Еманципирано мастило: Жени, калиграфия, ислям

Първа част

Има някои теми около Близкия изток, за които се говори по-лесно. Такива са пикантните, политическите и злободневните. (Елементът на сензация винаги е добре дошъл.) Ето например, войната между Израел и „Хамас“ е една от тях. Или глобалният джихад и тероризмът. Или възможните клетки на ИДИЛ в махалата с новата джамия в Пазарджик. Или чуждите фондации от арабския свят „на терен“ сред мюсюлманските общности в Западните Родопи. Или откъде идва финансирането на нови джамии. Или какво са пиратите от Сомалия, после и от Йемен. Лайфстайл компонентът също услажда – например къде са най-добрите дюнери или ливански ресторанти, откъде може да си купим сумак, кедрови ядки или редукция от нар. 

Други пък теми са обречени от свръхспециализираността си. Да речем, точното значение на понятието фитра (‘природа’) от Коран 30:30, което вълнува средите на богословите и изследователите, употребата на свързващата частица фа- в арабския език или класификациитe на науките според мюсюлманските възгледи. 

А е възможно да има теми, които по стечение на обстоятелствата или заради замисъла им прескачат от едната категория в другата – в тази връзка се сещам за книгата на мистериозния арабист Кристоф Люксенберг относно сиро-арамейските езикови корени на Корана. Той твърди, че тайнствените хурии в Корана, въжделение на всеки мъченик (шахид) „по пътя на Аллах“, са всъщност продукт на неразбиране. Ставало въпрос за чепки грозде, каквото означавала оригиналната дума в стария арабски текст на Корана.

Съжалявам, мъченици! Вместо девиците – „жени с целомъдрен поглед, недокоснати“ от Коран 55:56 и „с напъпили гърди девствени връстнички” (Коран 78:33) – получавате стафиди. 

Най-неблагодарни обаче са областите, за които разговорът е осъден на липса на интерес „по дизайн“, както казват в ИТ индустрията. 

Такава е например арабската калиграфия в България. Причините са много, и все понятни. На първо място, разбира се – писмеността. Може ли тази форма на художественост да бъде „царицата“ на мюсюлманските художествени занаяти, така както сред мюсюлманските „науки“, без съмнение, правото, а не богословието упражнява своето върховенство? Но архитектурата и абстрактната арабеска са по-разбираеми за външните наблюдатели в една модерна постхристиянска среда. За този тип калиграфия важи в още по-голяма сила западното Graecum est, non legitur („гръцки е, не се чете“), което средновековните писари поставят като бележка до фрази на гръцки насред латински текстове. За да обсъждаш неща като шрифтове, ритъм, рязкост, композиция, инструменти и материали на една артистична традиция, здравият разум ни говори, че е нужно поне да разбираш нейния език. 

Противоречията около българската история като част от Османската империя са друг съществен фактор. В сянката на чувствителни исторически и литературни топоси – като османското владичество, Баташкото клане, Караибрахим от „Време разделно“, кръвния данък, еничарите и политиките по конверсия, джизието, опълченците на Шипка, обесването на Васил Левски, борбата за българското Освобождение или присъствието на „Балканджи Йово“ в учебните програми –

няма кой да се занимава с изкуството на поробителя.

На фона на „църния арапин“ и натоварената с разнородни идеологически програми историческа наука е естествено свързаните с Османската империя художества да бъдат неглижирани. Дори и днес в ограничените кръгове на калиграфските общности в България – основателно – усилията се съсредоточават предимно върху школите в кирилицата и латиницата. Всъщност шансът там да научиш нещо за японските и китайските традиции е доста по-голям. 

За капак тази форма на художественост неизменно се асоциира с религията на мюсюлманските малцинства. 

