Еманципирано мастило: жени, калиграфия, ислям (продължение)

<< Към първа част

Упражняването на занаята калиграфия от самото начало е инструментално подчинено на нуждата от разпространяване на исляма. Постепенно обаче женските писарски умения се превръщат в част от развиващата се висока култура в двора на халифа и елита от Изтока на мюсюлманския свят до Запада и мюсюлманска Испания. Два века след появата на исляма вече има среда, в която образованите жени намират своето място, често пъти като част от семейства богослови и специалисти по право, понякога и като част от харема, наложници или робини. 

Интелектуалецът, философ и литератор Ал-Джахиз от Багдад през IX век говори, че управниците и елитът притежавали прислужници (Маргарет Атууд не харесва това!), които движат обществено важни дейности, част от администрацията са, дори се появяват публично, облечени добре, без никой да възразява. Е, да, това все пак е метрополията на Абасидския халифат, ще кажем ние, милионен град, в който съжителстват представители на цялата империя.

Известният поет Абу ал-Атахия от X век (известен от часовете по стара арабска литература като автор на мистични и аскетични поеми) имал прислужница, която да записва стиховете му. Същото е положението и с някой си Ал-Фурат, пак от този период, автор на коментари към Корана, събирач на религиозни предания. И той също имал прислужница, която сверявала преписите му от други книги, за да се увери, че са добри. 

Тук и там може да се прочете, че жени, владеещи добре калиграфия, успявали да се издигнат в обществото, например някоя си Фатима през XI век, дъщеря на Ал-Хасан ал-Акра’. Веднъж, твърди разказът, тя писала на везира на селджукския султан Тогрул. Той бил толкова впечатлен от почерка и красноречието ѝ (дали само от това, продължава кулоарното ми хихикане), че я дарил с хиляда динара. 

А чували ли сте за египетската калиграфка от XII век, известна в изворите като Бинт Худауарди (Бинт-и Хюдаверди на турски), още Би-Дест? Това, второто, значело „без ръце“, защото по рождение била така. Пишела с краката (но не като пословичния израз от българското училище) и даже я довели пред един от египетските везири, за да проверят учителите по краснопис дали наистина е толкова добра. А след това везирът, очевидно доволен от видяното, я удостоил с официална длъжност. 

Особен е случаят на Падишах Хатун, за която биографите казват, че била единствената жена управник (султан) и в същото време активно практикуващ калиграф. Историята ѝ е достойна за ориенталски римейк на „Игра на тронове“. За период от около четири години управлява иранската провинция Керман в края на XIII век и преди да бъде удушена в династични боричкания, става известна като покровителка на учени, поетеса и преписвачка на Корана, оставила след себе си няколко копия от свещената мюсюлманска книга.

Всички тези разкази са неизбежно оцветени от доза романтизъм и фикционалност. 

Оскъдни, разпръснати тук и там из съчинения по литература и история, хроники, дворцова литература и поезия, те в повечето случаи подхранват представа за Близкия и Средния изток, сродна по дух с „Приказки от хиляда и една нощ“. 

Разказите за калиграфките придобиват малко по-ясна структура с възхода на Османската империя. Най-малкото, вече може да четем биографични речници, посветени на калиграфската история. Хилал Казан, най-популярната съвременна турска изследователка на женската калиграфска традиция (и самата тя практикуваща този занаят), отбелязва, че в традиционните енциклопедии от Османската империя се идентифицират общо около двайсет жени. Към тях тя добавя открита информация за още десетина, т.е. общо около трийсет за няколко столетия от началото на империята до края на XIX век.

Сходно е положението и в Иран, където има информация за множество жени калиграфи по времето на управлението на Каджарската династия през XIX век, но пък свидетелствата по време на Сафавидите в периода XVI–XVII век са за само три жени. Защо това е така, може да се спекулира.

В интерес на сравнителните изследвания, може да се провери колко са жените художници в Западна Европа по същото време. Подозрението ми е, че броят е сходен. 

Обучението по краснопис е неотменна част от възпитанието на дворцовия и интелектуален елит и често върви заедно с умението за изработване на мраморна хартия (осм.-тур. ебру) и геометрична или растителна орнаментация (осм.-тур. тезхиб). Историята на Умми Хатун, дъщеря на ковач от Галиполи през XVI век, е по-скоро забележително изключение. От друга страна, отношението към личното пространство и мястото на жената в обществото няма как да бъде пренебрегнато. 

Артистична изява от този тип остава подчинена на културните условности на епохата. Крие се по кьошетата на традицията и само от време на време излиза на светло – като в живота на Есма Ибрет Ханъм, може би най-известната османска калиграфка. Родена през 1780 г., Есма е дъщеря на служител в двора на султан Селим III. От детството си тя била ученичка на известния калиграф Махмуд Джеляледдин (един от любимците ми). Учил с много майстори на занаята, но с никого от тях не успял да се спогоди, защото бил много инатлив. Османските извори тук употребяват думата серт. Накрая се превърнал в пример за самоук калиграф. Това е рядкост в рамките на

традиция, в която приемствеността между ученик и учител е съществена част от качеството на обучението.

