ЕС като своеобразен политически борд

Утре ще гласуваме за състава на новия Европейски парламент. Поне тези от нас, които ще си направят труда до отидат до избирателните секции. Няма да сме много. Защото голяма част от българите са убедени, че каквито и да са резултатите, тези избори няма да променят начина им на живот, нито доходите им; нито ще гарантират по-добро бъдеще на децата им, справедливо правораздаване, равни шансове за кариера или сигурност за работните им места. Те не вярват и в това, че 17-те български евродепутати отиват в Брюксел, за да работят в синхрон за интересите на България, независимо към кое европейско политическо семейство принадлежат. И най-важното – никой от участниците в предизборната кампания не се опита да ги убеди в обратното.

Сигурна съм, че малцина са следили кампанията внимателно. И тези, които наблюдават политическите процеси, едва ли са били заинтригувани от медийните изяви на кандидатите, дори и само на основните опоненти в тези избори. Не вярвам някой да е запомнил поне едно от посланията на големите играчи. Защото такива отсъстваха.

Кампанията беше вяла, скучна и изцяло изместена от имотните скандали и опитите на Борисов да запази властта – своята и на ГЕРБ.

Кампании като тази за европейските избори трудно могат да бъдат проведени така, че да са особено интересни за публиката. Защото политиките на ЕС и неговото право с договорите, регламентите, директивите и тяхното прилагане са сложна материя. Но не е сложно да се обясни на хората кога в Брюксел се вземат определени решения, които не са благоприятни за нашия бизнес или икономика. Особено ако се използват конкретни казуси, като например Пакета за мобилност I, известен в България повече като пакета „Макрон“, или законодателството за въглищните централи: първият е показателен за липсата на гъвкавост на българското правителството, вторият – за пълното му безхаберие, което рискува да доведе до колапс енергийната ни система.

Но вместо да посочат провалите на управляващите в отстояването на националните ни интереси и да кажат как те като бъдещи депутати в ЕП биха работили за тях, участниците в предизборната кампания не можаха да направят един смислен дебат за това как трябва да участваме в изработването на общите европейски политики, свързани с екологията, енергетиката, земеделието, качеството на храните и др.

Така че да не се чувстваме втора ръка европейци. И най-важното – партньорите ни в Съюза да не гледат на нас, българите, по този начин.

Но за каквото и да ставаше дума в предизборната битка, то беше изговорено толкова банално, скучно и пропагандно, че нямаше как да предизвика интереса на аудиторията, още по-малко да го задържи. И както отбелязва Георги Лозанов, в кампанията не бяха спазени елементарни изисквания за всяка комуникация, като това да не повтаряш вече казани преди теб неща и да говориш с остроумие и ирония. Но за това, разбира се, трябва и добър пиар, какъвто очевидно нито една от партиите и коалициите – участници в европейските избори, нямат.

Бяха лишени от възможност да вдигнат нивото на кампанията и журналистите в обществените медии, защото законът е силно рестриктивен спрямо участието им в предизборните дебати. Въпреки че този факт неведнъж е посочван като недемократичен, партиите не желаят да променят Изборния кодекс, защото очевидно не искат техните кандидати да бъдат поставяни в ситуации, от които могат да излязат победители само с необходимата експертност по дискутираните теми и с умението да спорят, без да свалят нивото до това на махленски свади. Уви, с малки изключения, диспутите в тази кампания обичайно излизаха от важната европейска проблематика и от разговора за това как трябва да се развива Съюзът в следващите години, а се свеждаха главно до напомнянето на стари управленски грехове на един или друг участник в тях.

Надпреварата за европейските избори в България приличаше повече на кампания за парламентарни избори.

