Да видим откъде изгрява това слънце…

Всеки от нас има нездрав интерес към поне едно място, на което никога не е бил. Необяснимо е, но то ни привлича, откакто се помним. И градим една мистична и романтична представа, която непрекъснато обогатяваме с книгите, филмите и историите за него. E, Япония никога не е била такова място за мен. Но въпреки това я посетих. И тя реши да ме опровергае и да ми покаже колко мистична и романтична е всъщност. 

Ден 1

Преди година и осем месеца – в сутринта, в която се качвах на полета за Лима, за да сбъдна една от мечтите си, като посетя Перу, Путин направи немислимото и нападна Украйна. Година и осем месеца по-късно отново се качваме на 12-часов полет. Този път обаче летим на изток. И войната под нас не е една, а са две. Две, ако не броим онези забравените, за които не говорим. Географски предопределеното съчувствие е един от най-циничните феномени на човешкия вид. Разбира се, може и да е икономически предопределено – още по-цинично. 

Говорейки за цинични феномени: летим над Русия. В небето ѝ съм просто пътник, на земята – чуждестранен агент. Или да си го кажем направо – враг. На път към Япония ще кацнем и в друга държава, където медията, за която работя, е блокирана. Да видим за нея какъв съм. 

Ден 2

Проверки, отпечатъци, формуляри, чакане. И пак – проверки, отпечатъци, формуляри, чакане. Чакане, чакане и пак чакане. Влизането в Шанхай без виза за до 72 часа отваря чудесна възможност за разходка при по-дълга пауза между полетите. Стига да имаш нервите да минеш през безкрайния процес на летището. 

Иначе оттам до центъра се стига за няколко минути с влак, който може да развие над 400 км/ч. Съвсем спокойно можеш да забравиш какъв режим управлява страната, ако не бяха хилядите камери, взиращи се в теб от всяко кътче. Хората в икономическия център на Китай са изключително добре облечени. Най-привлекателното място за тях обаче не е бившата резиденция на Мао Дзъдун в центъра, не са и будистките храмове, които по доста еклектичен начин съжителстват с небостъргачите, а е… рекламата на новия магазин на „Баленсиага“. Всяко време си има своите идоли, а най-разпространените обикновено идват от по-свободния свят. Този, който е бутнал крепостните си стени. 

Ден 3

Когато пътувате през голямо летище, особено азиатско, отидете поне 2–3 часа по-рано. Защото никога не знаете дали някой няма да реши да ви свали багажа, макар на етикета му да пише, че е направо за Осака. После да го завре в някакъв склад, а вие да тръгнете на експедиция, включваща тичане и разговори с поне 5–6 смутени летищни служители (владеещи много скромен или направо никакъв английски), за да си го вземете обратно и да го натоварите на самолета.

Полетът между Китай и Япония е по-малко от два часа, но ги делят вселени.

В Япония положението е „всичко навсякъде наведнъж“. Буквално. Феерията от цветове, светлини и звуци те посреща още на летището. После те връхлита във влака, а накрая я откриваш дори в супермаркета, където почти всички продукти те вкарват в нещо средно между екстаз и шок – голямо триъгълно суши, което се яде като сандвич; безброй хладилници със студени напитки; две камери, които затоплят кенчета, пълни с кафе; топла витрина, която приготвя пилешки хапки, дъмплинги и корндог. Сушен октопод, сушени стриди, сушени сепии. Сушени минипатладжани в оцет. Всевъзможни коктейли в алуминиеви кенчета (някои имат вкус на мокра кърпичка – наистина!). Количеството надписи, цветове, картинки, които те заобикалят, е неописуемо. Ако една държава олицетворява синдрома на дефицит на внимание, това със сигурност е Япония. Безкрайно интересно е, вкусно, многообразно. Но си представям какво е да живееш, заобиколен от толкова дразнители. И да се опитваш да се съсредоточиш.

Ден 4

„Български, английски, немски, испански – защо вие знаете толкова много езици? Аз знам японски и английски, и то защото бившата ми приятелка беше американка и трябваше да я разбирам, когато ми се кара“, казва Юки, който е музикант от Осака. Говорим си, че колкото е по-голяма една държава, толкова по-трудно асимилира други култури. Докато ние гледахме Cartoon Network от малки. И започнахме да учим езици, за да отидем да учим в чужбина някой ден. За големите държави това е по-скоро ексцентризъм. За нас е (често) задължителен път към успешната реализация. Малка, проблемна и пропита с комплекси държава – дали всъщност това не е идеалната среда, която да те превърне в космополитен човек?

