България вече на практика е забранено да отсъждат по собствена преценка и в съответствие с международните съдилища. Третата е политическа, защото с тези решения България се отдалечава от демократичните страни. Четвъртата е социална, защото се засилват дискриминацията, стереотипите и цензурата. Петата е, че Конституционният съд вече не защитава правата на хората, които живеят в България.

Логично възниква въпросът дали висшите съдии, гласували за тези решения, са толкова глупави, че да не разбират какво са „надробили“. В книгата се защитава тезата, че разбират всичко. Както че има разлика между „пол“ и „джендър“, така и какво действително пише в Конституцията и какво са свободни интерпретации, а също и как стоят нещата в международното право.

Тогава защо постъпват така?

На този въпрос книгата не дава пряк отговор, но изводът, който може да се направи от прочита ѝ, е: поддали са се на политически натиск, изпълнили са политическа поръчка.

Как да се излезе от цялата бъркотия?

Книгата „Юридическото признаване на пола в България. Настояще и перспективи“ е предназначена за хората, които могат да се опитат да направят промяна. Например адвокати, съдии, правозащитници, политици, експерти, работещи в държавната администрация, университетски преподаватели, студенти по право.

Промяна е необходима съвсем не само заради документите на транс хората. А най-вече – за да продължи България да бъде част от демократичните страни, за които правата на човека са ценност и които зачитат международното право. А не като диктатурите, в които отделният човек е нищо, а интересът на държавата е всичко.

Препоръките във връзка с решенията на КС и ВКС заемат едва една страница от книгата, защото възможните ходове не са много. Най-добре би било, ако КС реши да ревизира решенията си от 2018 и 2021 г. Но това е малко вероятно, ако той продължава да се формира по начин, компрометиращ независимостта на съдиите.

Според авторите е реалистично да се правят две неща. Първото е да се продължава със сезирането на ЕСПЧ, въпреки че КС не признава върховенството на решенията му. Второто е публичност – кампании, активизъм по отношение на институциите, ангажиране на медиите, за да се променят обществените нагласи. 

И двете приличат на сизифовски труд, но докато не са забранени, има надежда.

Тази статия е публикувана с финансовата подкрепа на Фондация „Ресурсен център Билитис“.