Фалшът като публична психотерапия

Книгата „Post-Truth“ („Постистина“) на Лий Макинтайър, изследовател в Центъра по философия и история на науката към Бостънския университет, започва с кратък откъс от разговор между журналистката от Си Ен Ен Алисън Камерота и тръмписта Нют Гингрич. В откъса Камерота казва, че САЩ е по-безопасна страна, защото националната статистика на ФБР показва намаляване на престъпността. Гингрич контрира с тезата, че това не е съвсем вярно, защото хората се чувстват по-незащитени. Върнат отново към фактите, той заявява, че ще се довери на усещанията на хората и ще остави на репортерката статистиката на либералните теоретици.

Няколко години по-късно (през 2024 г.), няколко месеца преди поредните предсрочни избори в България, в телевизионно студио един от по-известните коментатори на политическия живот и пламенен защитник на най-голямата партия в страната, след кратък обмен на реплики с водещата заявява: „Ако искаме да се вторачим във фактологията през годините, най-вероятно ще съумеем да го [лидера на най-голямата партия и три пъти премиер – б.а.] опровергаем, но не тя е важната.“

След което българската журналистика, съвсем свободно оставена в бурята на фактите и впечатленията, сменя темата и признанието, че фактологията не е „важното“, оставя проблема да изтлее във вакуума на обществения ни дискурс. Важно е посланието – това, което трябва да се разбира отвъд лъжата. А тя е просто подробност, на която няма нужда да обръщаме внимание.

Дума на всички години

Феноменът постистина придоби по-широка популярност през 2016 г., когато бе обявена за дума на годината на Оксфордските речници заради огромния скок в употребата ѝ спрямо предходната година. Това става неслучайно във вихъра на две кампании – след едната Доналд Тръмп бе избран за президент на САЩ, а след другата във Великобритания се стигна до Брекзит. В месеците на информационни битки и злоупотреби емоциите сякаш бяха избутали фактите в ъгъла и дезинформацията изпревари проверената информация в съзнанието на хората в две от най-големите демокрации в света. 

Дали самият термин е станал моден за ограничен период, или предстои да се закотви в специализирания публичен дискурс, включително в академичния, е отделна тема, но промените в начина, по който употребяваме и създаваме информация, и ефектите от тези промени са съвсем реални. 

Какви са обаче причините все по-често да се обръщаме към усещанията си, а не към фактите, за да търсим истината? 

Надали някой би се наел със задачата да ги посочи изчерпателно, но има някои ясни обществени феномени, които водят до фалшивия избор между обоснованите мнения на едни и личните впечатления на други. Един такъв феномен е базисното недоверие на вторите спрямо първите. В България то се наблюдава директно, но обществото ни изобщо не е изолирано от света, що се отнася до презумпцията за измама, която свободно прилага към определени професионални кръгове. 

Ние не вярваме на експертите, защото повтарят опорките на господарите си и са платени от чужди агенти. Не вярваме на интелектуалците, защото не са свършили работа за пет стотинки и единственото, което правят, е да приказват празни приказки. Не вярваме на лекарите, защото искат да ни пробутат дадено лекарство, за което получават пари. Някои искат и да ни чипират. Тези са най-зли, защото ненавиждат народа си и помагат на по-висши сили да го унищожат.

Ниското доверие към експертността е повсеместно там, където има реална демокрация. На другите места няма значение – там истината има един първоизточник и второ мнение не съществува, поне не задълго. Развитието на по-свободните общества обаче е напреднало до такава степен, че разстоянията между социалните групи стават наистина големи. Измерването на неравенствата показва донякъде тези разстояния, но като се има предвид, че първото, за което мислим в контекста на неравенства, е материалното, то публичното е плоскостта, която разкрива различията много по-нюансирано. Именно там бива изразено това недоверие – в практиките на информиране, в израза на нагласите на различните групи, в гласуването.

Пазарът на мнения в публичността 

Си Ен Ен е първата телевизия, залагаща на бизнес модел, който изцяло се занимава с излъчване на новини. Създадена е през 1980 г. и за три години излиза на печалба – нещо немислимо за американския медиен пазар, където дотогава новините са въпрос на престиж и/или необходимост, а не източник на приходи. А събитията, подхранващи нуждата от непрестанно информиране, изобилстват. Новината сама по себе си обаче не отговаря на въпроса какво се случва. Нито казва експлицитно кой е прав и кой – не. Новината е нещо неутрално, подлежащо на интерпретация. 