Юки ни кани в своя караоке бар и обещава, че ще е много готино. Пеем му всичко – от Рики Мартин до Audioslave. Решаваме да изпеем и нещо на български. Опитваме с „Богатство“ на Тангра. Няма особена реакция. Минаваме през целия алманах на българската музика. И да, стигна се до Камелия. Китаристът Акихико се вдъхновява. Един час разучава песен на Камелия. Оказва се, че тя е доста сложна. Накрая я свири и е много притеснен – ще се справи ли с този музикален апогей? Е, справи се! 

Ден 5

Императрица Генмей избира Нара за първата столица на обединена Япония през 710 г. (преходът от Камелия към императрица Генмей е върхът в кариерата ми). Дотам от Осака е има-няма час. В Япония много големи градове просто преливат един в друг.

Храмът „Тодай дзи“ е най-внушителният пример от времето, в което Нара е била столица. Макар сградата и интериорът да са реновирани многократно, най-голямата бронзова статуя на Великия Буда – Дайбуцу – и до днес впечатлява с внушителните си размери. Император Шому я поръчва в отговор на войните и на пандемията от едра шарка, която избива една трета от населението на Япония в периода 735–737 г. Е, тази вълшебна статуя въпреки красотата си не успява да спаси Нара от упадъка, в който градът потъва след 794 г., когато престава да бъде столица. Толкова за скъпите храмове и религиозни статуи. 

За да разведрим обстановката, ще отбележа, че днес Нара е един изключително красив град с дори аристократична атмосфера. Но също така е дом на стотици свободно разхождащи се сърни. Те, разбира се, си имат quid pro quo отношения с туристите – тяхната симпатичност срещу твоите крекери. И при тази размяна сърните… се покланят. Както и японците. Японците се покланят по 11 различни причини. Това го знам от Юлияна Антонова-Мурата, чиито книги са ми верен спътник през цялото пътуване. Включително и във влака към следващата столица на Япония.

Ден 6

В Киото има 2000 храма – 1600 будистки и 400 шинтоистки. Някои от тях на възраст над 1300 години. Градът е бил столица на Япония в продължение на над 1000 години – от 794 до 1868 г. Освен това е дом на Киотския университет, който е дал на света 19 нобелови лауреати. И… за малко да бъде изравнен със земята по време на Втората световна война. Да, Киото е била втората цел след Хирошима. Спорно е кой и как предотвратява това решение. Но тезата, че разрушаването на културната столица на Япония ще сложи окончателния и решителен край на Втората световна война, в крайна сметка отстъпва на мнението, че японците никога няма да простят този удар върху историята и идентичността им. Добре че така е станало, но ми се струва цинично на фона на стотиците хиляди жертви в Хирошима и Нагасаки.

Освен храмовете в Киото пленителна е и природата. Например бамбуковата гора в Арашияма. В нея се срещаме с Кинджи Накамура. Той е художник, около 80-годишен, и продава принтове на своите картини на символична цена. Веднага ни пита откъде сме. Когато разбира, вади стара папка, пълна с карти на Европа. Разгръща трескаво, търсейки Югоизточна Европа и по-конкретно България.

С гордост показва туристи от кои градове вече са си купували картички от него – София, Варна, Ловеч. Всеки е оградил родния си град. Възможно ли е никой от българската културна столица да не е посещавал японската?! Бързо поправяме тази грешка и Пловдив вече е ограден с кръгче на картата. Преди да се разделим с Кинджи, той разлиства и друга папка с думички и транскрипция. Бързо намира това, което търси. „Благодаря!“, казва мъжът със старание.

Кинджи не е бил в България, единственото му пътуване до Европа е в Испания. Но нужно ли му е да пътува физически, щом клиентите му го отвеждат навсякъде по света всеки ден? Пък и макар Кинджи да не е стигал до България, картините му вече са тук. 