И не безоснователно – ако езикът на исляма е арабският, то арабската калиграфия (също и на народите, използващи арабицата) по необходимост би следвало да бъде свързана с религията на Пророка Мохамед. Та нали всички исторически образци на тази странна форма на художествена изява в България могат да бъдат открити именно в джамиите (например надписите в Джумая джамия в Пловдив или Томбул джамия в Шумен) или в историческите колекции от османско време? 

Още по-неловко става, когато човек разбере, че едни от най-добрите образци на арабоезичната калиграфска традиции по нашите земи могат да бъдат открити по мюсюлманските надгробия. Нещо повече, развитието на арабския краснопис е по същество подхранвано от мюсюлманската експанзия и традиционната религиозна неприязън към изобразяването на животни и хора. Ако трябва да съживим любимо на част от тукашната ориенталистична общност клише на А. Шишманов от началото на предното столетие, сякаш

близостта на Изтока не действа съживяващо на ориенталистиката.

Също и на разговора, специализиран или не, за калиграфия. Шишмановото изказване винаги ми е звучало като афоризъм, който за целите на забавлението може да бъде манипулиран до сензационност. Например: „Наистина, колкото по-близко си до Близкия изток, толкова по-далече ти се иска да бъдеш.“ Едновременно има парадокс, сензация и намек за пикантерия. 

А по българските земи не липсват интересни калиграфски събития през османския период

Например един от известните османски артисти – Ахмед Ариф Ефенди – е роден в Пловдив, откъдето и прозвището му Филибели. Другото му прозвище пък показва и един от начините, по които си изкарва прехраната си след Освобождението и преселването му в Истанбул – Баккал, тоест собственик на малък дюкян. Преди да се посвети изцяло на калиграфията, разбира се.

Учи при големите на епохата, като Мехмед Шевки, и самият той става учител и вдъхновител на следващо поколение калиграфи. По-долу може да видите негова комбинация от две изкуства. Стандартният монументален сулюс (на османотурски сюлюс), изписващ мюсюлманската изповед на вярата върху декупажна техника (изпълнена от някой си Рифки, както се чете в подписа вдясно), изключително популярна за времето си. Днес се съхранява в една от най-големите частни колекции от ислямско изкуство – на Насер Д. Халили. 

Да добавим към подобни истории и Шуменската калиграфска школа, която през XIX столетие произвежда множество украсени ръкописни копия на Корана. Преписи оттам периодично се появяват по търгове на големи аукционни къщи на Запад, например едни „Сотбис“ и „Кристис“. Дори в момента откривам три лота на Корани оттам, вече минали, но единият от тях е скорошен – от 2022 г.

От калиграфска гледна точка са средна работа, не очаквайте Рембранд на краснописа. Изписани са със ситен, гъст, неравномерен шрифт насх, а цените им са скромни, не като на контрабандиран тракийски шлем или колесница – варират от 6000 до 10 000 британски паунда. Но говорят за наличие на школа и устойчива практика. 

Така и така сме се гмурнали в дълбините на непопулярното, да направим още една стъпка натам. 

Къде са жените в мюсюлманската калиграфска традиция?

Такива без съмнение съществуват, не са една или две, а някои от тях са доста видими. Ето например, през 2019 г. имахме шанс да гледаме в България като част от един от кинофестивалите „Следи от душата“ – документален филм на Мартин Купър за личните истории на 12 международни калиграфи. Измежду тях е и Сорая Сийед, чиито произведения познавам отпреди.

Самата тя определя себе си като обучен в традиционна техника калиграф, който постоянно разширява границите на експеримента. И това е така – размислите ѝ за отношението между традицията и иновацията са подсилени от класическа употреба на шрифт за думата „свобода“ (ар. ал-хуррийа), към която се добавя пърформансът на полугол танцьор. 

