Има ли душа отборът?

Поводът за размишленията в тази статия е едно тълкувание в рубриката „Въпрос на деня“, което прочетох в сайта БЕРОН и което силно ме озадачи:

Коя форма – кой или кого, е правилно да се употреби в следното изречение, когато се отнася до отбор: Срещу кой/кого се изправя „Левски“ тази вечер?

Правилно е да се употреби формата кой: Срещу кой се изправя „Левски“ тази вечер?, тъй като местоимението се отнася до думата отбор. Формата кого се употребява за означаване само за лица от мъжки пол, а думата отбор не означава лице.¹

В първия момент езиковото ми чувство възропта срещу това, че формата кой е правилна, а аз винаги се вслушвам в езиковото си чувство, така както специалистите се вслушват в професионалната си интуиция. Още преди да сме осмислили на рационално ниво дадено становище, резултат, аргумент, ние чувстваме, че има нещо смущаващо, нещо, което заслужава най-малкото да бъде проверено.

Да подходим така и да подложим на проверка отговора на специалистите от ИБЕ на БАН: наистина ли е правилен техният вариант?

Граматичното правило гласи:

Употребата на местоименните форми за м.р. ед.ч. кого, когото, някого, никого е задължителна в писмен текст. Те се отнасят за лица и изпълняват служба на допълнение в изречението.

На пръв поглед правилото е спазено, тъй като в нашия пример кой се отнася не за лице (човек), а за футболен отбор. Думи като отбор, екип, колектив назовават групи от хора и ако трябва, да речем, да приложим друго граматично правило – за бройната форма, – ще ги третираме като означаващи нелица: няколко отбора, три екипа (а не: няколко отбори, три екипи).

Защо тогава тези от нас, които владеят книжовната норма и имат усет за употребата на кой/кого, са смутени от варианта Срещу кой се изправя „Левски“ тази вечер? Ето някои предварителни разяснения.

В българските граматики обикновено се прави разграничение между самостойната и несамостойната употреба на въпросителното местоимение кой.

В първия случай то е близко до съществителните имена, само в мъжки род единствено число е и може да има форма кого: Кой издаде тайната?/На кого издаде тайната?

Във втория случай местоимението е близко до прилагателните, променя се по род и число и не може да има форма кого: На кой приятел/коя приятелка/кои приятели се доверяваш?²

Нас ни интересува само първият случай и е необходимо да подчертаем, че когато казваме или пишем кой, това представлява не някакво езиково съкращение, което правим в съзнанието си точно преди да зададем въпроса (например на кой човек, кой отбор), а абстракция, която все пак има някакви параметри. Ето какво пише проф. Руселина Ницолова:

Всеки въпрос съдържа три вида информация: 1. че говорещият нещо знае; 2. че говорещият нещо не знае; 3. че говорещият иска да научи нещо. Въпросителните местоимения означават, от една страна, това, което говорещият вече знае, т.е. към кой род обекти принадлежи референтът на местоимението – неговите категориални признаци, а от друга страна, това, което говорещият не знае и желае да научи от адресата на въпроса, е идентификацията на референта, свързана с неговите индивидуални признаци.³

Нека да го онагледим с два примера.

Ако попитаме Кой издаде тайната?, ние знаем, че някой е извършил определено действие – издал е конкретна тайна. Като употребяваме местоимението кой, със сигурност имаме предвид някакво лице (човек), но не можем да го идентифицираме и затова искаме информация от нашия събеседник. Ако зададем въпроса Колко пари ти трябват?, това означава, че сме наясно с финансовите нужди на човека отсреща, и с местоимението колко очакваме да разберем какво е количеството на парите, което ще ги покрие.

Да припомним отново нашия пример и да видим какво знаем и какво не знаем, когато питаме Срещу кой/кого се изправя „Левски“ тази вечер?

Първо, знаем, че действието ще се извърши от „Левски“ – футболен отбор, състоящ се от 11 играчи плюс резервите. Второ, на „Левски“ му предстои да се изправи срещу определен обект. Трето, това ще стане тази вечер. Не знаем обаче кой е обектът на действието, и с кой/кого искаме да го идентифицираме.

Големият въпрос за нас е каква представа, каква концепция имаме за противника на „Левски“, когато използваме местоимението – лице ли е той, или нелице?

Първо е добре да разберем дали изобщо е възможно да употребим кой самостойно, като съществително име, и да имаме предвид нелице? Според някои български граматики в тези случаи местоимението означава „лице, без оглед на пола и числото му“⁴, а според други „въпросителните местоимения за лица и предмети могат да се употребяват самостойно“⁵. Ако има нещо ясно, то е, че липсва единно становище и в случаи като нашия сме в една мъглява зона, в която лицата и нелицата губят контурите си.

