И статуите имат значение. Повече от едно

Паметниците на исторически фигури не са за вечни времена. Но по-често са премахвани не с решения на общински управи и национални органи, както са издигани, а революционно, повсеместно, брутално. Като съборения, запален и хвърлен в езерото паметник на Христофор Колумб в Ричмънд, Вирджиния. Или обезглавената статуя на Колумб в Бостън. Движението „Животът на чернокожите има значение“ разнася искрата на историческия ревизионизъм из целия свят.

Бруталното низвергване на паметници е преди всичко отричане на легитимността на господстващ разказ за миналото.

Който може дори да е в разрез с историческата истина. Колумб открива не Америка, а Бахамите, Куба и още много острови – той никога не стъпва на американския континент. Освен това е убеден, че открива Западна Индия. А всъщност няма нищо за откриване, защото в този „нов свят“ от векове живее местно население, което, не стига че е избивано и поробвано от европейските пришълци, но е и погрешно кръстено индианци.

Чувството за расово превъзходство на белите европейци обаче е било ненакърнимо. Самата претенция за откривателство налага европоцентричната гледна точка върху историята на този континент, а и на всички земи от т.нар. Велики географски открития. Самият Колумб бил жесток расист – като повечето откриватели от своята епоха, – макар че е имало далеч по-брутални расисти мореплаватели от него. Превръща се в национална икона на САЩ едва в края на XIX век. Трудно е да се изброи какво оттогава е наречено на негово име. Поради което

зачеркването му днес би предизвикало огромен трус в националното самосъзнание на американската нация.

А това е все пак нация от преселници и местни. И е политическа, а не етническа нация – американец си, независимо откъде си дошъл, щом си дошъл в Америка и си станал част от местна общност. Но не съвсем – произходът и тук, както в Стария свят, където родословието е предопределяло мястото в социалната йерархия, има съществено значение. Едно е да си наследник на италианци, ирландци или германци – човешкото ти достойнство тогава би било засегнато само на фолклорна основа, като отглас от културни стереотипи в Стария свят, от който си се махнал. Ако обаче си наследник на индианско племе или на доведен от Африка роб, твоето човешко достойнство само привидно е равно на това на потомците на бяла Европа.

Новият свят – почти като Стария

Доктрината „Разделени, но равни“ гарантира правния статус на расовата сегрегация чак до 50-те и 60-те години на миналия век. Практическите последици от която, включително травматичната памет за робското минало и етническото прочистване, и до днес не са преодолени. Затова съвсем разбираемо идва ред ако не на събарянето, поне на преместването на скулптури дори на безспорни исторически личности като президента Теодор Рузвелт. Още като кмет на Ню Йорк той пръв допуска евреи и жени на служба, като военен създава доброволческа кавалерия, в която има и индианци, а като президент кани през 1901 г. на вечеря в Белия дом тъмнокожия, роден като роб преподавател Букър Вашингтон (въпреки огромния негативен отзвук и последвалия пиар гаф на президентската администрация събитието да се отрича).

Проблемът със статуята на Рузвелт, поставена през 1940 г. пред създадения от него Американски природонаучен музей в Ню Йорк, е в

самата композиция.

Рузвелт е на кон, а зад него от двете му страни пеш вървят индианец и афроамериканец. Чудесен пример за това как единството на тази многорасова и многоетническа американска нация се мисли през XX век ако не като превъзходство, то поне като безспорно лидерство на белите (само такива са президенти чак до Барак Обама). Днес обаче самият праправнук на 26-тия президент на САЩ – 77-годишният Теодор Рузвелт IV, казва:

Светът няма нужда от статуи, реликви на друга епоха, които не отразяват нито ценностите, споделяни от личността, в чиято чест са издигнати, нито ценностите на равенството и справедливостта.

Така след многогодишни брожения срещу статуята и тъкмо след убийството на Джордж Флойд и последвалите масови протести управата на музея, с одобрението на кметството, решава да я премести оттам. Въпреки заслугите на Рузвелт за природонаучното дело и въпреки че е бил антирасист – заради „йерархичността на композицията“, внушаваща расово неравенство.

