Ежегодният Доклад на Европейската комисия относно състоянието на българското правосъдие е на път от инструмент за търсене на решения да се превърне в инструмент за политическа легитимност. Съдържателно тазгодишният документ прилича на скалъпен отчет на второразредна дирекция в Министерството на правосъдието – отчита се ту върхов напредък, ту не толкова върхов, но всичко е напредък или елемент от него. Крачка встрани или назад няма. Където не могат да се посочат конкретни похвали, се преразказват законови правомощия на органи или предстоящи събития от календара на Висшия съдебен съвет. Изводът е ясен – Комисията отказва да ползва този инструмент. На изпроводяк обаче, вместо да обяви поне какво реално е свършено и къде нищо не е постигнато, форматът бива употребен да се удари едно рамо на ГЕРБ и Борисов я за евроизборите в късната пролет на 2019 г., я за други поредни избори.

Ако трябва да дадем оценка на механизма, той служеше да се изкарат на показ недъзите в устройството на съдебната власт. Не толкова като упътване за изпълнението на конкретни решения, а по-скоро като възможност проблемите да срещнат публично управляващите и последните да не могат да избягат от тях. Защото казионността и сервилността на най-достъпните национални медии е пословична. И макар и на изпроводяк Докладът да я споменава като тревожен фактор за българската среда, проблемите на правосъдието отдавна се разглеждат не като повод за основни несполуки на обществото (бедност, лоша администрация и монополи), а като високопарни тревоги, изолирани от обществото.

Липсата на крайно лоша новина

За да не си помисли човек, че с края на ежегодния доклад за състоянието на българското правосъдие политиците ще си отдъхнат, може да кажем, че експертната оценка за състоянието на съдебната власт се дава от друг, далеч не толкова политизиран орган. Това е Комисията за демокрация чрез право (Венецианската комисия) към Съвета на Европа. Нейните доклади правят безпогрешен анализ и детайлно обяснение какво следва да се изпълни. Последният такъв доклад е от октомври 2017 г. Разбира се, за него нищо не се чу в публичното пространство, защото властта се е погрижила подобни лоши новини да остават скрити. Но има кой да ѝ го напомня поне докато има независими организации и хора, заинтересовани от проблемите на правосъдието. За жалост, тези експертни документи нямат политическата сила, която мониторинговият доклад някога имаше, и изискват постоянни усилия на местно ниво. Даром добра за живот държава не става. Ще трябват системни усилия.

Какво следва оттук насетне ли?

Веднъж усетила, че късният Кремъл се е преместил в настоящия Брюксел, българската номенклатура, окупирала Народното събрание, има готовност и не вижда пречки да започне гонения срещу несъгласните с нея лица. Целта е ясна – пълно покорство. А покорството има обозрими контури:

Най-важно е да бъде овладян докрай съдът. За целта следва да бъде сломена съпротивата вътре в системата – делегитимиране на Съюза на съдиите като единствената автентична магистратска организация. Без обединителен център ще бъдат обезвредени несъгласните с властта съдии по места и в ядрото на съпротивата в София. Така съдът ще се превърне в сигурен мокър печат за акциите на прокуратурата. А прокуратурата отдавна служи за гара разпределителна на икономически интереси и политическа власт. Може да очакваме капсуловане на системата, този развой не е непознат у нас – да сте чули Лекарският съюз да иска промяна в системата, различна от по-висок бюджет за заплащане? Или строителният бранш да признава некачественото изпълнение по основни публични съоръжения? Досега правосъдието имаше своите вътрешни говорители за недъзите в лицето на съдиите. Нищо чудно да изгубим и това.

Заличаване на неудобните за властта критици. По подобие на самия Брежнев, Борисов отгледа култ към личността си, в който място за критики няма. Този култ с отслабен блясък се пренася върху близките на вожда властници по министерства, агенции и всевъзможни структури. В страната местните борисовчета също са резистентни на бележки и препоръки. Тоест трябва някой да разкара съпротивата срещу статуквото – на помощ могат да се притекат НАП, прокуратурата, нещото, наречено КПКОНПИ… При потвърдено от Еврокомисията независимо правосъдие репресиите ненаказано ще служат за засищане на обществения гняв.

Прокуратурата ще бъде оставена на мира. Това оставяне на мира ни коства 30 години преход без сериозни последици за авторите и облагодетелствалите се участници в него.

И ако досега Евродокладът освен за правосъдие слагаше и по някоя дума за състоянието на администрацията и организираните от нея обществени поръчки, то вече няма да има тревоги и в тази област. Политизираната администрация, превърната в място за трудоустрояване на партийни „калинки“ и корупционни схемаджии, спокойно ще втвърди тона към гражданите.

Защо се стигна дотук ли?

Самокритичността е отсъстваща категория в съвременното българско общество. А в условията на засилващ се псевдопатриотизъм дори и критиката към държавния апарат на Република България е удар върху Републиката. Всичко българско и родно любим, тачим и милеем, дори това, което влошава средата на живот. Точно поради тази причина категории като „грантаджия“, „доносник“, „родоотстъпник“ и така нататък спокойно бяха слагани върху всеки, осмелил се да разкаже за лошите практики и корупционните модели на ставащото в държавата.

Вместо подкрепа и искания за реформи, юридическата гилдия последователно оставаше несъпричастна към проблемите в собствената си професионална сфера. Академичната общност, с дребни изключения, не пое обществената дискусия по проблема. Формированията на следователи и прокурори или също бяха против доклада, или проблемите в системата не бяха част от ежедневната им работа. Така съдържанието на доклада се превърна в противопоставяне на политици срещу съдии и някой и друг НПО анализатор. Адвокатурата – предимно пас. Сега обаче, след обявяването на независимостта на българското правосъдие, често пъти пасивната адвокатура вече няма основания пред клиентите си да обяснява някои свои неуспехи с поведението на магистратурата. Независимият съд осигурява предсказуемост на делата и тогава всеки неуспех ще се дължи единствено на липсата на професионализъм у адвоката…

И съвсем накрая: нека не забравяме, че за да бъде утвърждаван моделът „Борисов“ от Европейската народна партия (и посредством тазгодишния мониторингов доклад), заслуга имат хората, които допуснаха влизането му в ЕНП, а именно – „автентичните десни“.

Да живее народната власт и независимото от няколко дни правосъдие! А на когото не му стига това – да търси някак решение.

Заглавна снимка: Сградата на Европейската комисия в Брюксел от Amio Cajander

Иван Брегов

Иван Брегов

Юрист. Има особени интереси към устройството и организацията на съдебната власт, които понастоящем развива в правната програма на Института за пазарна икономика. Вярва, че последователните усилия в смислени каузи променят средата към по-добро.