Моето становище е, че когато употребяваме самостойно местоимението кой, в съзнанието си ние имаме представата за лице. В повечето случаи тя е категорична и непоклатима, а в някои – както в нашия пример – представата за лице надделява над представата за нелице. Ще се опитам да се аргументирам, без да степенувам доводите си по важност:

1. Ако смятахме, че футболният отбор ще се изправи срещу нелице, тогава щеше да е по-логично да употребим местоимението какво. И действително бихме казали така, в случай че си мислехме не за конкретен противник, а за нещо, което бихме означили с абстрактно съществително име: Срещу какво се изправя „Левски“ тази вечер? Отговорът би могъл да бъде: Срещу неизвестността; Срещу опасността да загуби; Срещу лошите атмосферни условия; Срещу извънземна атака и прочее...

2. Да си припомним как ни учеха в училище да откриваме подлога и допълнението – съответно с въпросите Кой? Какво? и Кого? Какво? Да, това са помощни средства за ориентиране в синтаксиса, но всъщност са естествени въпроси и показват как функционира езикът на практика. В никой учебник не се препоръчва допълнението да се открива с Кой?, в случай че думата не означава лице, и това не е пропуск, защото,

когато искаме да разберем нещо, питаме по определен начин, който ще доведе до конкретен полезен за нас отговор.

3. Вече споменахме, че „Левски“ е футболен отбор, съставен от хора, и като питаме за неговия противник, ние имаме предвид друг футболен отбор, съставен също от хора. Да, обаче все пак не сме употребили самата дума в изречението и това позволява известен полет на въображението. Може да предполагаме, че си мислим за отбор, когато задаваме онзи въпрос, обаче може да имаме предвид и противник, съперник, а тези думи по-лесно се асоциират с лице.

Отделно от това

е възможно да мислим за целия отбор като за няколко лица,

макар и обединени, а когато е употребено самостойно, местоимението кой означава „лице, без оглед на пола и числото му“ (повтарям цитата, защото е важен и показва немалка степен на абстракция). Например ако търсим помощ и се обръщаме към по-широка аудитория, питаме Кой ще ме подкрепи? с очакването това да направят повече хора. Впрочем, допитвайки се до мои близки и познати, получих немалко обяснения, че те схващат „Левски“ и отбора, който е негов съперник, като „сбор от лица“, „нещо одушевено“ и затова биха употребили срещу кого, а не срещу кой.

Тук отварям скоба за все по-често срещащото се съгласуване от типа подлог в ед.ч. – сказуемо в мн.ч.: „Възраждане“ са предложили...; ПП заявиха...; „Ливърпул“ спечелиха... Това са несъмнени доказателства, че съществителни собствени имена, означаващи група от хора, могат да се схващат не като единно цяло, а като разчленимо множество.

4. Допускам, че и глаголът, употребен в изречението, не е без значение. Когато кажем „се изправя“, имаме ясна и жива представа за двама противници, влизащи в схватка, или пък за хора, които се съревновават на терена, вкарват голове, спорят със съдията и т.н., а не за безлични субекти. Способността ни да одухотворяваме и да вдъхваме нов живот на различни реалии е безкрайна. Нека да дам един актуален пример: С кого воюва Русия? Отговорът в момента е С Украйна, която не е лице, а държава. Мисля, че за повечето българи, придържащи се към книжовноезиковите правила, въпросът в този вид е естествен и те не биха попитали С кой воюва Русия?

За себе си съм сигурна, че не бих се съобразила с тълкуванието на правилото от ИБЕ на БАН.

Силно се съмнявам, че изобщо има случай, в който в писмената книжовна реч бих употребила кой, на кой, срещу кой, за кой и т.н. в позицията на пряко или непряко допълнение.

Позволявам си да не се съобразявам и с други официални постановки: не пиша четиресет, напът и не поставям затваряща запетая на да-изречение. Така изразявам личния си протест срещу правила и решения, с които категорично не съм съгласна.

Дали други начетени хора, придържащи се към граматичната норма, се осмеляват да не зачетат дадена постановка, когато изпитват силна вътрешна съпротива, е немаловажен въпрос. Важно е кодификаторът да има коректив не само в лицето на тесните специалисти, но и сред другите интелигентни носители на българския език.

Някои от разсъжденията в статията ми бяха подсказани от коментиращите проблема на страницата на „Как се пише?“ във Facebook, за което им благодаря.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.