Европа за европейците, България за българите, Америка за американците?

„Европа…“ Това гласи надписът върху снимка, на която жена, покрита с бурка, пътува в европейско метро. Може да бъде в Германия, Белгия, Франция или Испания – няма значение. Тя прави същото, което правят почти всички пътници около нея – гледа си в телефона, докато се вози. 

Но не друг, а тази жена е причината за многоточиeто след името на Стария континент. Вероятно тя също е причината снимката да бъде направена и след това разпространена в социалните медии от привърженици на хомогенна Европа. 

Европа за европейците, или какво ни казват няколко изображения

Изображението попадна в полезрението ми чрез пост в българските социални мрежи и предизвика двойно недоумение. Първо, защото и снимката, и съпровождащият я коментар бяха публикувани от преводач и второ, защото този преводач е от еврейски произход. 

Дотогава смятах, че хората, които превеждат светове, волно или неволно разчупват нормативната гледна точка към другостта. И че евреите разбират вредите, причинени от етноцентризма и всички производни -изми. 

Зачитам се в коментарите под поста с надеждата да открия критичен отговор, но вместо това попадам на още от същото. 

Българска гражданка, живееща в Израел, коментира: „Ако искате Европа, елате в Тел Авив“. Същата потребителка e споделила и карикатура, изобразяваща бедстващи араби в лодка, които търсят убежище в Европа. След като получават помощ, вместо благодарност, те хвърлят спасителите си във водата и безцеремонно заемат мястото им в лодката. 

Направи ми впечатление начинът, по който е изобразен арабинът – с голям нос, тъмна кожа, брада –

същите черти, които сa били преувеличавани в популярните в края на XIX век карикатури на евреите.

Това е класическа техника за представяне на евреите като „расово различни“ и с тази си различност страшни в очите на западните общества – с цел да се подхрани ксенофобията и да се оправдае антисемитизмът. 

Психологическият ключ, който често се използва за обяснение на подобно парадоксално поведение – междупоколенческата травма и цикълът на насилието (синдромът на насилника жертва), – може би е приложим и тук. Не трябва да пренебрегваме обаче и хипотезата, че основата на това отношение е вкорененото чувство за превъзходство, което много от нас наследяват – било през образованието, било през семейната или социалната среда. Вероятно това е една от причините много хора в България да не възприемат стереотипите за евреите като антисемитизъм.

Но нека се върнем към Facebook потребителката, която ни кани да се преместим в Израел, ако искаме да живеем сред европейци. Думите ѝ представят Израел като възстановка на „цивилизацията“ в сърцето на Близкия изток – обещание за истинска Европа, а не тази от снимката, допуснала имигранти от арабския свят в лоното си. Географски – неевропейска територия, но прочистена от неевропейците. Израел на европейците. Няма значение, че 50% от населението са мизрахи, тоест произходът им е от Близкия изток, Северна Африка или Централна Азия, 2% са етиопски евреи, а 1% – йеменски.

Многоточието в надписа на снимката самоуверено разчита на съмишленици, които се разпознават във взаимното си разочарование от Европа. Неизказаността е безопасно изразен консенсус, че Европа като модел на културна многоликост се е провалила. 

Нека си направим и следния експеримент: да сменим картинката, но да запазим семиотичния формат.

Над снимката все още пише „Европа…“, но под нея поставяме изображение на футболната агитка на „Макаби Тел Авив“, скандираща в европейския град Амстердам: „Нека селото ви изгори“, „Смърт на арабите“ и „Няма училищa в Газа, защото всички деца са мъртви“. 

Първоначално голяма част от световните медии отразиха единствено антисемитския призив за лов на евреи (с малки изключения, като например The Guardian), който, без съмнение, е категорично неприемлив. Ала спестиха уличното напрежение, провокирано от стотиците израелски футболни запалянковци и техните антиарабски действия и възгласи. А оригиналният репортаж на Sky News, уловил последователността и развоя на събитията, беше свален и редактиран. В интервю за Zeteo холандската фотографка Анет де Грааф обвини Sky News, New York Times и BBC, че са използвали материала ѝ манипулативно и са разказали история, точно обратната на случилата се – история, в която агресорът е представен като жертва. 

В Америка, Европа, България, уви, както ислямофобията, така и антисемитизмът са налице. Но като че ли има по-висок праг на търпимост към първото – от опитите да се постави знак на равенство между критиката на Израел и антисемитизма до начина на отразяване на проявите на ислямофобия и от двете страни на Атлантическия океан. Убийството на шестгодишното палестинче в Чикаго например, както и нападението срещу тримата студенти от палестински произход във Върмонт, след което един от тях беше парализиран, останаха маргинални новини. 

