В интерактивен материал, който публикувахме през седмицата, Йоанна Елми и Мария Бабикян описват крачка след крачка събитията по един жесток път: превръщането на бежанците в политически инструмент на Ердоган. Какво се случи през 2011 г.? А през октомври 2015 г.? Къде сме ние? И какво става в Турция, която има над 3,5 млн. имигранти на собствената си територия? Двете авторки казват: „Европа продължава да е в капана на криза на общественото мнение, тъй като бежанците все още представляват сериозна разделителна линия в европейското пространство. В този контекст играта на „пускане на бежанците“ придобива своя политически смисъл, макар да е морално неприемлива.“

Продължаваме темата с важен материал на Десислава Микова за последните събития по югоизточната граница на Европейския съюз. В анализа ѝ се включва и политологът Димитър Бечев, експерт по геополитическите въпроси на Балканите, Турция и Русия, старши сътрудник към Атлантическия съвет в САЩ и преподавател в Университета на Северна Каролина. Според него Механизмът за бежанците в Турция има много минуси, но вероятно е по-малкото зло. „Ако няма сделка, Ердоган би използвал мигрантите като заплаха, а от своя страна Гърция и ЕС ще третират това като въпрос на националната сигурност и ще разполагат сили, които да стрелят по границата. Това ще обезсмисли цялата политика за убежище“, отбелязва анализаторът.

„От това дали българската дипломация ще успее да запази баланс в отношението си към Турция и Гърция, без да предава интересите на съюзниците си от НАТО и ЕС, зависи в голяма степен как ще се позиционираме в този сложен геополитически конфликт и дали ще успеем да предотвратим нахлуването на бежанската вълна у нас“, заявява Венелина Попова след обстоен анализ на действията на министър-председателя Бойко Борисов и президента Румен Радев както у нас, така и в чужбина.

„Частните лотарии са мъртви, да живее държавната“, иронично възкликва Емилия Милчева в седмичния си обзор „Вместо новини“. А държавната лотария става „майчица“ на ПФК „Левски“ – стига толкоз „бащици“. „Бащиците“ назначават някого от свитата си в ръководствата на клубовете. Така например административен директор на „Левски“ е била секретарката на Васил Божков. Къде ли е шофьорът му? За сина му знаем – пуснат под гаранция. Ще прави ли своя партия Цветан Цветанов, или ще е епицентърът за нови трусове вдясно? Емилия се вглежда в графитите на последната седмица – какво натрапчиво се повтаря, къде още по-дълбоко буксуваме.

Какъв е животът в Китай по време на коронавируса? Как се хранят хората, когато нямат право да напускат домовете си? Как се осъществява снабдяването с продукти? Ами с новини? Как официалната правителствена информация се уравновесява с истината от писателските блогове в едно тотално контролирано общество? Безспорно коронавирусът промени човешкото общежитие не само в Ухан. Можем ли изобщо да прогнозираме икономическите последствия от епидемията? А политическите и социалните? Стефан Русинов споделя с нас наученото от китайските писатели и от приятелите, с които е разговарял през последните дни. Докога хората ще издържат? „Докогато – дотогава“ е отговорът. Съвсем китайски, нали?

Какви са етичните дилеми на съвременната журналистика – това е темата на второто издание на рубриката „На второ четене“. Този път Стефан Иванов ни обръща внимание на книгата „Селото“. Ще кажете: „Глобалното село“ на Маршъл Маклуън. Не, става дума за романа на Никита Лалвани за индийски затвор, чийто директор е чел „Надзор и наказание“ на Мишел Фуко, но знае, че доверието към затворника предизвиква доверие. За него това не е затвор, а по-скоро селска общност. Но пристига телевизионен екип с добросъвестна журналистка и обръгнала продуцентка – и злоупотребите с истината започват. Стефан ни разказва как всичко това се превръща в силна литература, която пита как заради журналистиката може да загубиш душата си.

Душа – дума, която употребяваме все по-рядко. „Комуникационните технологии не улавят човешката душа. А душата още е жива“, заявява пред проф. Минка Златева не друг, а носителката на Нобелова награда за литература Светлана Алексиевич. Науката за комуникацията не може да определи и на кого точно принадлежи Алексиевич – на литературата или на журналистиката. И двете са ѝ тесни. Формалният повод за интервюто е десетото юбилейно издание на наградите „Ришард Капушчински“, връчвани за майсторски литературен репортаж. Какво означава Капушчински за Алексиевич, за съвременните медии, за тяхното бъдеще? А реалността още преобръща душата.

Рубриката „По буквите“ този път събира един философ, две защитнички на женските права и един прочут автор на рисувани детски книги. Със сигурност те има за какво да говорят помежду си: за човешкото и за чудовищното, за дивите неща вътре в нас и навън, за равнопоставеността и битките… Едно нещо обединява и трите нови издания, които Марин Бодаков ни представя – в тях изображенията и текстът се подкрепят взаимно, а щекотливите въпроси получават заслужени отговори.

Книгата „Аз съм българка“ очевидно е свръхамбициозен проект. И разминаването между силните визуални решения на Капка Кънева и нейния екип от 40 художнички и калпавите, преработени от жълтата преса текстове на Петя Александрова е най-малкият му проблем. Унизителен подбор на 40 българки, примитивен разказ на техните истории и обслужване на патриархалната логика, съмнителна редакторска работа… В прецизен анализ Надежда Радулова показва как се употребява българската история за псевдопатриотични жестове, които се осребряват достатъчно добре. Жестове, които граничат с кича. А „Аз съм българка“ е книга за деца. И от това става страшно!

Пожелаваме ви приятно четене на броя!