Гласуването с хартиени бюлетини се завърна. Поне на първо четене. Но изминалата седмица най-сетне ни зарадва и с една добра политическа новина – парламентът гласува с голямо мнозинство предоставяне на военна помощ за Украйна. В последния момент от „Български възход“ промениха позицията си и гласуваха „за“, така че против останаха само от „Възраждане“ и БСП. Този ход на партията на Стефан Янев е повече от интересен, като се има предвид, че председателят ѝ беше отстранен от поста министър на отбраната в редовното правителство на Кирил Петков, защото възпроизвеждаше опорките на кремълската пропаганда, отказвайки да нарече руската агресия в Украйна война. Но кой знае, може би желанието му да участва във властта, каквато и да е тя, е по-силно от привързаността му към Русия на Путин.

Служебният военен министър Димитър Стоянов от своя страна даде ясен знак, че ще се опита да попречи на предоставянето на реална военна помощ, заявявайки, че предложението на правителството по този въпрос ще бъде „крайно консервативно“. Като имаме предвид, че редовно правителство не се очертава скоро, нищо чудно парламентът и президентът Румен Радев (посредством назначените от него служебни кабинети) да си прехвърлят топката до края на войната.

На този фон служебният премиер Гълъб Донев демонстрира две положителни качества – чувство за хумор и способност за самоирония. Той повтори вица за себе си, разказан през лятото от Бойко Борисов: „Как Гълъб Донев прави бюджет? Перо по перо.“

„На терена на постполитиката президентът е цар“, твърди Емилия Милчева в тазседмичния си политически коментар. Признаци на постполитиката са деидеологизация, тоест отказване от идеите за ляво и дясно, популистки мерки, стихийно появяващи се и закърняващи политически формации. Във времената на постполитиката печели онзи, който е не-политик по закон – президентът, а безконтролната власт, опакована като „служба на Отечеството“, се услажда. Единственото, което в тази ситуация вгорчава битието на Радев, е, че парламентът изненадващо заработи.

Политиката в Израел може да ни изглежда далечна тема, но всъщност ни е изненадващо близка. На 1 ноември в страната се проведоха поредните „последни избори“ – петите от 2019 г. насам, а това доста напомня ситуацията у нас. Дни преди изборите в Израел в обзорната си статия Мирослав Зафиров открои и други паралели с България. Обща между двете страни е и надеждата, че най-сетне ще се сформира стабилно правителство, въпреки че изгледите това да стане в Израел са повече, отколкото в България.

Юлия Георгиева от Центъра за хуманни политики, който управлява дневния център за хора със зависимости „Розовата къща“, е била герой на няколко публикации в „Тоест“. Радваме се, че тя вече е и наш автор с кратка справка от първа ръка за зависимостите в България. В нея Юлия споделя личен професионален опит и представя в исторически контекст употребата на психоактивни вещества в страната ни, борбата срещу нея, както и формите за подкрепа на хора със зависимости. Изводите за ролята на държавата в това отношение никак не са оптимистични.

Медиите като част от дезинформационния поток – това е темата на статията на Константина Василева в съвместната ни рубрика с АЕЖ-България „Хроники на инфодемията“. В нея се описват едни от основните механизми за дезинформация. Такъв механизъм например е представянето на факти без контекст – нещо, което не е чуждо дори на БТА. Друг фактор е „медийната легитимност назаем“ – подправени скрийншотове на статии, които се представят като публикации на реномирани издания. Според авторката социалните мрежи са най-прекият път до дезинформацията, а подкопаването на доверието в медиите е основна тактика за неутрализиране на проверката на факти.

Минаваме на по-приятна вълна – културната. В рубриката „По буквите“ Зорница Христова ни препоръчва две стихосбирки и един роман. Стихотворенията в „Пристанището на часовника“ на Мария Липискова се обитават от жена, чиито белези на принадлежност към определена част на обществото са повехнали или изтръгнати. Във „Време за суинг“ от Зейди Смит (в превод на Невена Дишлиева-Кръстева) темите за принадлежността – раса, класа, пол – отекват ритмично, като тракане на обувки за степ. А в поетичната книга „Светът на думите“ от Роман Кисьов несъвпадението със себе си не е мъчителен парадокс, а състояние, което носи радост, усещане за богатство и свобода.

Тазгодишното осмо издание на „Пловдив Джаз Фест“ започна вчера, а закриването му е на 7 ноември. На тази дата в пловдивския Културен дом „Борис Христов“ концерт ще изнесе една от най-прочутите съвременни джаз певици – Гретчен Парлато. По молба на „Тоест“ българската ѝ колежка Мирослава Кацарова, която е и организатор на фестивала, направи блицинтервю с Парлато за силата на деликатния музикален изказ. Докато го четете, може да се насладите и на няколко изпълнения на певицата.

Щом сме на музикална вълна, и този път няма да ви оставя без лична препоръка. Нина Хаген, известна като германската „кръстница на пънка“, има нов албум – 11 години след последния си. Той ще бъде пуснат в продажба на 9 декември, а междувременно се завъртя една песен от него – 16 Tons. Песента всъщност е кавър – оригиналът от 1946 г., посветен на тежкия живот на миньорите, е на Мърл Травис, но парчето става популярно едва след кавър версията на Тенеси Ърни Форд от 1955 г. и европейския вариант на Франки Лейн от следващата година.

В клипа към версията на Нина Хаген вместо нея участват други, гримирани в неин стил. Но гласът си е нейният, колкото и да не прилича на женски. Просто „кръстницата на пънка“ може не само да стига височини на оперно сопрано, а да пее и така:

Приятно четене и слушане!