Безспорни и спорни расисти

Съвсем лесен пък е случаят с премахването на статуи на генерали от Конфедерацията, на войници от Конфедерацията в Капитолия, да не говорим за търговци на роби като Едуард Колстън във Великобритания. Но ако прочистването на историята продължи докрай, то трябва да засегне и бащите основатели на САЩ, които са имали роби и не са смятали за принадлежащи към равноправното гражданство представителите на други раси. Нито впрочем и жените.

В Европа също има лесни случаи за премахване на монументи предвид богатото ѝ колониално минало.

Например статуите на белгийския крал Леополд II, безспорен сатрап и експлоататор на Белгийско Конго в края на XIX в. и началото на ХХ в. А измежду безспорните фигури с исторически заслуги сигурно трудно може да се намери такава, която да издържи теста за антирасизъм. Статуи на Чърчил в Лондон и Прага бяха поругани, защото и „спасителят на Великобритания“ е вярвал в превъзходството на бялата раса.

Френският президент Макрон и британският премиер Джонсън обаче побързаха да заявят, че правителствата им няма да толерират вандализъм и корекции на миналото чрез премахване на паметници. Действително така няма да остане почти нищо от историята на Европа – не само на колониална Европа, – защото мнозина са смятали расовото превъзходство за разбиращо се от само себе си. Дори философът на моралния императив, равенството между индивидите и световния мир Имануел Кант, който през целия си 79-годишен живот никога не е напускал родния си Кьонигсберг, е смятал, че населяващите Земята раси могат да бъдат подредени йерархично.

Има обаче и примери за „обратен“ расизъм.

Китайците векове наред са се смятали за най-висши на планетата. Геният Айнщайн пък, който е представител на най-низвергнатата от нацистите арийци раса и който е противник на сегрегацията на чернокожите, се оказва с расистки предразсъдъци спрямо китайците. Активисти в Лестър, Великобритания, пък поискаха да бъде премахната статуята на индийския лидер Махатма Ганди, вдъхновител на лидера на чернокожите Мартин Лутър Кинг, защото като адвокат в края на XIX в. в Южна Африка се изказвал унизително, с колониални изрази на португалците, за местното население и заявявал превъзходството на индийците над чернокожите.

Бели роби?

Особено е положението и на нас, българите, които дълго време описвахме почти петвековното османско владичество като турско робство и мнозина продължават да държат този период от историята ни да се нарича именно по този начин. Сегашната вълна на исторически ревизионизъм обаче застрашава да помете и един от големите застъпници на „поробените българи“ след Априлското въстание – британския политик и четири пъти премиер Уилям Гладстон. На него са кръстени улици и училища в България, но

Университетът на Ливърпул смята да преименува своя сграда, носеща името на Гладстон,

защото семейството му е имало роби, а и той се е изказвал срещу премахването на робството. Стигна се до безпрецедентната реакция на българския посланик в Обединеното кралство Марин Райков, който публикува отворено писмо до ръководството на университета, за да защитава Гладстон, на когото „целият живот и стойност на човек биват съдени единствено въз основа на негово слово, което той произнася в самото начало на кариерата си като 23-годишен депутат“.

Дори и Гладстон да е споделял донякъде широко разпространените тогава представи за превъзходство на бялата раса, самият факт, че защитава българите от османските зверства, показва, че той или не ни смята за роби, или не смята за редно да бъдем роби, бидейки бели – в цивилизования християнски свят робството е оправдано само расово.

Което, разбира се, не ни прави равни на западноевропейците.

Пътешественици, писатели, дипломати, философи още от зората на Просвещението налагат представата за превъзходството на Запада чрез окарикатуряването на Изтока – колкото по̀ на Изток в Европа си, толкова по-бледа е цивилизацията. Свидетелствата за „там“ са обраснали с фикции, предразсъдъци и са всъщност описания на това, което не би искал сам да бъдеш като цивилизован човек. Така е изобретена Източна Европа, която със своята изостаналост и варварство е огледало на цивилизоваността на Западна Европа. (Вж. например Лари Улф. Изобретяването на Източна Европа. Картата на цивилизацията в съзнанието на Просвещението. София: Кралица Маб, 2004.)