Преди появата на „Фокс Нюз“ на сцената излиза радиоводещият Ръш Лимбо, който въвежда прийом, използван в много предавания и до днес – директно включване на зрители в ефир. Предаването му става национално през 1988 г., форматът е коментарен, а възгледите му са консервативни. Така възприеманите за демократични медии намират своята конкуренция в токшоу, което има за цел не да излъчва новини, а да ги обсъжда. И това с прякото участие на Негово Величество Зрителя, който е поставен на недостижимия дотогава пиедестал на владетел на истината.

През 1996 г. е основана и телевизия „Фокс Нюз“ – най-мощният мегафон на американския консерватизъм. Но истинският проблем е в това, че изследване от 2006 г. показва как 68% от историите във „Фокс Нюз“ отразяват лични мнения, докато в Си Ен Ен такива са едва 4%. 

Пазарът решава. Пазарът на мнения в публичността. Недоверието на една голяма част от американците към другите е удовлетворено. Слушателите на Лимбо са филтрирани, гостите във „Фокс“ – също. Партизанщината в медиите се ожесточава, а чистата информация вече няма как да бъде интересна, защото каква е стойността ѝ, ако не бъде положена в контекст и обяснена? Но обяснена не така, че да носи реално разбиране на обществените процеси, а така, че да носи удовлетворение. Да бъде отдушник за психическото напрежение, което усложняващият се свят носи. Да насочи погледа в конкретна посока, да го канализира, защото скоростта, с която се случват нещата наоколо, се увеличава скокообразно, а в това ускоряване (заемам термина от Хартмут Роза) неизбежно някои изостават и/или се объркват. 

Намирането на враг като опит за справяне с тревожността

И тук стигаме до един друг феномен, който оказва влияние върху това как създаваме и консумираме информация. Тревожността е страх, който няма обект. Тя е чувство за напрежение без ясен източник. Просто е там, постоянството ѝ създава с времето ефект, който става все по-труден за вътрешно обработване, и ние трябва спешно да намерим решение, защото ще се взривим. Сякаш най-ефикасно се оказва намирането на враг – източник на напрежението, на страха, на несигурността. Колкото по-добре оформен е врагът, толкова повече спада тревожността. Поне на пръв поглед, докато не се появи нещо ново, което ще трябва да разгледаме под лупа, за да подредим в съзнанието си. 

Но ако обърнем внимание на ефектите от посочването на виновника, ще можем да си обясним, поне в някаква степен, защо съвременните демократични общества, включително българското, формират определени антидемократични нагласи, а някои дори си избират и лидери, които са чиста форма автократи. 

Пропагандата, заливаща българското медийно пространство, злоупотребява именно с такива настроения. Тръгвайки от непосредствените страхове от въвличане във войната между Русия и Украйна, можем да се върнем назад, за да установим, че преди това се страхувахме от COVID-19, преди това – от нестабилността покрай протестите, преди това – от членството в НАТО и ЕС, и т.н. 

Страхът и яростта често са ефект от неразбирането, което се дължи не на глупост, а на един объркан инстинкт, който еволюционно ни е посочвал потенциалната опасност в непосредствената ни среда, за да ни пази. А сега, когато трябва да се справим с обяснението на все повече и все по-сложни обществени процеси, търсим истината на места, които ни дават всички уверения, че ще удовлетворят терзанията ни. 

Страхуваме се от мигрантите, защото не сме виждали такива, но въпреки това предизвикват ярост у нас. Страх ни е от война, защото определена част от елита ни са „войнолюбци“ и им се гневим. Страх ни е за традиционното семейство, защото все по-малко двойки сключват брак, но не си даваме сметка за социално-икономическите фактори за това, а сме насъскани да мразим либерализма и т.нар. джендъри (каквото и да значи това) като плашилото, бутащо българското общество към бездната на демографската катастрофа. В същото време чувстваме, че не просперираме икономически, но наблюдаваме увеличаващото се благосъстояние на определени групи хора. И смятаме това за несправедливо, понякога с пълно право, доколкото е реален факт престъпното акумулиране на богатства в определени кръгове (най-успешни са онези измами, в които има доза истина). 

