Гастарбайтерската песен като дом. Добре дошли в Алманя

На гара Сиркеджи договор ми дадоха.
Новото ти работно място е Германия, казаха.
По един билет и по един пакет,
и хайде, на път ни пратиха...
ГерАмания, ГерАмания, дотук дошъл, назад няма връщане 

Aşık Metin Türköz – Alamanya, Alamanya (1961), превод от турски Емине Садкъ

Крокодилът на чеверме и шотът с жив октопод в Банкок не ме изненадаха така, както заведението за бързо хранене Berlin’s Doner Kebab.

Не знам защо толкова се изненадах, че Берлин и кебап съществуват на едно място в Тайланд, когато връзката между Германия и Турция е на повече от шейсет години, а в Тайланд пристигат достатъчно германски туристи, израснали с турската кухня, приемащи дюнера като част от немската култура.

Припомних си и думите на моя приятел Хауке, който в Хановер ми сподели, че вече е невъзможно да мислим за Германия, без да мислим за турската култура. Най-вече за турската кухня. Хауке каза също, че

Германия би била скучна страна без турците. И без турския рап, борещ се срещу неонацистите.

В този текст ще поговорим точно за турската музика в Германия, като започнем с гастарбайтерската, или гурбетчийската песен. Но първо е важно да зададем историческата рамка, която е довела до нуждата от тази песен.

Икономическото чудо на Западна Германия през 50-те години (Wirtschaftswunder) принуждава правителството да потърси евтина работна ръка и първите гастарбайтери във ФРГ пристигат от Италия, Гърция и Испания. През октомври 1961 г., малко преди Берлинската стена да бъде построена изцяло (и работниците от Източна Германия да останат изолирани от другата ѝ страна), Западна Германия и Турция сключват споразумение за набиране на работна ръка.

По същото време Турция изнемогва, инфраструктурата ѝ е слаборазвита, хората от провинцията се изхранват с онова, което успеят да произведат, а безработицата е ужасяваща. Стотици хиляди турци, предимно мъже, които преди това не са излизали от собственото си село, се качват на влакове за Германия и потеглят към един напълно чужд свят.

Именно заради непознаването и различията между турската и немската култура Теодор Бланк, тогавашният министър на отбраната, е категоричен, че подписването на това споразумение не е в интерес на ФРГ, но Съединените щати, решени да сближат Турция със Запада, успешно оказват политически натиск.

Първоначалната идея според споразумението била гастарбайтерите от Турция да останат само две години. Приемлив период и за работниците, които си представяли, че ще изкарат достатъчно пари и ще се завърнат в родината си богати. Това е, мисля си, и причината много от тях да тръгнат с музикалните си инструменти на път – тарамбуки, сазове и т.н. Както се казва, потеглят с песен на уста. Песен, чийто край им се струва не само щастлив, но и скорошен. 

В документалния филм на Би Би Си от 1972 г. може да видите кадри от безкрайната забава във влака за Германия. В него се съдържат ценни и информативни кадри за процедурите преди заминаването и за задължителната проверка на здравословното състояние на гастарбайтерите. Дали тези хора са предполагали, че за голяма част от тях това ще бъде еднопосочно пътуване; че

само след няколко десетилетия Германия ще стане страната с най-многобройното турско население извън Турция (над три милиона души);

че Берлин и кебап могат да стоят в едно изречение на другия край на света; а турската музика ще се превърне в неочаквано успешна индустрия в Западна Германия?

Облаци, кажете!
Мъката си на кого да я разкажа?
Точно тези, дето мислехме за свои, ни простреляха.
А още по-дълбока е раната ни от гурбета.
Кажете, да не би да има вести от родината?
Или тези дъждове са от сълзите на любимата ми?

Özdemir Erdoğan – Gurbet (1972), превод от турски Азиз Таш

От дистанцията на времето е трудно да си представим културното и медийно откъсване на стотици хиляди души, които не знаят нито дума немски, живота им в изолация, в работнически лагери, без турско радио, без турски вестници, от които да научат какво се случва в страната им, без книги или филми. Без нищо свое, нищо, което да им припомни или потвърди кои са... Освен музиката, която носят със себе си и чрез която се опитват да се върнат у дома. 

Музиката е неизменна част от идентичността.

Тя е публично ритуално събитие, в което всеки има роля като музикант, танцьор или слушател, а вследствие на това се създават важни емоционални връзки, споява се единството и целостта на общността. Така, при липсата на други обединяващи културни процеси, какъвто е и случаят с първите турски гастарбайтери, музиката и танцът се оказват единствените средства, чрез които общността разпознава себе си като такава.

И ето, стигаме до турската гастарбайтерска песен, която още в средата на 60-те години се настанява в новооткритите турски казина из цяла Германия. (Въпреки че казината в момента са забранени в Турция, в турската култура, освен място за хазарт, те са арена за забавление – с ориенталски танци, алкохол, наркотици и проституция.) В Германия казината се отварят от групи работници, представляващи различни региони или големи градове, и съответно носят имена като Anadolu, Gaziantep и т.н. Така лека-полека и регион по регион Турция се настанява в Западна Германия.

Всяко от казината има различна програма, обикновено започваща с кратки сказки, поезия, разказване на анекдоти, разбира се, белиденс, концерти на утвърдени музикални оркестри, класически изпълнения на саз, както и отворена сцена за онези музиканти, които искат да представят песните си пред публика.