Защото най-често управляващите говореха за успехите си във вътрешнополитически план, а опонентите им – за корупцията във всички власти, особено в изпълнителната и съдебната. Но извън краткотрайния ефект от медийните разкрития на имотните измами, темата не предизвика особени обществени реакции. За разлика от Австрия, където скандал с участието на лидера на националистическата партия на свободата Хайнц-Кристиян Щрахе доведе до трусове в правителството на Себастиан Курц, разпадане на управляващата коалиция и обявяване на предсрочни избори от президента Александър Ван дер Белен. У нас премиерът Борисов продължава да сменя министри и зам.-министри в кабинета си (по думите му, „докато трябва“), но не подава оставката на целия кабинет, който вече е доста по-различен от гласувания в Народното събрание преди две години. Той заяви, че няма намерение да го направи, даже и ГЕРБ да изгуби европейските избори.

Най-важните въпроси за всеки избирател, дори и в едни европейски избори, остават тези, свързани с неговия стандарт на живот, с достъпа му до качествено образование и здравеопазване, с гарантиране на основните му права и свободи, както и на живота и собствеността му от независима съдебна система. Затова нямаше как дебатът за бъдещето на Европа да изключи проблемите, свързани със състоянието на демокрацията, медиите, здравеопазването, икономиката.

Няма как да се игнорира фактът, че сме най-корумпираната и най-бедната държава в Евросъюза,

с най-висок дял на сивата икономика; че сме на последно място в ЕС по доходи и БВП на глава от населението; че сме сред страните с най-ясно изразено неравенство в доходите и с най-висок дял на хора в риск от бедност; както и сред страните с най-ниска продължителност на живот и най-висока смъртност, най-ниска раждаемост и най-бързо стопяващо се население, най-висок брой на самоубийствата и на изоставените деца и т.н.

Последното мащабно проучване на „Отворено общество“ показва, че България остава на дъното в ЕС и по новия „индекс на настигането“ (The Catch Up Index), за разлика от страни като Чехия, Словения и Естония, които се развиват на пета предавка и вече са в средата на класацията, далеч пред държави като Италия, Испания и Гърция. А ние продължаваме да мислим в клишето „Европа на две скорости“.

За всички тези тенденции, разбира се, не можем да обвиняваме нито ЕС, нито неговите политики или законодателство. Обратно, някои от кандидатите за депутати в новия ЕП (за жалост, единици) посочиха, че за десетгодишния ни период на членство в ЕС, който съвпада с управлението на ГЕРБ, в България с европейските субсидии се създаде земеделие от латифундистки тип, вместо да бъдат подпомогнати дребните производители, особено преференциално тези, които произвеждат висококачествени и здравословни храни с висока добавена стойност и които опазват природата и биоразнообразието.

През този десетгодишен период парите от европейската солидарност не помогнаха за развитие на изоставащите региони, нито стигнаха до дребните фермери, земеделски стопани и до българите с креативен ум, но без финансови възможности да реализират идеите си. Вместо това парите от еврофондовете бяха разпределяни към големите фирми и компании в топла връзка с властта, а писането на проекти за европейско финансиране се превърна в доходоносен бизнес. И българите продължиха да напускат страната в търсене на по-добър живот за семействата си. По принуда и без желание.

Въпреки това евроскептицизмът у нас не расте,

показва скорошно изследване на обществените нагласи. За разлика от страни като Франция, Гърция и Италия, където две трети от хората смятат, че не работи нито националната им, нито европейската система, то в България, Румъния и Унгария повечето избиратели възприемат Брюксел като гарант за спазването на базисни правила и ценности в националните им държави. И още – обратно на очакванията, че Брекзит ще подейства демобилизиращо на гражданите на страните членки на тези избори, социолозите отчитат рекордна подкрепа за проекта ЕС в общността.

Това обяснява и факта защо българите гледат на Евросъюза като на своеобразен политически борд, който чрез механизми като мониторинга на съдебната власт е способен ако не да се справи напълно с мафията, поне да я озаптява.

Остава само да гласуват и да мислят кого изпращат в новия Европейски парламент.

Заглавна снимка: © David Iliff