Когато бях малка, с нашите в неделя ходехме на Витоша. Аз вървях боса, писках на бодливите места, чуруликах си с мама, а когато разходката напреднеше, се лепвах за татко и почвах: „Питай ме нещо.“ Той, разбира се, имаше много повече въпроси, отколкото аз – отговори. А и моите отговори бяха тези на човечето, което бях тогава. Но така хубаво си говорехме. Това тук е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо, което им се струва важно и което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Нева Мичева

 

 

Напишете нещо и натиснете Enter за търсене