Тази буря ще отмине. Но всеки избор, който правим днес, може да промени живота ни за години напред.

Така започва обширната статия на Ювал Ноа Харари, озаглавена „Светът след коронавируса“, публикувана в петък във „Файненшъл Таймс“ (на български: в „Либерален преглед“). „В това кризисно време сме изправени пред два особено важни избора. Първият е между тоталитарното наблюдение и овластяването на гражданите. Вторият е между националистическата изолация и глобалната солидарност“, казва Харари и напомня: „В следващите дни всеки от нас трябва да избере да се доверява на научните данни и на здравните специалисти вместо на неоснователни теории на конспирацията и на самообслужващи се политици.“ Препоръчваме ви да прочетете статията.

И културното потребление вече не е същото. А в повечето случаи дори не е редно да говорим за потребление. Пандемията увеличи интереса към изкуството и културата, към смисъла изобщо – и много институции бяха на висотата на тази потребност. Те отвориха за свободен достъп своите колекции, концерти и представления. Севда Семер изрежда много обнадеждаващи примери от България и чужбина. Прочее, безпрецедентната ситуация ни показа, че отлагани безкрайно реформи могат да бъдат осъществени за броени часове – погледнете само онлайн обучението на всички образователни нива.

„Да гледаш през прозореца и да знаеш, че с минувача пред теб имате нещо общо, е преобръщащо съзнанието ти усещане. Всички тези неща, добрите новини, създаването на нов вид онлайн общност, възможността да помагаш – носят силен заряд и енергия“, казва Севда. Доброто е тук. Доброто е заразно. И дар, който трябва да оценим сега.

Българската православна църква по време на коронавирус – това е темата на Светла Енчева тази седмица. Авторката пита защо държавната власт изобщо не реагира, когато БПЦ драстично нарушава санитарните мерки на извънредното положение. И към примерите с общата за всички лъжичка при вземането на причастие Светла прибавя още тревожни примери.

„В ситуация на все по-затягащи се извънредни мерки – има часове за пазаруване за хора в различни възрасти, забраняват се разходките в парковете и се говори за вечерен час – демонстрирането на заучена безпомощност по отношение на БПЦ изглежда необяснимо. На въпрос на журналисти докога ще работят храмовете в България, ген. Мутафчийски отговори, че към ръководителите на Църквата се отправят „вербални послания“, но не може да има намеса в работата ѝ.“

Емилия Милчева забелязва, че вече има пророчества за бъдеща политическа кариера на Венцислав Мутафчийски. И наистина: мъж, нещо повече – военен, постоянно го дават по телевизията… Всички предпоставки са налице. Но дали светът след епидемията ще се нуждае от генерали? И изобщо, какъв е опитът на човечеството с генералите? Защото не всеки е Наполеон. А хората разпознават истинския лидер, дори да е като Рузвелт, в инвалидна количка…

В първото си интервю пред българско издание проф. Бисера Пенчева от Станфордския университет разказва за акустичните свойства на храма „Света София“ в Истанбул. Как са звучали празничните литургии и чрез какви съвременни техники можем да възстановим интимността на звука там като съчетание на божественото и човешкото? Проф. Пенчева „чува“ неповторимостта на „Света София“ и споделя пред Мария Бабикян богатството на наученото. Да се пренесем заедно с тях във Византия, сред иконите на звука и тишината.

Какво съдържа една добра история? Този път Севда Семер чете за нас „Мама и смисълът на живота“ от Ървин Ялом. 88-годишният днес професор по екзистенциална психология и групова психотерапия е автор както на класически вече академични трудове, така и на увлекателна белетристика, в която тайно търсим лек за собствените си травми. Историите между терапевта и клиентите съдържат елемента на изненадата: каква я мислехме, а каква стана… Ялом искрено признава грешките и предубежденията си. А Севда ни посочва с какво неговите мъдри истории се превръщат в изкуство – и защо не бива да ги пропускаме. И на второ четене „Мама и смисълът на живота“ е страхотна.

Дословен, документален, вербатим… Така назоваваме театъра, който прави Неда Соколовска. На първия ред на нейните представления този път сяда Стефан Русинов, за да интерпретира антропологическите, медийните и естетическите значения на този театрален подход. Соколовска третира най-щекотливите теми от съвременното ни общежитие, а след дòсега с нейните послания осъзнаваме колко сложни са истините днес. И колко важно е към всички герои да се отнасяме с топлота, разбиране и грижа, за да можем най-после да бъдем заедно. Но какво всъщност значи театърът да е дословен?

Приятно четене! И останете здрави!