… ще отпътуваме без отговор.
Марин Бодаков, „Наивно изкуство“ (2011)
Завръщаме се отново в работен режим след лятната пауза. Но за жалост, с една изключително тъжна вест. На 8 септември завинаги загубихме Марин Бодаков – колега, съмишленик, съветник, приятел. Безценен, непрежалим приятел!
Публикуваме няколко думи на главната ни редакторка Ан Фам. Вместо сбогом. Защото „няма как да се сбогуваме с част от себе си“…
В едно интервю преди години го бяха попитали как би прекарал деня си, ако знае, че е последният от живота му. А той отговори: „В малки жестове и обяснения в любов към най-близките. И ще продължа да си гледам работата.“ Направи точно така… Tози брой започваме с последните му текстове за „Тоест“, които той подготви буквално часове преди да отлети от този свят.
„По буквите“ бе рубрика за книги. Но всъщност Марин вярваше в бавната промяна, зад привидно литературните препоръки винаги на втори план стоеше една фина, неприкрита и хирургически прецизна публицистика. Сред избраните от него нови книги, които е решил да препоръча този път, са стихосбирката на Кирил Василев „Шествието“, любопитната книга „Стратегии без тактики“ от Йордан Ефтимов и новото издание на „Милиард години до свършека на света“ от Аркадий и Борис Стругацки.
Вторият материал в новия ни брой по „вина“ на Марин е всъщност послесловът на писателката Дубравка Угрешич към българското издание на нейната книга „Щефица Цвек в челюстите на живота“. Марин много настояваше (по изключение) да го препубликуваме. Ние пък го помолихме да напише свои уводни думи към него.
През лятната пауза решихме да загърбим българската политика, защото тя беше повече от отчайващо безинтересна. А и тя бе загърбила важните за обществото ни теми – една от тях е за тревожно ниските нива на ваксинация срещу COVID-19 у нас. Редакцията на „Тоест“ категорично подкрепя ваксинационната кампания и смятаме за свой обществен и журналистически дълг както да опровергаваме дезинформацията по тази тема, така и да стартираме собствени инициативи в подкрепа на ваксинирането.
В тази връзка продължаваме съвместната си рубрика с АЕЖ – България „Хроники на инфодемията“, като в този брой ви предлагаме статията на Константина Василева, озаглавена „Как работи дезинформацията“.
Припомняме ви, че през лятната пауза в същата рубрика публикувахме и статията на Ангел Петров „Как Западът прехвърли на социалните мрежи проблема с дезинформацията за ваксините“. В нея той обръща внимание на важни нюанси, които биват неглижирани заради радикализацията на споровете по темата за и против ваксините и размиването на отговорността на социалните мрежи за разпространяването на дезинформация.
Дано не сте пропуснали и полезния текст на Надежда Цекулова, който разисква въпроса за ваксинирането на бременни жени срещу COVID-19. Докато препоръките на Експертния съвет по акушерство и гинекология към Министерството на здравеопазването у нас бяха лаконични, императивни и без научна обосновка, а след серия от (опити за) интервюта с членовете на Съвета, бяха свалени без обяснение, водещи световни здравни и АГ организации актуализираха становищата си, акцентирайки върху важността бременните да бъдат ваксинирани заради високия риск от тежко протичане на инфекцията при тях. За тези, които не са ни следили през лятото, нека припомним отново анализа на Надя.
Продължаваме и със статията на Станислав Додов, в която той размишлява върху пет хипотези, търсейки най-достоверния отговор на въпроса защо са толкова малко ваксинираните у нас. За жалост, без задълбочено проучване всякакви други усилия ще остават в сферата на хипотезите, а заради ниското ваксинационно покритие болестта ще вземе много нови жертви и при настоящата вълна на епидемията в България.
И накрая нека все пак обобщим политическото лято. Венелина Попова сравнява политиката с правене на вино и напомня, че ферментацията, която започна с началото на Прехода и продължава и до днес, предполага чисти идеи и съдове, в които те да прекипяват, за да имаме хубаво вино, тоест работеща демокрация.
А Емилия Милчева припомня, че президентът Радев продължава да е в силна позиция както в състезанието за нов президентски мандат, така и спрямо разкъсания от противоречия парламент, който и този път не надмогна егото и посредствеността на представителите си. Емилия подчертава, че реално управлението на страната от пет месеца е в ръцете на президентската власт и се задават най-малко още три, което не се е случвало в най-новата ни история. А дългосрочно това крие рискове за и бездруго ниското качество на българската демокрация.
Приятно четене!