Неговият стил – отражение на характера му, казват, не успява да се превърне в част от мейнстрийма, подобно на съдбата на другия ми любимец – Ахмет Карахисари, изписал джамията „Сюлеймание“. 

Не знам какво да мисля за брака му с неговата по-млада ученичка (дали може да говорим за ориенталска калиграфска история, подобна на историята на Абелар и Елоиз на Запад), но ученичката му успява да придобие официалната калиграфска диплома, т.нар. иджаза, преди да навърши петнайсет години, и изработва подарък за султан Селим III по поръчка. Подаръкът е в калиграфския жанр на хилйе, т.е. описание на Пророка Мохамед със стандартизирана определена форма. Смятало се е за особено престижно калиграфите да изработват такива. (Известно време подобно произведение висеше в пловдивската Джумая джамия, дарение от Истанбулската община, но после го снеха.) В знак на благодарност султанът я дарява с 500 гроша и дневна надница. 

В същия дух върви и друга анекдотична история за Есма Ибрет Ханъм. Един ден високопоставен клиент поръчал на Махмуд Джеляледдин по време на Рамазана копие от книга с молитви. Той нямал подръка готова и наскърбен се прибрал вкъщи. Есма го посрещнала и като разбрала, му казала, че вече има готов препис, в който имитирала стила на своя учител и съпруг. Тогава той прегледал почерка ѝ, поправил нещо тук-там, сложил подписа си под преписа и изпратил готовата поръчка. 

След Кемал Ататюрк полето на калиграфията претърпява промени.

Замяната на арабицата с латиница в модерна Турция няма как да не се отрази на популярността на този занаят. И все пак традицията устоява. В едно противоположно идеологическо движение Ислямската революция в Иран пък дава тласък на традиционните мюсюлмански книжни изкуства. И в двете държави – както и в арабския свят, впрочем с известни изключения – калиграфията остава традиционен занаят, чието откъсване от люлката на религиозното е нежелано и ненужно. 

Интересно наблюдение прави Давид Симоновиц през 2010 г. Известният калиграф Хасан Челеби, активно подкрепян в дейността си от Центъра за ислямска история, изкуство и култура (IRCICA), дотогава е успял да обучи около 500 мъже. От тях 48 са получили официалната калиграфска диплома. В същото време е обучил около 300 жени. Само три от тях (по времето, когато е направено наблюдението) са придобили калиграфска диплома – Айтен Тиряки, Хилал Казан и Налан Кутсал. Оттогава със сигурност числата са други. Много повече жени получават формално потвърждение за майсторство в занаята, а и не е задължително всички, които са били обучени, да са преминали през официалния процес по сертифициране. Но самият Хасан Челеби прави изказване, което заслужава внимание. 

Жените, твърди той, били твърде заети, за да учат калиграфия, защото имали повече домашни задължения от мъжете. 

Но не бил против да ги обучава. И това често става под покровителството на организации като IRCICA, която от години полага целенасочени усилия за популяризирането и опазването на калиграфията. Или пък на Истанбулската община, която в миналото организира симпозиуми, посветени на жените калиграфи под егидата на Ердоган, по онова време премиер. 

Подобни събития без съмнение обслужват политическия дневен ред и носят отсянката на държавната синекурност, съпътстваща официалните културни политики. Не може да се каже, че допринасят за разчупването на калиграфския канон. Всъщност точно обратното – съхраняват традиционния образ на жената калиграф, която упражнява изкуството си в идеологизираните рамки на позволеното и приемливото от обществената, културна и религиозна норма. Но със сигурност служат като трамплин за вече утвърдени калиграфи като Сорая Сийед или Нурия Гарсия Масип, които пък на свой ред в частната си калиграфска практика и уъркшопи привнасят експериментален елемент във вече утвърдените конвенции. 

Има и нещо друго. Не бива да забравяме, че формалното предаване на уменията в рамките на консервативната традиция не е единствената възможност за практикуване. По примера на Махмуд Джеляледдин винаги е възможно човек да се занимава с калиграфия, дори и без да учи при някой утвърден майстор и да се стреми към получаване на официален сертификат. Новите медии и глобализираният обмен на информация могат да бъдат само от полза. Дистанционното обучение по калиграфия, което преди се осъществяваше чрез традиционна кореспонденция на хартия, сега е ускорено от дигиталните средства и социалните мрежи. Съществува огромно пространство за експерименти с модерни интерпретации на арабската азбука в полето на абстрактните визуални изкуства или смесването им с графити. 

По този път поема например Мауада Мухтасиб от Саудитска Арабия, която не просто комбинира латинската и арабската азбука, но и набира популярност чрез техниката на огледалното изписване на арабската фраза в модернистични, опростени, енергични шрифтове. Или пък Джумана Медлеж от Ливан, която използва високостилизирани варианти на стари арабски шрифтове от вариацията на куфийския, получил наименованието си от град Куфа в Багдад. Явно тепърва предстои да разберем дали ще станем свидетели на обособени калиграфски школи, в които жените да заемат по-пълноценно място сред „синовете Адамови“.

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.