Седмицата премина под знака на войната. Няма как да е иначе. За втори път от началото на 2020 г. животът ни се промени внезапно. И двата пъти – не за добро. Но ако в днешния ден имате покрив над главата и в момента четете съботния бюлетин на „Тоест“, това е добра новина: светът още е на мястото си. Загубилият връзка с реалността диктатор не е натиснал копчето.

Под знака на войната са, разбира се, и повечето статии, публикувани през седмицата в „Тоест“. Предлагаме обаче и някои убежища и противоотрови срещу ужаса и пропагандата, които ни заливат.

В понеделник публикувахме коментар на Емилия Милчева по повод оставката на вече бившия министър на отбраната Стефан Янев, поискана от премиера Кирил Петков. Министър-председателят направи този тежък ценностен избор да се раздели с Янев, защото един министър не може да си позволява публични позиции, различни от тези на правителството, от което е част. Особено в кризисна ситуация като настоящата. Такива трудни решения белязват политическото възмъжаване на Кирил Петков.

Обществото ни преживява безпрецедентна за съзнателния живот на повечето от нас солидарност с бягащите от Украйна. Но фактът, че много хора у нас отварят сърцата и домовете си за спасяващите се от агресията на Путин, означава ли, че България е станала по-хуманна? На този въпрос се опитвам да отговоря в последната си статия „Хуманизмът е голяма хапка“. Помощта за украинците не означава, че сме станали по-човечни към бежанците от други страни. А хуманизъм означава да цениш човека, защото е човек. Всеки човек, не само белите европейци.

Ако тези дни пропагандата ви идва в повече, Йоанна Елми ни е забъркала литературна противоотрова срещу нея. Защото четенето на книги всъщност е един от най-ефективните начини за изграждане на светоглед и преодоляване на естествените предразсъдъци. От книгите можем да се научим и на емпатия. Затова Йоанна ни е подбрала десет ценни книги за Русия и Украйна, от които можем да научим много. И по-важното – да станем по-чувствителни за случващото се в тези страни. За да можем да си обясним света, в който внезапно се озовахме.

Във втората си статия за седмицата Йоанна разсъждава върху темата за отговорността на медиите и тяхната регулация. Поводът е решението на Съвета за електронни медии да ограничи излъчването у нас на програмите Russia Today и Sputnik във връзка с инвазията в Украйна. Кой обаче решава кое е истина и кое – лъжа? И кога регулацията се превръща в цензура? Дали да не оставим преценката на информацията единствено в ръцете на медийния потребител? Така обаче не изпадаме ли в криворазбрана обективност? Тези въпроси нямат еднозначен отговор, защото взаимодействието между медиите, държавата и обществото е различно във всяка страна. Това обаче не означава да абдикираме от търсенето на решение.

Най-новият ни гост-автор Георги Стоев дебютира с кратък, но синтезиран текст, в който задава въпроса какво ще правим след ден 4 от войната в Украйна. Ден 4 е денят на събуждането на Европа. Той вече е минало, но поставя нас, децата на създателите на мирна и свободна Европа, пред плашещо сериозния избор как да живеем оттук нататък. Готови ли сме да приемем, че може да ни се наложи да поливаме свободата си със собствената си кръв? Бавните решения вече не са опция, а балансираната позиция не е действие.

В актуалния контекст разсъждава и Венелина Попова в статията си по повод Трети март. Тя припомня, че разделението между русофили и русофоби у нас е от столетия. А неутралитет по време на война, за какъвто призовават някои български политици и интелектуалци, е равнозначен на колаборационизъм с агресора. Затова първото нещо, което политиците и интелигенцията ни могат да направят заедно, е да организират дискусия за промяна на националния ни празник. Този въпрос постоянно е на дневен ред, но днес е особено актуален.

В рубриката „На второ четене“ Севда Семер помага да си поемем малко въздух от темата за войната в Украйна, за да се гмурнем в други, също дълбоки води. Изборът ѝ за тази седмица е книгата на кубинската писателка Уенди Гера „Всички си тръгват“, преведена от Еми Барух и издадена от „Жанет 45“ през 2010 г. Романът е написан под формата на дневник на момиче на име Ниеве, отраснало в среда на домашно насилие и политически турбуленции. Книгата проследява живота на героинята – и за разлика от други романи дневници, не звучи фалшиво.

Накрая се очаква да дам някои лични препоръки за неща, публикувани в други медии през седмицата. Ала вместо това един въпрос не ми излиза от ума: какво би казал Марин Бодаков за променения свят, в който внезапно се озовахме? Предполагам, че мнозина имаме нужда от мъдрите думи на Марин. Не ни остава друго, освен да се опитаме да реконструираме отговора с помощта на онова, което вече е изрекъл или написал.

Марин не обичаше войните – нито големите, нито малките професионални и междуличностни войнички, в които се опитваха да го въвлекат. В същото време имаше позиции по теми, които смяташе за наистина важни. В този контекст си припомням две негови стихотворения. И ми се видя много важно да ги прочета успоредно. В едното се казва:

Толкова войни,
в които враждуващите те призовават
да застанеш на тяхна страна,
да се въоръжиш с тяхната обида,
да приемеш страховете им като свои.
Толкова много мръсни войни,
в които няма добри герои –
само праведници, на които едва насмогваш.
Толкова срамни, фалшиви войни,
колкото всички умели опити да те отклонят
от твоята мъничка смешна война,
от шрапнелите на лютичето и мунициите на минзухара,
да забравиш, че стреляш единствено срещу небето –
и никога срещу хора.

Да забравиш защо крачиш приведен към фара,
след като нямаш кораб.

Означава ли това да се откажем да заемем позиция, защото в една война „всички са маскари“? Макар в случая с Украйна да не става дума за реципрочна война, а за нападение на една държава над друга. Но дори да беше вярно, че в конкретния случай „няма добри герои“, се сещам за другото стихотворение:

Два ножа –
срещу всяка от страните,
които се опитвах някога да помиря.
Двата ножа, които после изхвърлих през прозореца,
въпреки че някой ме спираше.
(По-късно, от високото, видях линейка…)
Защото няма нужда от битка с лудостта и глупостта,
нито да избираш между лош и лош.
Но дори когато слагам своето оръжие встрани,
аз продължавам да ранявам.

Има ситуации, в които отказът да заемеш страна също е заемане на страна. И от него може да има болезнени последици. Дори смъртоносни. В такава ситуация ли сме се оказали, щом дори пословичната с неутралитета си Швейцария се отказа от него? Иска ми се да вярвам, че Марин щеше да отговори утвърдително. Въпреки това се надявам, че ще продължим да имаме лукса да стреляме „единствено срещу небето – и никога срещу хора“.