Любопитно, но и показателно за популярността ѝ, Сорая Сийед се появява и в тазгодишната селекция на същия фестивал, но в друг филм – „Цветът на мастилото“. Там Джейсън С. Логан, ентусиаст от Торонто, изработва мастила, за които използва събрани от околната среда багрила – дървесна кора, цветя, скали, тухли, стрита ръжда. Калиграфката получава шишенце с мастило, където основният пигмент е прах от бял мрамор, взет от известна италианска кариера. И пише с него върху черна хартия от Истанбул, полирана с яйчен белтък.

Но и без калиграфски привкус положението на жените и отношението на най-късната авраамическа религия към тях е доста усложнено. И мястото им в историята на краснописа не е изключение.

Жените в калиграфията са хванати натясно между два противоречиви наратива. 

От една страна, стои традиционният разказ за мизогинната природа на исляма, същностно предопределена от неговите извори. Така де, не казва ли Коранът, че „за мъжкото е дял, колкото две женски“ (4:11) – стих, който се превръща в основание за регулацията на имотни делби, както и че валидността на женското свидетелство в традиционния шериатски религиозен съд е два пъти по-малка от тази на мъжа – „две жени срещу един мъж“ (2:282)? Не свидетелства ли самото Писание на мюсюлманите, че „мъжете стоят над жените“ и заради непокорство в брака следва да бъдат удряни (4:34), не се ли допуска форма на женско робство чрез формулировката за жени, „които десниците ви владеят“ (4:24), не се ли настоява на покриването на жените, независимо от волята им, по силата на коранични повели, като очакването „да спускат покривалото върху пазвата“ (24:31)? Не са ли изключени жените от линията на пророците през историята, като единствените споменавания в Корана са на Мариам, майката на Иса (библ. Иисус) и Савската царица от Коран 27? Не е ли израз и на същностно неравенство допускането за четири съпруги от Коран 4:3?

Традиционният наратив в калиграфската традиция при мюсюлманите върви по следния начин: 

Адам е първият, измислил писмеността. После Коранът е „низпослан“ (това е терминът за арабското танзил на български) на Мохамед, който традиционно се възприема като „невеж“ (ар. умми), за да се подчертае т.нар. чудо на Корана. Пък според някои предания бил казал:

Трябва да упражнявате краснопис, защото е измежду ключовете към препитанието. 

Оттам нататък неговият секретар Зайд ибн Сабит играе ключова роля за записването на откровението, а зетят му Али е традиционно възприеман като прародител на калиграфския занаят. След него следва дълга верига авторитети до легендарния везир Ибн Мукла от X век, който стига до идеята за математически основания на шрифта, през Ибн ал-Баууаб от XI век, Якут ал-Мустасими от средата на тринадесетото столетие, пред чийто поглед изгаря Багдад, завладян от монголите. А чрез него калиграфската приемственост продължава към други легендарни имена – Хамдуллах от Амасия, учител по краснопис на султан Баязид II, сетне Хафиз Осман, чийто препис на Корана и до днес е популярен в литографски отпечатък, та до „нашенския“ Баккал и други майстори, които предават уменията си по-нататък, чак до днес. 

В този общоприет възглед за приемственост на авторитетите няма нито една жена. 

Нито една голяма калиграфска школа или общност, основана и поддържана от жена, която предава уменията си на друга жена. Най-известните образци на изкуството не са от жени. Коранът на Хафиз Осман. Медальоните в „Света София“ с имената на Аллах, Мохамед, четиримата „праведни халифи“ след него (Абу Бакр, Омар, Осман, Али), познати на всеки турист, са от Мустафа Иззет, кадъаскер, т.е. върховен съдия.

Та в кръга на спекулативната шега, не е ли всъщност основният инструмент на калиграфията, т.нар. тръстиков калам, откъдето на български идва калем, един мъжки по символика артефакт, чието отношение с мастилницата и мастилото напомня за предмодерен еквивалент на фройдистката метафора за влака, влизащ в тунел? Не е ли и самият калем според авторитетния арабски съновник на Ан-Наблуси от XVII век, популярен и до днес, символ все на мъжки неща – мъжко дете (брат), власт, авторитет, благородство и победа над враговете?