Ала нима не става дума за едно и също – расизъм? Нюансът е в йерархията на различието. Близостта до белотата е близост до власт. Това до голяма степен обяснява и двойния стандарт, и селективната емпатия на обществата, към които принадлежа (България и САЩ). 

България за българите, или разходка из социалните медии и до избирателната секция

По време на седмото поредно гласуване за парламент с приятели проведохме информационна кампания пред избирателната секция в Ню Йорк срещу експулсирането на саудитския гражданин Абдулрахман ал-Халиди, неправомерно задържан в Специалния дом за временно настаняване на чужденци в село Бусманци. Една сънародничка съвсем добронамерено ми обясни, че много съжалява за човека, но не иска чужденци в България: 

Ние сме най-старата държава в Европа и трябва да се запазим като чиста нация.

Не е съгласна обаче Америка да е само за американците.

В космополитния град, в който живея, електоратът на „Възраждане“ сред българската диаспора нараства значително с всяко следващо изборно събитие. Без да разполагам с конкретни данни, наблюденията ми са, че се увеличава и българският вот за Тръмп.

Обратно в България, в дните непосредствено след атентата на „Хамас“ срещу Израел на 7 октомври 2023 г. писатели, журналисти и интелектуалци се надпреварваха да подчертават ценността на „цивилизацията“ и да цитират „Сблъсъкът на цивилизациите“ на Хънтингтън. Някои от тях публикуваха, меко казано, расистки илюстрации на еволюцията на арабите, противопоставяйки ги на западния човек.

Познайте къде завършва това състезание: в Космоса.

Западният човек е в Космоса, а арабинът си стои в Античността. Здравей, Илон Мъск! Като бъдещ ръководител на Групата за ефективност на правителството на Доналд Тръмп, моля те, на 20 януари 2025 г. се изстреляй заедно с целия кабинет на бъдещия президент в Космоса. И си пуснете тази песен на Гил-Скот Херън за съпровод.

На годишнината от атентата на 7 октомври някои от българските ми контакти в социалните медии споделиха, че няма да забравят гледката на танцуващите жители на Газа от този ден. Нищо не може да оправдае изблиците на радост по отношение на човешко страдание. В този смисъл призивите за освобождаване на Палестина само ден след трагедията бяха неуместни, защото така се оправдава и инструментализира насилието срещу невинни цивилни граждани на Израел. Също толкова неуместни са обаче танците от другата страна на телената мрежа, разделяща Газа от Израел, в които участват израелски политици, както и незаконно заселили се на Западния бряг евреи, за да отпразнуват обещанието за нови израелски колонии в Газа. 

Два народа, свързани чрез любовта и борбата за едно и също късче земя, утвърдиха радостта си чрез сходна хореография (мъжко подскачане нагоре-надолу).

Иронично, единият танц изразява радостта от обещанието за край на колонизирането, а другият – от обещанието за реколонизиране на Газа, от която Израел изтегля своите граждани през 2005 г. Моралният детектор в моя микрокосмос от индивиди с изразени позиции в социалните медии се възмущава само от единия танц и пренебрегва другия. Също като в манихейски прочит по Франц Фанон, в който колонизаторът, обикновено бял, е добър и цивилизован, а колонизираният, обикновено с друг цвят на кожата – примитивен и зъл. В дуалистичния модел колонизаторът е възвеличен като стандарт на цивилизацията.

Този наложен стандарт поражда у мен повече въпроси, отколкото отговори, и поставя под съмнение схващането, че подкрепата за Израел се основава на истински филосемитизъм. Доколко тази атмосфера на нова студена война и бинарност е автентична грижа за Израел? Като българка се питам: защо това расистко деление на цивилизовани и нецивилизовани народи така бързо и дълбоко се е вкоренило в България? Сякаш България като сравнително нов член на т.нар. цивилизован свят оправдава действията на Израел, използвайки същия понятиен апарат („цивилизация“ и „варварство“), който европейските колониални сили прилагат, за да легитимират подчиняването на други народи.

Доколкото съвременното разбиране за цивилизация включва и базисен хуманизъм по отношение на другия, защо да не го приложим анахронично към европейските народи, които, започвайки от 1492 г. насам, са осъществявали гонения на евреите? Да не говорим за погромите и Холокоста. Нима палестинците не плащат цената за варварския европейски антисемитизъм, в резултат на който значително нараства емиграцията на евреи от Европа в Палестина по време на Британския мандат (1917–1948)?

