„Ние всички сме едновременно съучастници и жертви на това проклятие, просто едни умираме бавно, до живот, а други ги убива внезапно срутила се сграда или паднала лампа в тунел, или некачествен асфалт, оголен кабел под улична шахта, взрив на работното място…“ Така започва вътрешнополитическият коментар на Емилия Милчева тази седмица, озаглавен „За запетайката и българското проклятие“. Текстът очевидно не е оптимистичен, а и няма как да бъде. Но е задължителен за четене.

Ако имате нужда от малко по-ведър поглед поне върху макроикономическите тенденции днес и в обозримото бъдеще, ви предлагаме да прочетете интервюто на Венелина Попова с икономиста Румен Гълъбинов, член на Стратегическия съвет към Президентството, който се самоопределя като реалистичен оптимист.

Темата за съдбата на една стара софийска къща периодично превзема обществения диалог и възпалява до болка социалните мрежи. „Красавицата и ягодите“ е текст на арх. Анета Василева, която разбира носталгията, предизвиквана от темата, но не приема как пропускаме да осъзнаем, че лошата съвременна намеса и загубената автентичност са две напълно равнопоставени злини.

И докато сме на архитектурна тематика, нека анонсираме и новата ни поредица статии за планирането и благоустройството на „градовете за хората“ (по Ян Геел). Поредицата е съвместна инициатива със Съюза на урбанистите в България, а първата публикация е на арх. Павел Янчев, който дебютира в „Тоест“ с текста си „Невъзможното публично пространство. Улица „Съборна“ и други епизоди в търсене на града за хората“.

Скоро по книжарниците ще излезе едно любопитно изследване за книгите с твърди корици през социализма. По този повод Марин Бодаков разговаря с автора на изследването Райчо Станев и с издателя на книгата Манол Пейков от „Жанет 45“. Прочетете кратките интервюта с двамата за „Книгата като обект“.

И за завършек, в рубриката ни „На второ четене“ Стефан Иванов препоръчва една особена книга, която може би дружно сме пропуснали. Това е сборникът с разкази „Опиум“ от Геза Чат. Сурова книга. Безмилостна. Но както пише Стефан:

Реалността отказва да навлезе в голяма част от съвременната българска литература – може би защото общата мечта отдавна е на командно дишане. Или защото сякаш вече живеем във всекидневието от разказите на Геза Чат. В тях трагедията е норма. Голямата болка се случва просто ей така – настъпваш шахта, удря те ток и умираш. И никой не е виновен.

Приятно четене, ваксинирайте се и се запазете здрави!