Вечерта коктейлите ни ги прави Хиро. Той ни разказва за най-изконната японска традиция от последните десетилетия… Коледа в KFC. Накратко, през 70-те години японската икономика се развива с бързи темпове и американските вериги навлизат скорострелно в страната. В този момент някой гениален маркетолог от екипа на KFC решава, че е добре да продадат коледната традиция на Япония, като организират цяла кампания с Дядо Коледа, червения и белия цвят и всичко, което иначе няма нищо общо с християнската традиция. И успяват. Днес масово японските семейства празнуват Коледа с кофа от KFC. Ех, Едуард Бернайс би се гордял…

Ден 7

Японците казват, че се раждат шинтоисти, празнуват като християни и умират като будисти. Шинтоизмът е в основата на повечето традиции и символи в страната, а свещените духове – ками, са навсякъде. Изповядването му обаче е примесено с будистките вярвания. Повечето японци се определят едновременно като шинтоисти и будисти. Но в същото време мнозинството казват, че са и атеисти. В последните десетилетия традициите на западния християнски свят обаче също са се наложили най-вече по време на празници като Коледа и ритуали като сватба. С две думи: религиозните обреди и традиции присъстват като културна ценност, но не се използват за индоктринация. 

И тъй като Киото е градът с най-много храмове в Япония, няма как да не посетим поне няколко, докато сме там. Шинтоистките светилища се различават съществено от будистките храмове – повечето са навън и са посветени на конкретна ками.

Ден 8

Много неща в Япония изглеждат извънземни – особено влаковете. „Шинкансен“ за първи път в света надхвърля скорост 200 км/ч през 1964 г. Днес максималната му скорост е 320 км/ч и те откарва от региона Кансай, където са Осака и Киото, до Токио за малко над 2 часа.

Токио е най-необозримото място, в което съм стъпвал. И надали някое друго ще го изпревари, тъй като столицата на Япония със своите 37 млн. души е най-населеният град в света. Разрушаван е два пъти през XX век – от земетресение и от бомбардировките по време на Втората световна война.

Разликата между хората в Кансай и в Канто – региона, който обхваща и Токиo – е видима. Докато в Осака те заговарят на улицата (че даже и пушат там, което е забранено в Япония), Токио изглежда много по-близо до клишето за японските нрави – маси за един, дистанция, тишина. Интересно е как толкова дисциплиниран и неекспресивен народ е създал такива бури от цветове, движения и провокации, каквито са манга и аниме. И е обсипал градовете си с билборди, лампички, неони, високоговорители и редица предизвикателства за сетивата. Сякаш се опитва да компенсира. Добре, май сам си отговорих на въпроса…

Ден 9

Говорейки за въпроси, трудно можеш да намериш човек в Япония, който да ти даде повече отговори от Юлияна Антонова-Мурата. Обсъждаме следващата ѝ книга, в която търси отговори за дълголетието на японците. 84,45 години – толкова е средната продължителност на живота в Япония. Повече от 10 години повече, отколкото в България, сринала се и заради COVID-19, който извади наяве всичките ни дефицити – и персонални, и на здравната ни система.

„В Япония трябва да се ходи на лекар всеки месец“, разказва ми Юлияна. В противен случай те глобяват. Деца, възрастни – няма значение, всички получават напомняния да посетят различни специалисти ежемесечно. Не е ли малко прекалено? И твърде скъпо? „Е, за какво плащаме данъци и осигуровки?“, пита Юлияна.

За едно нещо сме единодушни – причината за японското дълголетие не е храната. Тук се яде основно ориз, който далеч не е най-здравословната част от менюто. Освен това зеленчуците и най-вече плодовете (особено пресните) изобщо не са даденост във всеки супермаркет, камо ли на всяко хранене. Но тук затлъстели хора почти няма, а порциите са по-скоро малки. 

Ден 10

Матю Пери е починал. Колко ли комици се опитват да заглушат тъгата в собственото си сърце със смеха, който предизвикат у останалите? 

Леко парадоксално, в този ден се срещаме с историята на един друг Матю Пери. Този, който през 1852 г. е натоварен от САЩ с тежката задача да сложи край на японската изолационна политика и да проправи пътя ѝ към международната търговия. С много упорство и немалко заплахи успява. А всичко започва в Йокохама. 

Днес Йокохама е вторият по големина град в Япония (който прелива в Кавасаки и след това в Токио) и открива великолепна гледка към вулкана Фуджи. Имаме късмета снежният кратер да се вижда, когато посещаваме Йокохама. Много често е напълно закрит от плътни облаци.

Независимо дали си чел прочутия роман на Артър Голдън, или не, гейшите са неизменна част от японската култура. Тъй като те са предимно в Киото, в останалите градове има различни клубове и шоута, които ги имитират. Посещаваме бурлеска, а по стълбите към заведението гордо са закачени снимки на известните му посетители – от Стивън Тайлър до принца на Монако. Кимона, песни, танци с традиционни чадъри. Но и въртене на пилони. Историите, които разказват момичетата, са сходни с повечето, които работят в бранша и в други държави – много от тях са мигрантки, от бедни семейства, имат други мечти, работят тук временно… Под кимоната и традиционните мотиви се крият ощетени от живота момичета, които насила се усмихват на привилегированите си клиенти.

