Трета седмица живеем с последиците от политическата буря, започнала с разпада на управляващата коалиция и последвалия вот на недоверие, който събори 99-тото правителство на България. Но политическата истерия премина в кресчендо, когато премиерът Кирил Петков обяви, че сме посочили вратата на 70 души от състава на руските представителства у нас. А след закритото заседание на Народното събрание по темата депутатът Ивайло Мирчев заяви:

Българските служби са в тежка битка с предатели вътре в тях, които работят срещу България. Службите ни са тежко пробити и е нужна реформа за ограничаване влиянието на Путин върху тях.

Дали правителство №100 ще се роди в този парламент, или в кухнята на президента, предстои да видим. Но със сигурност може да се твърди, че на Радев цялата ситуация му носи преки и косвени ползи. Президентската институция у нас е конструирана в общия случай като власт с преобладаващо декоративна роля, но в ръцете на Румен Радев се сдоби с твърде голяма гравитация. При това – без да е имало законодателни промени в тази посока. България е парламентарна демокрация, в която президентът извлича директна изгода от слабия парламент. Емилия Милчева разглежда повече нюанси в анализа си „Кой, ако не президентът“.

В друга гореща тема от местния обществен дебат се превърнаха резултатите от националното външно оценяване на учениците. За пореден път. Светла Енчева резюмира случаите, привлекли най-много внимание тази година, но също така търси причините в дълбоко заровените базисни проблеми на образователната ни система, за които никоя власт не успява да намери полезни решения. „Да помечтаем за училищното образование“ е заглавието на нейния материал.

Миналата седмица Върховният съд на Съединените щати, в чийто състав след назначенията на президента Доналд Тръмп преобладават съдии с консервативен уклон, отмени прецедента „Роу срещу Уейд“ от 1973 г. Така фактически заличи конституционното право на аборт и остави темата в ръцете на щатските законодателства. Новината безспорно е изключително неприятна и макар на първо четене да изглежда далеч от местния ни дневен ред, не бива да подценяваме влиянието на подобно събитие върху останалия свят, Европа и у нас. Повече по темата, заедно с допълнителен контекст и важни детайли, прочетете в анализа на Йоанна Елми „Тялото като държавна собственост“.

Изложбата „Тоталпроект“, открита в сряда в Регионалния център за съвременни изкуства „Топлоцентрала“ в София, се опитва да привлече вниманието ни върху тихите шедьоври на непознатата архитектурна модерност и по-конкретно върху няколко добри примера от българската следвоенна архитектура. Тези, с които толкова сме свикнали, че дори може би не забелязваме именно защото успешно и удобно са се вплели в ежедневието на градовете и хората. Прочетете емоционалния разказ на Зорница Христова за впечатленията и размишленията, които видяното на изложбата е провокирало у нея.

В рубриката ни „На второ четене“ Севда Семер този път ни препоръчва книгата „Може би Естер“ на родената в Киев писателка и журналистка Катя Петровская. Книга, чийто жанр е трудно да се определи еднозначно. Донякъде биография, донякъде исторически роман, със сигурност обаче е книга за хората и връзките между тях, за спомените и травмите, за войната и последиците.

„Разбира се, особено трудно е да се четат истории за война и смърт по тези земи точно днес. Но е и особено важно“, пише Севда и добавя: „Да смятаме, че нямаме нищо общо, все така ми се струва едно от най-ужасните неща.“

Нека завършим с най-новото есе на Нева Мичева в отговор на читателско писмо, пристигнало в пощенската кутия на рубриката ни „Говори с Нева“. Този път темата е за кризите. За това как не сме съвсем сигурни дали живеем в периодите между една и друга криза, или цялата конструкция на живота ни е стъпила върху няколко „опорни“ кризи. Прочетете чудесния текст на Нева „Нагоре-надолу и пак, и пак“.

Приятно четене!