Демонтаж на паметници или циментиране на митове?

Когато през 2011 г. Паметникът на Съветската армия в София стана обект на креативно остроумие, тенорът в държавните руски медии беше жлъчен и враждебен: „Болгары осквернили наш памятник“. През 2023-та това надали изненадва, но по онова време за първи път имах възможността да се сблъскам с преднамереното култивиране на шовинизъм и реваншизъм в Путинова Русия. Повече време ми отне да си дам сметка и за заметените под килима неприятни истини за нашата собствена история.

Работата е там, че в държави като България и Русия колективната памет e една от най-политизираните сфери на обществения живот, макар и невинаги това да е видимо с просто око. Официалните истории, които разказваме на себе си за самите себе си, нерядко са минали през предварителна обработка – било то в академии на науките, медии или пък в партийни централи. Типично за такава институционална обработка е, че на входа на поточната ѝ линия влизат нееднозначни събития, конфликти, противоречия и дилеми, а накрая излиза отливка на собствената нация – и като по чудо тя е все неоправдана, непокварена, героична и предадена. Иначе казано, много от онова, което считаме за „памет“, не е фотографски отпечатък, а преднамерено пресяване на факти и трактовката им по двоен стандарт.

Паметниците, както подсказва коренът на самата дума, са централни ръчки в един такъв селективен механизъм. Паметникът на Съветската армия не прави изключение. Дали като обект на омраза, или на преклонение, политизацията му по странен начин се вписва в политическия дневен ред на често менящите се власти в София и на несменяемите в Москва. За българите, както и за руснаците дебатите около него бяха удобна възможност да избягат от историческата си отговорност – всеки по свой начин.

Българските митове

Българското общество привидно е разделено относно паметника: поне ако се съди по драстичните разнопосочни изказвания на граждани, активисти и политици. Истината обаче е, че под повърхностните спорове съществува широк консенсус да се премълчава и да не се осмисля българският колаборационизъм с нацистите през Втората световна война. Този консенсус обхваща либерали и консерватори, „стари“ и „нови“ леви, възрастни и млади поколения.

А фактите са налице: българското правителство е неохотен, но опортюнистичен съюзник на Хитлер. България далновидно отказва да воюва редом с Германия и да прати войници на Източния фронт, но се възползва от съюза с нея, за да удовлетвори иредентистките си претенции и да откъсне територии от съседните Югославия (Югоизточна Сърбия и Източна Македония) и Северна Гърция (Западна Тракия). В беломорските региони българските окупационни власти извършват целенасочени репресии срещу гръцкото население, а във Вардарска Македония стават посредници в Холокоста, депортирайки хиляди македонски евреи, впоследствие избити в концентрационния лагер Треблинка.

Все пак 50 000 евреи с български паспорти не са депортирани, а „само“ разселени вътре в страната, основно от София. Но от гледна точка на тогавашната окупационна администрация македонските евреи също са имали право на българско гражданство. Голяма част от българската историография и до днес двулично твърди, че българската държава хем е „спасила“ евреите си, хем македонците са българи, хем македонските евреи не са български евреи и следователно съдбата им не е българска отговорност. С оглед на това двуличие, на днешните македонци съвсем не им е нужна пропаганда, за да помнят българите като колаборационисти и окупатори. Достатъчно е да се споменат депортираните евреи или да се загледа човек в архивните снимки на македонски девойки сред портретите на цар Борис III и Адолф Хитлер, окичени с венци. 

Руските митове

Един произволен паметник на Балканите, разбира се, не играе такава важна символична роля в руските дебати, каквато има у нас. При все това руската реакция също се вписва в шовинистичен дискурс, който може да се нарече „идеята за всеобхватното имперско величие“, често повтарян и у нас.

Тази идея се различава от националния шовинизъм в различни аспекти: опитва се да асимилира другите, вместо да се разграничава от тях; да говори от гледната точка на мним универсализъм вместо на мнима национална уникалност; да борави с цивилизационни вместо с етноцентристки категории. Въпреки това зад нея прозира същият мит за изначална невинност: военната слава изкупува всяка вина, а цивилизационната мисия – насилието. Това са стари колониални тропи, които свързват с невидима нишка петроградско-царисткия и московско-комунистическия експанзионизъм.

Ето защо и в официалния руски наратив Червената армия пристига навсякъде като „освободител“, а не като „окупатор“, включително там, където оставя след себе си тежки военнопрестъпления срещу цивилното население, както например в Източна Прусия. В самата България съветската инвазия е придружена от ескалиращо насилие, групови разстрели и масови гробове.

