Гражданско участие и взаимопомощ сред политическа апатия

Политическата апатия и съмненията в демокрацията не са само български проблем, а и европейски, американски и световен. В България изследванията показват, че е по-вероятно младежите да предпочетат силен лидер, който не се занимава с парламент или избори. Въпреки склонността на българите да очакват най-лошото от България, неотдавнашно проучване сочи същата тенденция в Обединеното кралство – 52% от младите хора от 13- до 27-годишна възраст смятат, че би било по-добре, ако в страната на практика се установи тоталитарна система. В същото време наблюдаваме спад в избирателната активност, който несъмнено е по-силно изразен в България поради турбулентната политическа обстановка. Той е показателен за факта, че недоволството от статуквото не е характерно само за младежите, а е широко разпространено в цялото общество.

Дълбокото недоверие към политическите системи и медиите, както и чувството за несправедливост водят до отдалечаване от формалните политически процеси. Могат ли местният активизъм, ангажираност и гражданско участие да обърнат тази тенденция, или мрежите на локално ниво, които постигат промяна в квартала, всъщност илюстрират провала на държавата? Една ангажирана и активна общност води ли до жизнеспособна национална демокрация?

Приоритет върху местния контекст на фона на слабата политическа ангажираност и общественото разделение?

Независимо дали следим новините, в действителност много от нас оценяваме посредством личните си преживявания, както и тези на приятелите и семействата си, доколко градът и държавата ни са добро място за живеене, а политическата ни система – ефективна. Има значение какво се изпречва пред погледа ни – какво виждаме, когато прекрачим прага на дома си. То непряко влияе върху възприятията ни за демокрация и общност, както и върху собственото ни благополучие. Ако установим, че ние (или някой друг в квартала ни) сме в състояние да извършим положителна промяна, тогава можем да повярваме, че промяната е възможна и в по-голям мащаб. Следователно местната политика и активизъм са жизненоважни за една здрава демокрация. Фокусирането върху местни проблеми, например подобряване на състоянието на зелените площи, ни помага и да преодолеем разделителните линии на доходите, политическите възгледи и възрастта.

Нека представя гледната точка на Обединеното кралство, която познавам като лондончанка. В неотдавнашен доклад на Независимата комисия за кварталите, публикуван в Англия през 2024 г., е установено, че възприятията на жителите за състоянието на квартала, независимо дали е по-лош, или по-добър от останалите, са много точни. Съответно една промяна в местната политика действително би следвало да повлияе върху усещанията на хората за квартала им и върху политическата ефективност, затова заслужава да намери място сред приоритетите на лицата, които изработват и изпълняват политики. 

Значението на „третите пространства“

В теорията си за „третите пространства“ Рей Олдънбърг посочва колко е важно да се създават пространства, които не са нито работни, нито лични, а са общностни места за взаимодействие. Затова е от особено значение да има пространства за свързване, обсъждане и сътрудничество. Такива според Олдънбърг могат да бъдат кварталните паркове, междублоковите пространства, заведенията, дори местният магазин. В България към този списък може да се добавят и читалищата. Осигуряването им следва да бъде в основата на градското развитие и да включва както поддръжка на съществуващите, така и гаранции, че новите квартали следват централизирано планиране с предвидени „трети пространства“ като жизненоважни части от инфраструктурата на квартала.

Не можем обаче просто да следваме принципа „ако го построите, хората ще дойдат“. През 2010 г. Ipsos MORI провежда широкообхватно проучване на тема „Иска ли обществeността наистина да се присъедини към усилията на правителството на Великобритания?“. Установява се, че три четвърти от хората имат желание да се ангажират повече в своите общности, ако има как това да стане част от всекидневния им живот. Въпреки че винаги ще се намери кой да се заеме с осъществяването на промяна на местно ниво, постигането на широко и устойчиво участие изисква то да бъде преди всичко удобно, колкото и тривиално и комерсиално да звучи това.

Създаването на достъпно пространство за диалог е в основата на силната общност и плуралистичното общество. Думите на Олдънбърг от 1997 г. за значимостта му, за нарастващата апатия и откровеното невежество по отношение на текущите събития звучат смущаващо приложимо в света на социалните медии и дезинформацията:

Не е учудващо, че политическата грамотност в страната е ниска […] Информацията има по-голямо значение за нас, когато я използваме в разговори, обсъждания и дебати помежду си. Можем да изпитаме и да оформим по-добре мнението си, когато взаимодействаме с другите, а не просто като слушаме изявления на телевизионни коментатори. 

Местният активизъм и провалът на държавата

Въпреки многобройните ползи от действията на квартално равнище, твърдението, че промяната и политиката на местно ниво са панацея за политическа ангажираност в национален мащаб, е твърде опростено и не отразява действителността.

При все че Независимата комисия за кварталите обръща внимание на положителната нагласа към кварталите и високото ниво на обществена информираност за недостатъците им, тя показва и безсилието, което мнозина в Англия изпитват, когато се стигне до тежестта на гласа им на национално равнище. Интервюираните имат усещането, че местните групи не могат да направят много, за да подобрят своите квартали без финансова подкрепа от правителството.

Също така като цяло, когато подреждат приоритетите си по значимост, респондентите всеки път поставят националните проблеми пред местните. Налице е разбиране, че действията на локално ниво не са достатъчни. Без системна промяна и възможности за участие на гражданите на всички нива хората ще продължат да бъдат неангажирани и апатични.

