Индивидуални и колективни права. Бележки към реплика на Румен Радев

По време на посещението си в София македонският премиер Димитър Ковачевски намекна, че българите могат да бъдат вписани в Конституцията на Република Северна Македония, без директно да ги споменава. Според Българския културен клуб в Скопие обаче подобна стъпка би дала основания да се признае македонско малцинство у нас. И наистина, ако България изисква българското малцинство да бъде вписано в Конституцията на Република Северна Македония, не е ли редно страната ни да постъпи реципрочно, като впише македонско малцинство в основния си закон?

Президентът Румен Радев не смята така. Още след посещението на премиера Кирил Петков в югозападната ни съседка Радев обоснова отрицателния отговор на този въпрос по следния начин:

Всякакви твърдения, че ако България поиска равноправие на македонските българи, вписано в Конституцията, от своя страна като реципрочност Македония може да поиска македонско малцинство в България, са абсолютно несъстоятелни […] Нека не забравяме, че нашите конституционни уредби са коренно различни. Българската Конституция предвижда закрила на индивидуални права. Докато македонската Конституция се основава на колективни права на части от народи. Така че това няма как изобщо да се случи.

Думите на Радев останаха без коментар, а заслужават по-сериозно вглеждане. Защото се вписват в определено интелектуално-политическо направление, според което автентичните права са единствено индивидуалните, а колективни права всъщност няма – тоест те не са истински права. Затова според президента българската Конституция си е абсолютно в реда на нещата – македонската е тази, която трябва да се промени.

Идеята за универсални човешки права е концепция на класическия либерализъм,

в рамките на която правата са именно индивидуални. Обществото се състои от индивиди, които по природа притежават неотменими права. Тези права не зависят от произхода, традициите или нещо друго. Класикът на либерализма Джон Лок например описва разума като чиста дъска, по която опитът пише. По същия начин обществото е нещо като голо поле, което се структурира от човешките действия.

Философията на либерализма е адекватна на възникващото модерно общество, което се противопоставя на аристокрацията. На другия полюс е класическият консерватизъм, който – разбираемо – недолюбва идеята за човешките права и за върховенството на индивида. От гледна точка на консерватизма обществото се крепи на традиции, култура, ценности. Да се държиш, сякаш то е голо поле и преди теб е нямало нищо, е като да събаряш паметници на културата и да гориш книги.

С течение на времето и либерализмът, и консерватизмът се променят и придобиват множество разновидности.

Доведен до крайност, либерализмът стига до своето отрицание. Универсалните човешки права изхождат от представите на създателите им за човека. И още повече – от хоризонта на онези, които прилагат правата на практика. А от тези представи все някоя група хора липсва – жените, робите, бедните, туземните общности, етническите или расовите малцинства… Ето защо в иначе модерните и либерални общества жените придобиват равно право на глас толкова късно. (Последният швейцарски кантон, който позволява на жените да гласуват, го прави чак през 1990 г., и то след решение на Федералния съд.) А членовете на множество туземни общности са буквално избити, защото не отговарят на „правилната“ представа за човека.

Така с течение на времето се стига до идеята за колективни (групови) права, които да компенсират онези, на които уж универсалните права не са по мярка. По произход концепцията за колективни права не е нито либерална, нито консервативна, а е лява. Именно лявото се бори първо за права на работниците, после за права на жените. В тоталитарните държави и в радикалните си варианти и лявото стига до своята противоположност, обявявайки човешките права за буржоазна измислица. Защото според крайнолявото свободата трябва да се постигне не посредством борба за права, а с революция.

Междувременно концепцията за колективните права се прилага все повече, макар и не повсеместно. Възприета и от Европейския съюз, тя предоставя повече възможности за гарантиране на равните права на представителите на различни уязвими и малцинствени групи.

Как така хем групови, хем равни права?

Нека дадем пример. На теория всеки има правото да посети определена публична институция, тоест това е индивидуално право. Само че в институцията се влиза по стълби, а това е пречка за хората, които се придвижват с инвалидни колички. Поставянето на рампа дава възможност на лицата с увреждания да упражнят предоставеното им право. С други думи, достъпът до индивидуални права не би бил възможен за всички хора, ако не допускаме съществуването на групи със специфични потребности, представителите на които срещат специфични пречки при осъществяването на правата си.