Но на масата, както изисква Негово Величество Зрителят, имаме всички възможни решения. Тези от левия политически спектър искат да вземат от богатите, за да дадат на бедните. Отдясно се говори за национално капсулиране с цел запазване на култура, бит и автентичност. Трети прикриват запазването на престъпната си власт под фалшивия прагматизъм на една измамна стабилност. Но във всички случаи се изправяме пред враг, който ни мисли злото, и нашият инстинкт е да се фокусираме върху него. 

Подмяната на реалността

В такава ситуация най-големият герой за нас би бил този, който ни посочва врага. Понякога това се случва отвън – популизмът или някой по-обигран коментатор прави точно това. Понякога идва отвътре – убеждението, че сами сме стигнали до ядрото на проблема. Понякога демагогията (например война или нестабилност) ни разказва една проста, ясна и логична теория, която ни помага да разберем кой и как точно ни мисли злото. Комплексността на социалните процеси е минимизирана, а фаровете ни сочат тънката червена линия към острова на изгубеното съкровище. 

В демократичните общества проблемите все по-трудно остават скрити. И това е добре, но засилването на тревожността предпоставя наличието на постоянен стремеж към търсене и елиминиране на причините за тези проблеми. И макар това да е едно наистина благородно начинание, усложняването на обществените взаимоотношения и процеси го прави все по-трудоемко и ролята на експертите става все по-важна.

С проблемите обаче се усложняват и решенията. Поне докато не се появи някой, който да даде простите обяснения, а с тях – и надежда. Месията обръща очи, потвърждава вече наличното знание, нарежда нещата, които не са ни ясни, носи комфорт, отпуска и мотивира. 

Подмяната на реалността се е превърнала в истинска психотерапия за нервния, постоянно бързащ модерен човек. Дали чрез полагането в нов контекст на неща, които сме усещали с кожата си, например при конспиративната теория, или чрез продължаващото потъване в заешката дупка на идеологическия разказ, капанът на тектоничното пренареждане на фактологията става все по-здрав, колкото по-силно искаме да повярваме.

Една обикновена фалшива новина може да бъде опровергана относително лесно, но какво усилие трябва да бъде положено, за да бъде опровергана цяла една подменена реалност, която ни обяснява света, мястото ни в него и ни дава комфорт?

В една от сцените във филма „Телевизионна мрежа“ (1976 г.) бивш водещ на новините в голяма американска телевизия изпада в делюзия и разярен от натрупаното психическо напрежение заради влошаващата се обществена обстановка, призовава зрителите да излязат на прозорците си и да започнат да крещят: I am mad as hell, and I’m not gonna take it anymore! („Бесен съм и повече няма да търпя!“). Освобождаването на напрежението има непосредствен позитивен ефект, но ако не бъде последвано от бързи и съществени промени, които да засилят усещането за справедливост, то остава просто кратък епизод на ентусиазъм. 

Бързи промени в обществото ни не се виждат. Пишейки този текст в деня след поредните предсрочни избори, не мисля, че имаме шанс за нещо такова през следващите месеци, дори години. Сред все по-големи групи от българи обаче ясно се вижда фрустрацията от случващото се у нас и по света. Някои търсят червената линия към пристана на стабилност, други подкрепят агентите на хаоса, които обещават бързи и радикални промени. Трети стоят разочаровани от средата, която не намира смелостта да се погледне в огледалото просто защото не смята, че има нужда. Всички са тревожни и малцина смятат, че това се дължи на нещо, което не им е вече посочено. А ако е посочено, то само яростта им ще го изплаши. 

Вероятно скоро няма да видим масово висящи по балконите българи, които крещят, че са побеснели и повече няма да търпят. Но и малцината, които вероятно биха го направили, ще получат мълчаливата подкрепа на останалите. И ако новинарят от „Телевизионна мрежа“ е изпаднал в състояние на амок и продуцентите на телевизията му създават специално шоу, в което той да изкрещява всичко онова, което си мисли публиката, то за нас е от огромна необходимост да удържим методите си за справяне с напрежението и с реалните проблеми в лоното на фактите и истината, защото при всяко положение попадаме в теоремата на Томас. А според нея интерпретацията на дадена ситуация е в основата на последващото наше действие. Тоест една нереална ситуация може да има съвсем реални последствия, ако сме твърдо убедени, че тя е именно такава.