Миналата седмица завършихме редакционната си статия с един цитат на Кристиан Таков за еволюцията на безсилната ярост до справедлив гняв. Дните, които последваха, бяха изпълнени със събития, но почти всички могат да се подредят в две колонки: в едната са протестните действия, разтърсили цялата страна, и то до невиждани отдавна размери; в другата – паникьорските действия на уплашената официална, а и задкулисна власт. Справедливият гняв е страшно нещо.

Всичко започна с една гумена лодка, която непоправимо нагъна ламарините на джипката на премиера. Метафорично казано. Затова поканихме за едно по-различно интервю главния „виновник“ за събитията от последните две седмици – лидера на „Да, България“ и съпредседател на „Демократична България“ Христо Иванов. С него разговаря Марин Бодаков, а цел на интервюто бе да погледнем по-голямата картина, в перспектива, и да потърсим отговори на сложните въпроси за бъдещето. „Не можеш да победиш, ако не си готов да загубиш и да продължиш към целта си въпреки това“, казва Христо Иванов за „Тоест“.

Правителството към този момент изглежда като най-уязвимия обект на енергията и гнева на протестите. Премиерът Борисов е впрегнал цялата си не особено оригинална драматургия с цел да спечели някакво време. „Има ли живот след Борисов“ е заглавието на вътрешнополитическия анализ на Емилия Милчева. „Отива си не поредното правителство, идва краят на декадата Борисов“, пише тя.

„Пословично търпеливите българи отново избухнаха.“ Така започва пък коментарът на Венелина Попова, която обобщава най-важните детайли и взаимовръзки от събитията през последните дни. Кои са нюансите, които имат особено значение за успеха на протестите и бъдещето на страната ни? Ако не сте имали време да проследите всичко и подозирате, че е възможно да ви е убягнал някой ключов момент, препоръчваме ви да прочетете „Поредното лято на нашето недоволство“.

В текста си „Подводните камъни на протеста“ Светла Енчева обяснява колко важно е адекватните политически партии да започнат да защитават интересите на етническите малцинства и да ги представляват – за да почувстват, че са част от цялото, че България е и тяхна. ДПС е злополучен резултат от отсъствието на това говорене и мислене.

В съвместната ни рубрика „Хроники на инфодемията“ с Асоциацията на европейските журналисти този път Георги А. Ангелов тръгва по следите на популярния мит за коронавируса и платените болни. Всичките му опити да стигне до реален случай, в който на роднина на болен или починал са предлагани пари за фалшива диагноза за COVID-19, водят до задънената улица на дезинформация, която не почива на никакви факти. А първоизточниците в медийното пространство, които могат да се открият и проверят, са напълно недостоверни и незаслужаващи доверие.

Смъртта е тема на едно любопитно и позабравено четиво, което Севда Семер ни припомня в нашата рубрика „На второ четене“. Малката книжка „Да говорим за смъртта“ на Франсоаз Долто няма претенции за изчерпателност, но е покана за разговор и размисъл. Особено когато насреща са деца. „Темата за смъртта, разбира се, е и темата за живота“, пише Севда и цитира Долто, според която „трябва да заслужим смъртта си, като водим пълноценен живот“.

И накрая… Сигурни сме, че рубриката ни „Говори с Нева“ липсва на мнозина, но тази седмица ще ви зарадваме с нов отговор на читателско писмо, изпратено до Нева Мичева. Заглавието е „Ноеви ковчези“, но нека то не ви заблуждава. „Ковчег сме свикнали да свързваме с края. Ноевият обаче е начало – плаващата утроба на света“, пише Нева, чийто текст всъщност е за колебанията и сигурността.

И преди да ви пожелаем приятно четене, нека ви припомним, че може да си купите очарователната книга с първите 43 текста от рубриката на Нева. Във видеото по-долу тя разказва малко повече за замисъла на поредицата в „Тоест“.