Тази седмица руската държава обяви, че започва изтегляне на военни сили от границата с Украйна. В същото време висш служител на Белия дом изрази съмнения, че това наистина се случва. Има или няма намерение за война? За шантаж ли става дума – или за реална заплаха?

Докато политическите анализатори се опитват да осмислят разликата между онова, което се вижда (100 000 войници, бойна техника), и онова, което се казва („не смятаме да нахлуваме, това са само учения“), в петък проруските сепаратисти заявиха, че украинските войски са обстрелвали тяхно село. И светът продължава да стои настръхнал.

Вижте двете интервюта на Венелина Попова – с Димитър Луджев и със Стефан Тафров – и преценете сами коя гледна точка ви се струва по-рационална. Всъщност аз не бих казала, че разсъжденията им за ситуацията се изключват напълно, макар видимо да представят различни перспективи.

Междувременно в България има и няма провеждане на „Луковмарш“. Според Светла Енчева маршът е като котката на Шрьодингер – провежда се според участниците, не се провежда според Столичната община и онези медии, които предпочитат да вярват на прессъобщенията. А издадената постфактум забрана само е разделила шествието на три, така че реално са се провели три шествия. Междувременно политическите сили реагират с… декларации от парламентарната трибуна. И нищо.

Един твърди едно, друг – друго, но с времето истината ще се проясни, нали? О, да, вижте как се разрешиха историческите спорове между България и Македония. Или вижте националния ни консенсус по отношение на комунистическото минало. Ако паметта е структурирана като разказ, в момента този разказ у нас е със сюжетната спойка на постмодерен роман. Дали скоро няма да ни трябва адаптирано издание?

В рубриката „На второ четене“ Стефан Иванов горещо препоръчва „Развалината“ на Ендре Кукорели като стегнат и всеобхватен, сериозен и цапнат в устата роман за комунизма. Направи ми впечатление, че при все описания обхват книгата е едва двестатина страници. Това би я направило добър избор за четиво по темата, което да връчите на близък млад човек. Споделеното тук-там трудно се навързва, а в образователната система личи, че – както казва Стефан – твърде много хора имат полза тази памет да я няма.

Ако информационната ненадеждност в нашата уж информационна ера ви фрустрира, Йоанна Елми обръща внимание на две полезни платформи за политическа осведоменост: „Стража“ качва всички парламентарни заседания и гласувания човек по човек (може да проверите за какво точно гласува вашият личен народен представител, и да си направите сметката), а „Царски Пищови“ разяснява основните политически понятия с помощта на инфографики и други методи за нагледност. И двата проекта са дело на млади екипи, което само по себе си е добра новина.

Използвайте „Стража“, моля, за да видите как ще гласува вашият народен представител по предстоящото предложение на парламента за промени в закона, според които оръжейните сделки да не се гласуват в Народното събрание, а да се сключват директно от кабинета. Емилия Милчева предупреждава, че това може да доведе до гигантска корупция – още повече че става въпрос за 2% от БВП, отделени за отбрана. А атмосферата на дезинформация и страх около кризата с Украйна е повече от удобна за целта.

В рубриката за читателски писма Нева Мичева отговаря на въпрос за способността да казваш „не“ – или за неспособността да го кажеш. Не, няма да политизирам чудесния ѝ текст, въпреки че изречението „Нерядко приемаме варианти, които не желаем или не можем, за да има мир“ е блестяща илюстрация на максимата „личното е политическо“. Благодарна съм за препратката към „стривам да и не между пръстите си – и ги размесвам, но това още не е лекарство“. И за заключителния образ на човека, който се чупи по стълбите, бързайки към онзи, който иска да бъде. Но приятелите ще изрисуват гипса.

Личната си седмица ще резюмирам накратко: гледайте „Пер Гюнт“ в театър „София“, режисьор Катя Петрова. Впечатлих се специално от сцената с копчелеяра във втората част, от играта на двамата водещи актьори, а също и (професионално изкривяване) от блестящия превод на Стела Джелепова на този невероятно труден текст, който може да се чете и като сатира на вездесъщото днешно „бъди себе си“. „Пияните“ на Вирипаев (постановка Явор Гърдев, Малък градски театър „Зад канала“) също са себе си – макар, клатушкайки се, да падат надолу по гореописаните стълби към човека, който биха искали да са.

„Паралелни майки“ на Алмодовар безспорно хваща, а и засяга силна тема – паметта и истината не са нещо случайно, те са историята на собствените ни близки, на собствената ни плът. Малко не ми достигна спойката между историята с бебетата и историята с масовия гроб, която всъщност е пунктумът, но сюжетно стои като послепис. „КОДА“ е добрият пример за смисъла от холивудските правила състезаващите се за „най-добър филм“ заглавия да включват повече актьори (и теми) от по-малко представяни социални групи. Добре направен, симпатичен филм за чуващо дете в семейство на глухи, като в него нечуващите играят нечуващи, включително носителката на „Златен глобус“ и „Оскар“ за „Деца, забравени от Бога“ Марли Матлин. Жанрът е близо до сладките тийнейджърски филми за израстването, но какво от това – колко филма можете да изгледате с децата и възрастните си близки?

Също по правилата е заснет „Макбет“ на Джоел Коен, но Шекспировите постановки от десетилетия включват най-различни по пол и цвят на кожата актьори – общо взето от 1796-та насам, когато за пръв път жена играе „Хамлет“. В този смисъл можем да отбележим просто добрата игра на Дензъл Уошингтън, макар че аз не свалих очи от Франсис Макдорманд – и от сценографията, подчертано театрална по един чудесен, модернистично-минималистичен начин. Което стига, стига!

Довършвайки този обзор, искам да ви обърна внимание на две предстоящи дати. Първо, Задушница е на 26 февруари. Ако ходите на гробищата, добре погледнете тяхното състояние. То казва нещо за нас като нация, за способността ни за родова памет – и това, което казва, е по-силно от всички думи, които ще чуете на Трети март. Родовата ни памет е точно обратното на военната заплаха на границата с Украйна – твърдим, че я има, че е огромна сила на границата с настоящето, а всъщност сме оставили предците си сред кал и боклуци. Поставям си като въпрос за домашно да проуча кой осъществява надзора върху управлението на гробищните паркове – освен общините, към които можем и трябва, абсолютно задължително, да предявим претенции.

В тази връзка припомням втората дата – следващите местни избори са догодина, през 2023-та. Пишете ми, ако имате идеи какво може да се направи. Нали трябва да свържа края с началото – ето, това е информация, която можем да проверим с очите си. И да не сме безпомощни да кажем „не“ и да променим нещата.