Световните новинарски емисии излъчват кадри от Буча и други украински градове; мнозина, включително директорът на Human Rights Watch за Европа и Централна Азия Хю Уилямсън, говорят за военни престъпления. Русия от своя страна настоява, че води войната „хуманно“, нападайки само военни цели.

Струва ми се, че трябва въобще да не си учил история или да не си живял сред хора, за да вярваш в идеята за хуманна война – поначало. Това казва и книгата на Самюъл Мойн „Хуманно“ според рецензията на Джаксън Лиърс в The New York Review of Books – че през последните десетилетия реториката на „хуманната война“ е изместила говоренето за мир, изместила е търсенето на жизнеспособни алтернативи на войната (например международна полиция като средство за борба с тероризма). Това изместване е твърде изгодно за оръжейната индустрия. Цитирам статията не за да релативизирам потреса от конкретните военни престъпления, извършвани сега. А защото съм съгласна с автора, че самата война е престъпление. Очевидно ще трябва да изграждаме нов световен мир и е важно какви понятия ще залегнат в него.

Дали обаче вървим натам, не е много сигурно. Не е ясно например как войната в Украйна ще повлияе на електоралните процеси по света и особено в Европа, най-малкото с икономическата дестабилизация, да не говорим за чувството за несигурност, което неизбежно се отразява на поведението на гласоподавателите. В този смисъл ще е показателно как ще протече вторият тур на изборите във Франция – не за пръв път Макрон има малка преднина пред Льо Пен, но това нищо не гарантира. Нека не забравяме и специфичната информационна супа, в която е потопен съвременният гласоподавател – току-виж се оказало, че най-близо до повърхността плуват етикетчетата с цените и снимките с котки.

Дали и в България обаче не предстоят избори, и то не само местни?

Емилия Милчева прави много тревожен анализ на разногласията в управляващата коалиция, които са излезли извън параметрите на идейните разногласия и стигат до взаимни обвинения в престъпни зависимости. В същото време несъгласията не са по някакви маловажни въпроси, а по кардинални теми, като избора на управител на БНБ, позицията на България по отношение на войната в Украйна и преговорите със Северна Македония, които като че ли се водят на две писти. Ако нещата вървят така, казва Емилия, предсрочните избори може да се окажат по-рано, отколкото им се иска на управляващите.

За фон тази седмица видяхме как съдът обяви за незаконен ареста на Бойко Борисов, докато гражданството се забавляваше със спешния пиар на министъра на културата – по-показателни за управленската компетентност от това, което трябваше да замажат.

Статията на Венелина Попова е за една от конкретните пречки пред стабилността на правителството – заплахата на Корнелия Нинова БСП да излезе от управляващата коалиция, ако България изпрати военна помощ за Украйна. Венелина изтъква, че българската индустрия изнася оръжие, включително и за Украйна, съвсем не от вчера – което значи, че разделителната „червена линия“ се отнася до официалната санкция на правителството и парламента, не до това дали казанлъшките гранатомети стигат или не стигат до Донбас.

Така. Междувременно снимките с разрушени от войната сгради традиционно провокират у нас коментари относно архитектурната разруха, която не би трябвало да има място в страна, непреживяла подобни сътресения. Част от проблема е липсата на консенсус относно ценността на архитектурното наследство – особено ако то не е чак толкова старо. Пример за обратното отношение е разговорът на Слава Савова с Александър Клайншрод относно кампанията за запазване на Beethovenhalle в Бон – заплашена да бъде разрушена, за да може на нейно място да изникне ефектна постройка като „Операта на Сидни“.

Клайншрод изтъква значимостта на ресурса, вложен в съществуващите сгради, и необходимостта от смислена оценка на техните функции и реалните нужди на хората, които ги използват. Направи ми впечатление, че в Германия въпросът за опазването на архитектурното наследство е част от политическия дебат, в т.ч. и предизборен, че в него участват не само архитекти, а и изкуствоведи. И че според Клайншрод е важно да бъдат запазени и двата архитектурни разказа – на ФРГ и на ГДР, каквото и да казват те.

Този дебат е в неочаквана връзка с изложбата на Сибиле Бергеман, състояла се наскоро в СГХГ. Сред кадрите на световноизвестната фотографка от ГДР има серия снимки от процеса по създаване на паметника на Маркс и Енгелс в центъра на Берлин. Снимките ме поразиха и реших да проверя историята им, която се оказа повече от показателна – с опитите на скулптора да управлява (с помощта на Хонекер) реакциите на публиката спрямо своята творба. Хонекер буквално заплашва със затвор всички източноберлинчани, които откажат да посетят паметника. След 1990 г. Енгелхард се опитва да получи от Хелмут Кол съответната подкрепа срещу вандалски действия, но тя му е отказана. Управлението на културното наследство в публичните пространства никога не е лишена от политически подтекст.

И ако ви идват в повече всички тези разпади в ситуация, която изисква максимално единство, може би полезен ход би бил да се стремим да градим връзки поне в своята област. Статията на Стефан Иванов за „Тимбукту“ на Пол Остър прави точно това – полага книгата в контекста на другите произведения на Остър, на другите преводи на Иглика Василева, на скитниците в книгите на Георги Господинов, на книгите, разказани от името на куче… без да забравя и особеностите на този конкретен роман. Опити за събиране и сговаряне, без които важните ни връзки може да се окажат неспасяеми… чак до отвъдното Тимбукту.