На другия полюс пък стои противоположен изкусително-феминистичен възглед.

Според идеологизирани гласове на авторки като Худа ал-Тамими от Австралийския национален университет, Коранът, за разлика от Тората в юдаизма, постановява пълно равенство между мъже и жени както откъм сътворение, така и откъм права и задължения. Оттук и практикуването на калиграфия от жените следва да бъде разглеждано не само като практика, но и като одобрена от религията норма. 

Подобна теза изказва и Салах ад-Дин ал-Мунаджжид, един от големите изследователи на арабската ръкописна традиция от миналия век. Ислямът, твърди той, насърчава „ученето и писането“, та оттук и „знанието“ (ар. ‘илм). Ако трябва да вметна скептична нотка – обаждам се от задната скамейка, – трябва да сме силно усъмнени дали терминът за знание в Корана и по-късната традиция обозначава онова, което днес приемаме за „знание“, диктувано от Аристотеловото разбиране за ролята на разума. Оттук и питането към какво „учене“ призовава третата монотеистична религия. 

Но след като самият Пророк насърчава придобиването на знание, окуражаването към придобиването на умения за писане е логично. Той самият го прави не само с мъжете, но и с жените. Според един разказ Мохамед поискал от жена на име Аш-Шифа’ бинт Абд Аллах да научи неговата съпруга Хафса на този занаят. Това, разбира се, по силата на действието на една религиозна традиция, иде да добави аргументативна сила в полза на безпроблемното практикуване от страна на жените. 

Дори и Худа ал-Тамими обаче признава, че огромното мнозинство от мюсюлманите, практикуващи занаята, са мъже. Често пъти човек дори може да се забавлява с обобщаващите с едри импресионистични мазки твърдения и начините, по който се обосновава публичното мнение. Например когато Ал-Тамими твърди, че Пророкът насърчава жените активно да участват в преподаването на всички „науки“, включително и калиграфията, тя се позовава на по-ранна статия на Давид Симоновиц от специализиран журнал за изследване на жените в Близкия изток, публикуван от Университета „Дюк“. В материала си Симоновиц обаче реално препраща – и то за същото съждение – към най-известната монография за мястото на калиграфията в ислямската култура, писана от Анемари Шимел. Анемари Шимел на свой ред цитира превод на Доминик Сурдел на арабски извор от IX век. В същото пояснение обаче тя споменава и класиката „Етикетът на писарите“ на Ас-Сули (той пък е известен автор от X век), който твърди точно обратното за жените.

Някои авторитети категорично не одобрявали жени писари. Нещо повече, един от най-известните автори на биографични справки за калиграфите в Османската империя – Сюлейман Мюстакимзаде от XVIII век – в своята „Дарове на калиграфите“ (османотурски Тухфе и-хаттатин) споменавал за поне четирийсет предания, в които се говори за жените и писането. „Не им разрешавайте да влизат в обществените места за седене!“ (за лаф-мохабет, бихме казали днес) и „Не ги учете на писане!“ са между тях. Че даже и неудобното за защитниците на втората теза, приписвано на Сократ – „Не добавяй едно зло към друго зло!“, т.е. умението за писане към жените, споделено със задоволство от автора.

Тази кратка сверка на изворите звучи като заяждане на научна комисия при публична защита на дисертация. Но явно ни навежда на мисълта, че се налага възприемането на по-предпазлив и нюансиран „трети път“, което звучи малко като по Зелената книга на покойния Муамар Кадафи.

Но ако трябва да избегнем черно-бялата категоричност, какви все пак са мюсюлманските жени калиграфи? 

На такъв въпрос се изкушавам да дам любимия отговор на бащата на всички фундаменталисти – имам Ибн Ханбал от IX век Той много обичал да отговаря: „Не знам.“ Нямаме много свидетелства. Но все пак можем да направим предположения. 

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.