А Тürkischer Basar продължава да се помни като едно от най-екзотичните и важни места. Намирал се е в берлинския квартал, наричан „столица на турските гастарбайтери“ – „Кройцберг“*. След падането на Стената базарът е затворен и на негово място е построена метростанция на Bülowstrasse.

През 1964 г. в Кьолн е създадена музикалната компания Türküola Müzik, която в партньорство с големите музикални компании в Турция купува права на популярни турски изпълнители, продуцира турска музика в Западна Германия и я разпространява сред гастарбайтерите. Същата компания организира едни от най-големите концерти на немска сцена и представя в Германия легендарни турски музиканти като Ибрахим Татлъсес (Ibrahim Tatlıses), Зеки Мюрен (Zeki Müren), Бюлент Ерсой (Bülent Ersoy) и Джем Караджа (Cem Karaca). 

Обръщам специално внимание на Джем Караджа – бащата на турския рок, който дълго време е обвиняван в „целенасочено създаване на напрежение и тласкане на Турция към кървава революция“. През 1980 г., след военния преврат на Кенан Еврен, докато лявомислещи турски интелектуалци продължават да бъдат избивани, Джем Караджа е привикван няколко пъти за разпит в Турция.

Музикантът е напуснал родината си година преди военния преврат и остава в Западна Германия осем години. Благодарение на създадената вече сцена на турската музика и аудитория, Джем Караджа успешно изгражда наново кариерата си, пее на немски и за много кратко време се превръща в немска медийна звезда в много тежки за всички гастарбайтери времена.

Аз съм турчин.
Не мога да говоря немски,
но мога да работя.

Türkisch Mann – Yusuf Cavak (1977), превод от турски Емине Садкъ

За вътрешните емоционални процеси и състоянието на турското гастарбайтерско общество от този период може да разберем повече и от самите теми на песните, които освен да възпяват тъгата по бащиния дом и тежестта да си сам в Almanya, служат за веселие и вид протест срещу несправедливото отношение на германските работодатели. Чрез музиката си гастарбайтерите всъщност се опитват да влязат в диалог с важните институции.

Един от видните гласове на турските гастарбайтери – Ашък Метин (Asık Metin), пише песента Meister Isci Kavgası („Скандал между шеф и работник“). На записа се чува глас на немец, който се кара на някого (предполага се на работник), а певецът (работникът) весело си пее:

Аз дойдох на приключение.
Не държа на парите
ти, мечко германска,
заповедта ти не би се чула от пчелата.

А в една от най-тъжните песни на Йоздемир Ердоган (Özdemir Erdoğan) Gurbet се пее следното:

На кого мога да разкажа мъката си, о, облаци?
Близките приятели ме нараниха,
а носталгията по дома е рана, по-дълбока от всяка друга.
Кажете ми, има ли новини от родния ми край,
или тези дъждове са сълзите на любимата?

„Гурбет“, превод от турски Азиз Таш

Световната петролна криза, започнала в началото на 70-те години, бележи края на германското икономическо чудо. До началото на 80-те голяма част от гастарбайтерите остават без работа, а германското правителство плаща по 10 000 марки на всеки, който иска да се завърне в Турция. Естествена реакция на вече създадената турска музикална индустрия във ФРГ е да запее на немски. Много смешен, почти комичен немски, но достатъчен, за да бъде разбран и да предаде посланията си както на турците, така и на немците. По това време Западна Германия започва да се тресе от протести и стачки, гастарбайтерите искат по-справедливо и достойно отношение, а виковете им стават все по-настоятелни. 

Еs kamen Menschen („Дойдоха хора“) на Джем Караджа започва така: „бяха повикани работници, / но дойдоха хора“, а Deutsche Freunde („Немски приятел“) на Озан Ата Джанани (Ozan Ata Canani) е със същия лайтмотив, но продължава с „като заварчик, като общ работник, / като мръсен боклукчия, арматурист и монтажист, / работещи на поточна линия, / наричат ни гастарбайтери / нашите немски приятели, / наричат ни гастарбайтери“. Двете песни се превръщат в химни на протестните движения за защита на човешките права на турските емигранти.

Тъй като никой не е очаквал гастарбайтерите да останат две десетилетия в Западна Германия, дълго време липсва адекватен интеграционен план за тях. През 70-те и 80-те години безработицата расте, турските квартали се гетоизират, а масовите политически настроения срещу гастарбайтерите се променят и поставят началото на неонацизма и антимиграционните настроения, които през 90-те прерастват в жестокости и терор срещу турското население във вече обединена Германия.

Чрез рапа, пънка и стрийткултурата следващото поколение, гастарбайтерските деца, родени в Германия, оказват съпротива срещу неонацизма и се превръщат в гласа на младите хора с леви убеждения.

Майната ви, тук сме!

крещят децата на гастарбайтерите. В следващата статия ще чуем точно тяхната песен. 

* Берлинската стена е минавала на три места през „Кройцберг“. Мястото е попадало в мъртвата зона – в края (и началото) на Западен Берлин. Затова и турското население е заселено там. В момента „Кройцберг“ се намира в центъра на града и е един от най-скъпите хипстърски квартали.