Впрочем – дори при наличието на групови права – те никога не се отнасят до всички, а зависят от изпълнението на определени условия. Дори гарантирането на правото на живот, което е най-основното човешко право, зависи от множество фактори, като гражданство, миграционен статут, икономическо или социално положение, война… Но концепцията за групови права, макар и несъвършена, поне си дава сметка за собственото си несъвършенство и се опитва да се самокоригира. Дава си сметка и за това, че

на практика индивидуалните права са винаги групови – винаги нечии.

В наши дни индивидуалните права са кауза най-вече на либертарианците, които в икономическо отношение са по-близо до консерваторите, отколкото до класическите либерали. Ала постепенно те стават кауза и на самите (нео)консерватори – говоренето за индивидуални права, за да се защити привилегироваността на определена група (обикновено тази на господстващото мнозинство), е печеливша стратегия.

Да вземем например американските консерватори от тръмпистки тип. Изграждането на ограда на границата с Мексико не противоречи на „индивидуалните права“, защото мексиканците не влизат в групата на „ние“. Но когато става дума за предпазването от COVID-19, тогава индивидуалното право на свобода и личен избор се оказва над всичко, най-вече над обществения интерес, понеже обществото се състои от индивиди.

Същото може да се каже и за нашите националисти, особено тези от „Възраждане“, които са много загрижени за правата на българите навсякъде по света и искат да се въведе тотална цензура посредством образованието. Но когато става дума за сертификати и мерки, изведнъж се превръщат в крайни индивидуалисти и адепти на абсолютната свобода. За индивидуалната свобода на родителите как да възпитават децата си, говорят и ВМРО, според които детето не е субект, но семейството притежава права като индивид.

Подобна непоследователност се забелязва и по отношение на словото на омразата.

По дефиниция то се отнася към представителите на определени групи. Според либертарианците и неоконсерваторите концепцията за слово на омразата ограничава абсолютната свобода на изразяване на индивида. Тоест допустимо е да се обиждат дадени хора единствено на базата на принадлежността им към определена група, но ако те искат да се защитят от това – не може, защото принадлежат към определена група.

Парадоксалността на абсолютизирането на индивидуалните права проличава и в множество други отношения. Да вземем еднополовите бракове. Един от основните аргументи срещу тях е, че груповите права са по същество „специални права“. А истината е тъкмо обратната – бракът между мъж и жена включва групата на мъжете и жените, които се женят помежду си, и изключва останалите, които искат да сключат брак с човек от своя пол. Но точно аргументът за „специалните права“ е водещ при отказа на гарантирането на равни права на представителите на дискриминирани групи.

„Никой човек не е остров изцяло за себе си […] И затова никога не пращай да узнаят за кого бие камбаната; тя бие за теб“,

пише през ХVII век английският поет и проповедник Джон Дън (прев. Александър Шурбанов), няколко години преди раждането на Джон Лок. Произведенията на Дън може да се причислят към традицията на консерватизма, заплашен от либерализма с неговите индивиди острови. Три века по-късно най-известното му стихотворение вече позволява интерпретация от леви позиции и така дава заглавието на романа на Ърнест Хемингуей „За кого бие камбаната“. А четири века след Дън (пишман) консерваторите са се хванали за индивида и неговите права като удавник за сламка. А с тях – и българският президент Румен Радев.

Репликата на Радев за разликата между българската и македонската Конституция разкрива цялото лицемерие на съвременния вариант на концепцията за индивидуалните права като единствено валидните. Защото в България, където ние сме мнозинство, правата са индивидуални, но в същото време искаме да се възползваме от колективните права в други страни, където сме малцинство. Като са будали македонците да си включат малцинствата в основния закон, значи трябва да включат и нас.

Наивно би било да очакваме, че след като Румен Радев е издигнат за президент от БСП, значи е ляв – самата БСП отдавна е лява само на думи. Президентът се държи като класически популист, изговаряйки представите на онези „патриоти“, които искат правата на българите като етническа общност да бъдат гарантирани навсякъде по света. Без да предлагат нищо в замяна на онези, които живеят в България, но не са етнически българи.

Популизмът от аргументи не разбира. Радикалните и едностранчивите идеологии – също. И все пак между популизма и крайностите има достатъчно пространство да се замислим как дефинираме човешките права. И какво следва от една или друга дефиниция.

Заглавна снимка: Km Wilhelm / Wikimedia