Америка за американците, или кой се страхува от расово равенство

Денят след изборите за американски президент за мен започна в 4 часа сутринта с плачещото лице на дъщеря ми, която ме събуди с въпроса: „Мами, защо хората в тази държава отказват да изберат черна жена за президент?“ Макар това да не е единствената причина Камала Харис да не бъде избрана, несъмнено е една от тях (56% от белите гласоподаватели подкрепят Тръмп). 

Расистката есемес кампания, която изпрати съобщения от рода на „избрани сте за бране на памук в най-близката плантация“ до черни хора в девет щата в деня след избирането на Тръмп за президент, a седмица по-късно и до латиноамериканци, е предупреждение за бъдещето и симптом на настоящото.

Крехкото движение за равенство, многообразие и приобщаване на исторически маргинализирани групи, възникнало през 60-те години на ХХ век, претърпя няколко удара през последните години. От 2023 г. насам са предложени 86 нови закона за премахване на активни мерки за равенство в университетите, от които 14 са приети и вече се прилагат, а други 14 са току-що одобрени. Според The Chronicle of Higher Education промените вече са оказали въздействие върху 213 кампуса в 33 щата.

Антиимиграционната реторика е в пълна сила и с новия кабинет на Тръмп обещава да се превърне в реалполитика¹ с невиждани масови депортации.

Стивън Милър, радетел за хомогенна Америка, създател на правната фирма „Америка на първо място“, архитект на т.нар. мюсюлманска забрана при първото управление на Тръмп и съветник на „Проект 2025“, е гласен за заместник-началник на отдел „Политика“ на Тръмп. Противоречивият проект, зад който стоят поне петима от спряганите за членове на бъдещия кабинет на Доналд Тръмп, е заплаха за мерките срещу дискриминация въз основа на раса, цвят на кожата, религия, национален произход и пол, приети преди 60 години.

Очаква се бившият директор на американската Имиграционна и митническа полиция Том Хоман (първоначално назначен от Обама) да поеме ресора „Граници и депортации“. Известен с участието си в пронацистки и антисемитски подкастове, той вече се закани да проведе най-мащабната депортация в страната. 

Дейвид Хоровиц е автор на книгата „Врагът отвътре. Как тоталитарното движение разрушава Америка“, от чието заглавие Тръмп явно е почерпил вдъхновение за заканите срещу „врага отвътре“ в предизборната си кампания, и на няколко антиарабски и антимюсюлмански инициативи. Той се закани да забрани приема на бежанци от Газа след започването на втория мандат на Тръмп. Сякаш сега САЩ ги приема с отворени обятия. 

Това е само началото на дълъг списък от представители на белия елит, предимно мъже, паникьосани от демографската картина, която се задава. Очаква се бялото население в САЩ да намалее от малко над 60% през 2020 г. до около 43% през 2060 г. 

На 8 ноември 2024 г. Руха Бенжамин, преподавателка в Университета в Принстън, написа в El Pais: 

Когато хората се сблъскат с факта, че идеализираният образ, който имат за своята нация или група, е лъжа, насрещната реакция е, че се чувстват удобно в лъжата. Те не искат да приемат истината за расистката история на нашите общества, за продължаващите неравенства и форми на потисничество. Лъжата е удобна за тези, които са били социализирани да се смятат за по-висши от другите, защото превъзходството им е застрашено. И политиците им казват, че лъжата е нормална, че лъжата е истина. Виждаме го в Съединените щати, Европа или в Индия, където съм родена.

Виждаме го и в Израел по отношение на сегрегирането на палестинците, и в България – в отношението към бежанците и ромите. Виждаме го и сред българската диаспора в САЩ, която нерядко оправдава неуспехите си с политиките на идентичността. Да, като малцинство в привилегирована група понякога се озоваваме в неизгодна позиция. Но това е асиметрична и исторически несводима перспектива, която не отчита и не признава преживения опит на афроамериканците или на коренните американци.

Ако не виждаме раса, това не означава, че тя не съществува. В един идеален свят няма да класифицираме хората по расови белези, но дискриминацията на расова основа е била провеждана институционално и систематично (и продължава, макар и неофициално). Затова – защо хората да не бъдат включени на същата основа, на която са били изключени?

Предстои да разберем докъде ще доведe режимът на новата политическа класа и на новия президент на САЩ. Междувременно единствената надежда е в нас самите – въпреки политическите игри, културните войни, социалните балони и идеологическите конструкции.