Ден 11

Сбогуване с Токио и обратно към Осака. Днес е Хелоуин. Японците го празнуват, общо взето, откакто сме пристигнали, но днес трябва да е кулминацията. И Осака със своята южняшка и бохемска атмосфера е идеално място за целта. Бих ви написал още какво се случваше по централните улици на Осака, но то наистина е неописуемо. Затова просто ще ви покажа:

Ден 12

Чао, Япония, хайде обратно към Китай. Този път летим през Пекин, където имаме 10 часа престой. Точно колкото да ни закарат набързо до „Тиенанмън“, да хапнем, да се разходим на хубавото слънчево време, каквото прогнозираха метеоролозите, и да се върнем обратно.

Първият сигнал, че нещата няма да се стекат по нашия план, беше времето. И по-конкретно плътният смог, покрил Пекин. От този град не се вижда абсолютно нищо. Слънцето е като от фентъзи филм. Дори аз като гражданин на София, която далеч не може да се похвали с чист въздух, съм покъртен. Кацаме и се запътваме към автоматите, на които за пореден път да предоставим отпечатъците и данните от паспортите си на китайската държава. Чинно попълваме формулярите за 24-часов престой без виза. Насочваме се към гишето и с усмивка казваме, че планираме да се разходим в Пекин преди полета към Виена. Да, ама не. Може да напуснем летището само ако следващият ни полет е след повече от 12 часа.

Добре, явно ще стоим на летището. Нека намерим лаундж. И тук греда. Лаунджовете на летището в многомилионната столица на доскоро най-населената държава в света изглеждат като чакалня в малка жп гара в България през 1972 г. Всъщност нямам идея как са изглеждали чакалните в жп гарите в България през 1972 г., но така си ги представям: мушамичка, блудкаво кафе и невероятен избор от 2–3 вида сладки. Това е.

Самото летище иначе впечатлява с мащаба си. Но още повече впечатлява с отсъствието на хора. Каквито и да е. Където и да е. Затворените и изтърбушени магазини, над които все още висят загасналите табели на марки като „Марк Джейкъбс“ и „Баленсиага“, напомнят за тежките удари, които COVID-19 и политиката на китайското правителство нанесоха на икономиката и живота на хората. Работещите нонстоп „Старбъкс“ и „Коста“ (единствените два денонощни обекта на цялото летище) все пак индикират, че тук от време на време стъпва и западен крак. Безжичният интернет, блокиращ почти всички приложения и сайтове, до които би искал да имаш достъп, ти крещи в лицето в каква държава се намираш.

Като цяло обстановката е тягостна, служителите гледат лошо и подозрително, трудно се разбираш с тях, а те очевидно трудно се разбират и помежду си. Зад лъскавите повърхности прозира празнота. Всичко красноречиво говори, че в най-голямата икономика в света раните, нанесени от режима, са дълбоки. Тук усмивките дори върху малкото лица, които не са покрити с маски, отсъстват. Свободните хора се усмихват повече. Предпочитам да си ходя при тях.

Ден 13

Качваме се на борда заедно с футболен отбор от Украйна. Пак ли ще летим над Русия? Да! Не съм сигурен какво точно чувствам, затова решавам да се опитам да поспя. Този път ми се получава. 

Добро утро, Виена! Хапвам един сандвич с кезелеберкезе набързо, купувам си няколко алмдудлера и един вестник Der Standard за из път и се насочвам към гейта. Имам предостатъчно време да седна в едно от добре познатите ми заведения, да кажа „Грюс Гот“ (Grüß Gott – „добър ден“, б.р.) на сервитьора, да си поръчам един меланж и да наваксам с имейли, телефонни разговори и прочее. Нали казват, че където и да ходиш, винаги се прибираш някъде? Е, невинаги се прибирам на едно и също място, но имам чувството, че винаги се прибирам през виенското летище. 

София е толкова сива, ама си е моето сиво. Първо пускам пералнята, защото предстоят още поне два цикъла. Сега е време да обърна малко внимание на котката, да си разопаковам багажа и да изчистя. Докато свърша всичко изброено, пералнята е готова. Започвам да вадя дрехите и в един момент осъзнавам, че ги подреждам… в хладилника. Здравей, джетлаг, my old friend! Явно е по-добре сега да си легна, завръщането в реалността може да почака до утре.