Събуждам се, включвам компютъра, проверявам станало ли е чудо. Това е ритуалът ми от последните дни.

Смея се, разбира се, на себе си. Но вижте: комунистическите режими в Източния блок се срутиха като плочки домино, в Югославия имаше война, после два самолета се забиха в кулите на Световния търговски център, после съобщаваха за други терористични актове, после пандемията, после войната в Украйна… Всички тези неща се случиха извън моята страна (или започнаха другаде). И се отразиха върху нея – жестоко. Една част от тях можеше да бъдат предвидени. Предвидихме ли ги? Имаме ли идея накъде ще се развива настоящата криза?

Много вероятно е например Путин да инвестира сериозен ресурс, за да смени режимите в Източна Европа – да речем, чрез комбинация от информационна война и вложения в удобни за него партии. Анализът на Емилия Милчева „Сезонът на путлеристите“ отчита ръста на подкрепата за „Възраждане“ („най-кресливата, патетична и с прокремълски уклон група в българския парламент“), но не само. Бъдещият проект на бившия военен министър Стефан Янев ще използва същите настроения, казва тя. И шансовете му не са малки. Междувременно президентът не иска самолети на НАТО, въпреки че, по собствените му думи, армията ни няма ресурс да ни защитава. Значи и той чака „чудо“. Дали?

Едно може да се предвиди: политиката на „снишаването“ неизменно води до политика на „потушаване на пожари“ – тоест несръчно, кризисно справяне с неща, за които е трябвало да се подготвим. Това е повече от очевидно при посрещането на украинските бежанци. Тази седмица темата е разгърната в три последователни текста, така че става безпощадно ясно за какво иде реч.

Първо, новата подкаст поредица на Николета Атанасова „Украйна не е загубена“ дава възможност да чуете с ушите си как точно звучи бежанският опит, дава глас на реалните хора зад „броя на потърсилите убежище у нас“. Препоръчвам да започнете оттам.

След като сте чули самите хора, прочетете статията на Светла Енчева, описваща процеса на интегра… чакайте, какъв процес на интеграция? Към момента, в който е публикувана статията, пунктовете за регистрация на бежанците не работят с пълен капацитет, съответно те не могат да получат статут на временна закрила – с всичко следващо от него.

Светла продължава нататък и се опитва да си представи как би изглеждала възможната интеграция в нашето общество с цялата тромавост на административния апарат, с езиковата бариера и т.н. Как може човек да се оправи в системата на здравеопазването например? Ами в образователната система? Та тя не може да интегрира дори българчета с друг майчин език, напомня авторката. Леко се размечтавам за стандартна практика от добре разработени курсове по български за двуезични учители, но нищо такова няма да стане, разбира се, въпросът ще се реши „по чудо“.

Ако съществува антоним на думата „чудо“, то вероятно е нещо, което спъва и нормалните рационални решения на проблемите. Не забързва действието, а го забавя до обезсмисляне. Според статията на Венелина Попова такава структура е Държавната агенция за бежанците.

Към въпросите, зададени на председателката на ДАБ при изслушването в парламента, Венелина добавя още доста – свързани както с ефективността на Агенцията, така и със съмненията за вътрешна корупция. Става ясно, че са отпуснати 100 допълнителни щатни бройки за справяне с кризата, но ДАБ не само не предприема нищо специално (например да сформира мобилни екипи за най-натоварените места), но и отказва да регистрира бежанци. Тези, които били влезли легално в страната и имали право на 90-дневен престой, не били неин проблем. И така нататък.

Толкова по настоящата (уж неочаквана) криза. А какво може да предстои? Статията на арх. Анета Василева за настъплението на Китай в архитектурната геополитика на Африка показва възможна посока за радикална промяна на света. Китай може да се окаже по-близо, отколкото мислим – като най-големия инвеститор на подценявания, но богат на ресурси африкански континент. Така както в момента обмисля да изкупи акциите на руски енергийни фирми. И така както позицията на Пекин би могла да наклони везните във войната между Русия и Украйна.

С други думи, твърде вероятно е оттук нататък икономическата тежест на Китай да нараства и да се усеща все по-близо до нас. В същото време само преди седмица чух от млада китаистка с икономически профил, че няма смисъл да работи по специалността си.

Не по-малко важно от предвиждането на бъдещето е да осмислим какво все пак ни се е случвало в миналото. Особено ако то се явява бяло петно, нещо, което удобно се пропуска. Точно такъв е случаят с войната, която се водеше през 90-те в непосредствено съседство до нас – и точно затова за рубриката „На второ четене“ Стефан Иванов посяга към книга именно по тази тема. „Югославия, моя любов“ на Горан Войнович е роман, който разделя историята на късчета и ги събира по друг начин. И макар обърнат назад, гледа и напред към онова, което предстои – „как може войната да свърши и човешкото същество не само да оцелее, но и да продължи живота си“.

Междувременно едно малко локално чудо все пак се случи. Арестът на бившия премиер Бойко Борисов предизвика повече ентусиазъм от настъпването на Нова година. Eмилия Милчева обаче нарича тази акция по-скоро изпитание – и за Европрокуратурата, и за управляващите у нас. Дали ще доведе до усещане, че борбата с корупцията все пак е възможна, или напротив, ще смъкне още повече авторитета на правителството – зависи от това как ще се развие. Да видим.

А след сутрешната проверка, ако чудото пак е забравило да настъпи, най-добре да действаме. Все нещо ни е по силите.