Свобода и равенство само за белите

Но не само това – целият останал свят е по-низш и изостанал. Може да изглежда парадоксално, но просвещенското кредо за свобода и равенство върви ръка за ръка с псевдонаучни опити за йерархично подреждане на раси и култури според тяхната ценност и степен на развитие. Идеално оправдание за това докъде се простират границите на свободата и равенството – те са само за бялата, западноевропейска цивилизация, останалите могат да я следват под патерналисткото ѝ крило.

Просвещението легитимира колониализма чак до окончателния разпад на колониалната система през втората половина на миналия век

с претенцията за своя цивилизационна мисия – да опитоми тези диваци, докато бъдат в състояние сами да се управляват и да си дадат свобода и равенство. А дотогава техните ресурси и труд ще служат за увеличаване на благосъстоянието на цивилизованите. През XIX век робският аспект от колониалната експлоатация става все по-неприемлив за цивилизованите. Което не значи, че робовладелството се дава без бой и без изнурителни десетилетни борби и дори войни.

Прогресизъм срещу ревизионизъм

Просвещението е проект за човешки напредък, който включва и идеята за цивилизоване на „недоразвитите“ раси и етноси. Но тъкмо тази идея за прогреса дава възможност на „цивилизованите“ действително да постигнат универсална валидност на свободата и равенството, а не те да са запазена територия само за собствената им бяла раса. Цивилизованите сами забраняват търговията с роби, робството и накрая принудителния, почти робски труд. Робите и сегрегираните се борят за своите права редом с хора от привилегированото население. Изминават цели столетия, в които мисловни нагласи и предразсъдъци еволюират, а активистки движения постигат една по една своите малки победи, за да стигнат до революционен скок.

Ако днес в акции по прочистването на историята – не само с премахване на статуи, но и със забрана на филми, книги, та чак до смяна на името на сладоледа „Ескимо“ – изтрием огромната част от миналото,

идеята за всеобщо равенство няма да има върху какво реално да стъпи

и ще остане само една, незнайно как появила се юридическа и езикова кодификация. Ако в публичната среда останат само статуи на Мартин Лутър Кинг и подобни нему борци за равенство, както и на велики хора в други области, които просто по случайност не са се изказвали по расови въпроси; ако в книгите от предишни времена заменим „негър“ с „афроамериканец“ или изобщо ги забраним; ако Д’Артанян и тримата мускетари политкоректно се играят от европеец, азиатец, афроамериканец и латиноамериканец – то е твърде възможно следващите поколения да заживеят с убеждението, че расовото равенство е дар божий или природна даденост. Защото как то е постигнато исторически, ако в историята са заличени артефактите на борбите за него?

Огромна е опасността да изпаднем в непросветено дивачество. Кант е великан в нашата цивилизация със своя философски гений, не с посредствените етно-расови разсъждения на един лишен от личен опит и неразполагащ с никакви налични по това време биологически и антропологически знания всичколог. Чърчил е великан с огромната си заслуга в битката за своята страна и в победата над нацистка Германия, не с предразсъдъците на един аристократ, опитващ се да спаси колониите на най-голямата империя в нейния залез.

Най-сетне, едноизмерната корекция на миналото трудно може да съжителства с други подобни прекроявания на парче.

Жените например може да поискат премахването на всички статуи на мъже чак до гръко-римско време, защото жените практически отсъстват от по-голямата част от историята – юридически равноправни са на мъжете по-малко от век, а преди това са съществували главно в подчинена на мъжа функция (дори и тази на любовен вдъхновител).

Философът от XII в. Бернар от Шартр изрича крилатата фраза: „Ние сме джуджета, стъпили върху раменете на великани, затова виждаме по-надалеч.“ Нека днес не се превръщаме в джуджетата, съборили снагата на великаните и забили поглед в тревата.

Заглавна снимка: Свалената статуя на Христофор Колумб в Сейнт Пол, Минесота, 10 юни 2020 г. Фотограф: Tony Webster