Окуражени от присъствието на окупационната армия, българските комунисти излизат от нелегалност и подкрепени с военна сила, се впускат в кървави политически чистки, за да установят едноличната си власт. Всичко това става въпреки факта, че последното краткотрайно българско правителство преди 9 септември 1944 г. всячески се стреми да излезе от хватката на нацистите и да избегне конфликт с СССР. В знак на добра воля към Алианса опозиционното правителство на Константин Муравиев започва да изтегля българските войски от окупационните зони и дори обявява война на Германия.

Такива аргументи не интересуват повечето днешни руснаци – по същия начин, по който съдбата на македонските евреи е безразлична на повечето днешни българи. И руснаците, както и българите, са привикнали към една полирана история за Втората световна война, в която собствената страна е еднозначно героична, жертвоготовна и онеправдана.

Преплитането на митове

Интересното в случая е, че паметникът, макар и комисиониран от българската държава и изпълнен от български творци, подсилва московската версия на мита за изначалната невинност*. Надписът му – „На Съветската армия освободителка от признателния български народ“ – е препратка към паметника на Александър II пред Народното събрание, който също дословно говори за освобождение и признателност. Така още от самото начало се създават неточни исторически паралели между две епохи с цел по-добро вписване в българския контекст и легитимиране на новата комунистическа власт.

БКП изгражда клиентски режим на Москва и е изцяло зависима от нея в икономическо и политическо отношение. Освен това българските комунисти не идват на власт със свои сили и самостоятелна борба както например Титовите партизани в Югославия. „Признателността“ трябва да се чете и в такъв контекст: легитимацията на новия режим критично зависи от тази на Деветосептемврийския преврат. А това най-лесно се прави, като се бръкне в кутията с исторически инструменти и се извади наръч от грешни аналогии и емоционални внушения.

За българите, независимо от това дали са съгласни с историята за „двойното освобождение“ и „признателността“, това е удобно извинение да не се замислят за собствената си историческа отговорност. Мотивите – както за приемането му, така и за отхвърлянето му – са апологетични и все се плъзгат по вече изтърканата ос комунизъм–антикомунизъм, като удобно се забравя за паметта на жертвите.

За руснаците пък повтарянето на такива наративи в страни, които възприемат като бившата си периферия, са още по-пагубни, защото хвалебствените приказки само наливат масло в реакционния огън. Това твърдение на пръв поглед изглежда парадоксално, но победата във „Великата отечествена война“ от много време насам е опора на новия руски реваншизъм. Още през май 1945 г. Сталин вдига печално известния тост за „великата руска нация“, умишлено омаловажавайки приноса на множеството големи и малки народи на СССР за победата над нацизма.

Този москвоцентричен прочит кулминира при Путин в един феномен, който още през 2005 г. получи сполучливия етикет „победобесие“. Вече от десетилетия авторитарната държавна машина подменя живата памет за жертвите с помпозно инсценирани мероприятия и игнорира колективната травма в името на един кръвожаден милитаристки наратив. По горчива ирония на съдбата в Путинова Русия именно споменът за победата над фашизма се превърна в способ за неговото възраждане, както и за оправдание на една нова завоевателна война.

Ритуално поднесената „признателност“ на този фон е опасно неразличима от поощряване на имперската реакция.

Несъстоялият се дебат

Тези два прочита – национално-невинният и имперско-реакционният – са в много отношения огледални. Въпреки това в България те образуваха двата полюса на един деструктивен дебат, в който всяка страна приема гледната си точка за сакрална част от собствената идентичност. Това е много удобно за всички – така няма нужда никой да се вторачва в неудобни исторически детайли.

Всички можем вкупом да се преструваме и да поддържаме фикциите, които стоят в основата на крехките ни идентичности. Така че премахвайки паметника без истинска обществена дискусия, Общината прави същото, което и през 2011 г., когато потайно изпрати свои служители да го търкат през нощта с веро: циментира митовете, вместо да ги демонтира. Така изгубихме една възможност да бъдем по-наясно със самите себе си. Руснаците са изпуснали тази възможност много отдавна. Дано ние имаме още шансове.

* Това се случва и независимо от оригиналния замисъл на творците на паметника, между които е Любомир Далчев, брат на поета Атанас Далчев. Самият процес на комисиониране е обвит в противоречия и сблъсъци относно идеята и изпълнението, в които държавата надделява над творческите идеи на Далчев и колеги. Вж. СГХГ (2022), Любомир Далчев: Неспокойният дух.