Взаимопомощ и взаимоотношения

В кризисни ситуации често виждаме, че общностните инициативи се множат и набират скорост. По време на пандемията от COVID-19 в Обединеното кралство процъфтяха организации за взаимопомощ – местни мрежи от доброволци, предоставящи в неформални организационни структури подкрепа както един на друг, така и на съседи в уязвимо положение. Съседски общности създадоха програми за проверка дали хората, които не могат да излязат по здравословни причини, имат осигурена доставка на храна и лекарства. Подобна мобилизация виждаме и при природни бедствия, например наводнението в Царево. Тя показва желание за помощ, но също така означава, че държавните структури и институции може да не са способни да реагират достатъчно бързо или по начина, по който хората наистина имат нужда.

В статията си „Никога не е имало Запад“ Дейвид Грейбър пише:

През последните години имаше масово възраждане на интереса към демократичните практики и процедури в глобалните социални движения, но то протече почти изцяло извън рамките на държавната политика.

Краткосрочната криза дава възможност да преосмислим отношенията си с държавата, съседите и самите нас. Тя е пространство, където може да се експериментира и да се изследва бъдещето. Кризите също така показват пукнатините и слабостите в държавните институции по много истински и осезаем начин. Няма незаинтересованост към ценностите на демокрацията, а има незаинтересованост към повредената система и държава, които се възприемат като непоправими.

Въпреки че взаимопомощта работи добре в краткосрочен план, тя трудно се поддържа дълго време. Проучване по темата, проведено след кризата с COVID-19, показва, че когато хората започнаха да се връщат към своя „нормален живот“, ангажираността и положителните нагласи намаляха. На кризи се реагираше там, където вече имаше поддържащи политически структури и капацитет на местни неправителствени организации. В условия на вкоренена бедност и неравенство хората скоро се изтощават, ако липсват достатъчно ресурси и структури на терен.

Ако искаме да активираме местните мрежи, за да създадем ангажирана и действена общност, не можем да очакваме общностите сами да свършат това.

Гласува ли една дейна и просперираща общност?

Общественият активизъм може да ангажира държавните структури и администрацията, какъвто е примерът в Княжево. През февруари групата граждански активисти „Княжевецъ“ и експерти от „Екипът на София“ внесоха фиш в Националния институт за недвижимо културно наследство за повишаване статута на Княжевската минерална баня като част от борбата им за спасяване на сградата от разрушаване и възстановяването ѝ като недвижима културна ценност от местно значение. Една активна, здрава общност обаче може да предпочете да не се ангажира с официалните власти или нейните членове да решат да не гласуват, защото е намерила начин да бъде устойчива без институционална подкрепа – по необходимост и в резултат от бездействието на националните или общинските структури.

Активизмът на терен е труден, изисква много надежда, борба с „прегарянето“ и „чукане на затворени врати“,

често в продължение на години. Това кара хората да се съмняват, че промяната е възможна, и да поставят под въпрос силата на съвместната работа и взаимодействието между гражданите.

Липсата на ангажираност на общините и правителството с местните групи може да се дължи на страх на институциите от исканията на гражданите, нежелание да се промени начинът, по който нещата винаги са се правили, или да разрушат съществуващи властови структури, независимо дали те включват корупционни практики. Неангажираността може да се дължи и на липса на капацитет и разбиране как хората да се включат ефективно. Ако трябва да се постигне истинска гражданска ангажираност и искаме да преминем от окуражаващи думи към окуражаващи действия, това означава инвестиране в комуникация и фасилитиране. Означава и приемане на програми и извършване на действия, чието въздействие невинаги е лесно измеримо.

Разполагаме с успешни практики – инициативата „Голямата маса“ в район „Оборище“ е прекрасен пример за създаването на „трето пространство“, което обединява жителите по достъпен и безплатен начин, за да започнат да се свързват чрез споделяне на храна. Други важни инструменти са гражданското бюджетиране, обществените обсъждания, широко огласяваните публични срещи, онлайн комуникацията, която поставя като приоритет двупосочното ангажиране пред еднопосочното информиране, и граждански съвети, основани на произволно разпределение вместо на това кой вдига най-много шум. За да се прилагат тези инструменти ефективно, институциите и общините следва да инвестират във вътрешен капацитет за постигане на резултати и да работят в по-тясно сътрудничество.

В противен случай местните групи ще продължат да създават свое собствено въображаемо бъдеще, което не включва държавни институции, ще изграждат самодостатъчност и ще отхвърлят официалната политика, когато виждат, че могат да осъществят промяна без нея. Експертността е важна и представителите на администрацията имат своята роля, но без гражданите не можем да създадем град, който наистина се цени от жителите му и в който общинските услуги и градската среда действително отговарят на нашите нужди. За да постигнем това, трябва ангажираността ни да премине отвъд гласуването и да се включим в дискусия и съвместни усилия чрез подходящи структури за участие.

В настоящата ни съвместна поредица с „Екипът на София“ обсъждаме планирането, озеленяването, архитектурата, инфраструктурата, мобилността и още много други градски теми, описваме добрите примери и търсим възможните решения за подобряването на качеството на живот в нашите градове.