Интелектуални инфлуенсъри

Единбург – северната Атина. Шотландската столица си избира този бранд след небивалия разцвет на науките през XVIII в., известен ни като шотландското Просвещение. Най-натрапващата се прилика между двата града днес е, че са заплашени да паднат жертви на съвременния overtourism. Ρожба на евтините полети и Airbnb, прекомерният туризъм е само едно от пъстрите проявления на т.нар. gig economy, най-новата форма на капитализма, на свой ред родил се на гордия Албион през същия този XVIII век.

Тази година Шотландската национална библиотека организира чудесна изложба, ознаменуваща 300 години от онази славна епоха. Влизаш и веднага се озадачаваш: над познавателната карта на сложните интелектуални връзки между различните просвещенци те посреща недвусмисленият надпис „Интелектуални инфлуенсъри“.

Иронията е очевидна. Ситуацията нагледно демонстрира доколко се е променила реалността около онова, което именно от Просвещението насам наричаме „публична сфера“. Тогава учените мъже (да, почти само мъже) са се обръщали към свободната преценка на четящата публика или дори на човечеството – един акт, поне като идея стремящ се да бъде максимално отворен и включващ. Съвременният инфлуенсър, напротив, таргетира добре преценени групи потребители с послания, целящи да продадат продукт или да моделират нагласи.

За да си послужим с друго стереотипизиращо клише: шотландците са прочути с чувството си за хумор. То не беше подминало кураторите на изложбата. Така например избраният том от първото издание на прочутата „История на Англия“ от философа Дейвид Хюм беше разгърнат тъкмо на епизода с екзекуцията на Чарлз I. Намигване към консерватизма на ужасения от това деяние Хюм или към сегашната политическа ситуация на Острова?

Умните изложби не излагат артефакти или портрети – те оживяват предметите, идеите и хората от отминали времена. Със сигурност жив е приятелят на добрия Хюм, най-известният днес представител на Шотландското просвещение – Адам Смит. Първият теоретик на капитализма, основоположникът на съвременната икономическа наука. Уви, подобен живот е твърде често някак призрачен. Великите умове могат да станат бледи сенки на себе си в ръцете на идните поколения, които понякога свеждат мислите им до няколко клиширани идеологеми. Нещо повече,

насочвани от невидима ръка да съдействат за една цел, която съвсем не е влизала в техните намерения, значимите учени създават съдържание за интелектуалните упражнения на бъдещите инфлуенсъри.

Съдбата на стария Смит е въплъщение на тази донейде меланхолична истина. Сред онези, които промотират любимите си идейни продукти, призовавайки неговия дух, ще срещнем два типа. Първият е твърде интелектуално несъстоятелен, за да му отделяме много време и място, но все пак няма как да не го споменем. Това са либертарианците.

Човек трябва или изобщо да не е чел „Богатството на народите“, капиталния труд на Смит, или да е изключително недобросъвестен, за да твърди, че според шотландеца пазарът може да се саморегулира, а още по-малко – че може да даде основата на пълноценен обществен модел. Смит наистина е против държавното управление на икономиката, но съвсем ясно подчертава, че оставен сам на себе си, пазарът има тенденцията да образува олигополи, да декласира и маргинализира големи групи от хора и да създава куп други несправедливости. Затова според него добрата работа на капиталистическата икономика зависи от умната държавна регулация.

На пазара на идеите обаче излиза и втори тип интелектуални инфлуенсъри: този на моралистичните либерали. Те четат не само „Богатството на народите“, но и основополагащата за социалнополитическата мисъл на шотландеца „Теория на нравствените чувства“. Съответно

те знаят, че за Смит в основата на човешката мотивация стоят емпатията и чувството за достойнство – и затова припомнят, че отговорното капиталистическо общество не бива да ги неглижира.

Подобен текст публикува неотдавна Даниел Смилов в „Дойче Веле“. В него той ни подканя да размислим как ли би коментирал Смит съвременна Източна Европа 30 години след началото на Прехода. Той предполага, че за философа икономист обезпокоително би било сравнително печалното състояние на онова, което можем да наречем с малко старомодния, но значим израз „гражданска добродетел“ или „обществен морал“.

На изток вече изградихме институциите на либералната демокрация и на пазара, но така и не успяваме да ги оживим със съдържание, идващо от едно будно демократично съзнание, и с политическо действие, което да не бъде само пропазарано, а и в достатъчна степен солидарно. Защо това е така, се пита Смилов.

Наследството на Шотландското просвещение действително може да ни помогне да отговорим на подобен въпрос. Защото една от характерните черти на това интелектуално движение е как осмисля морала и политическия живот във взаимовръзката им с икономиката и социалните разслоения.

Последното е от ключово значение. Ако бяхме чели Смит по-внимателно, както призовава Даниел, нямаше да си позволяваме да твърдим, че нашите общества са „по-богати и успешни от когато и да било в историята си“. Щяхме да знаем, че богатството и успехът не са абсолютни стойности, а функции на разделенията и неравенствата както вътре в обществото, така и между близките една на друга страни. А от възприятията за тези неравенства идват и чувствата за (не)справедливостта в даденото общество и за съпринадлежността с него. Да чуем самия Смит:

Няма съмнение, че не може да процъфтява и да бъде щастливо едно общество, далеч по-голямата част от членовете на което са бедни и нещастни. Освен това справедливостта изисква онези, които хранят, обличат и осигуряват жилища за целия народ, да получават такъв дял от продукта на собствения си труд, че сами да бъдат сносно нахранени, облечени и осигурени с жилище.

Този пасаж използвахме с Ваня Григорова и Ивайло Атанасов като мото на доклада ни за последствията от 10 години плосък данък в България. Ето, някои от институциите ни също не са по „западен“ модел: структурата на данъчната ни система прилича по нещо на тази в Русия, по друго – на тази в Туркменистан. И това, разбира се, не е заради някаква „ориенталщина“, а заради десетилетия радикално пропазарна пропаганда.

Резултатът от тази и други политики: държавата в ЕС с най-високи нива на подоходни, образователни и културни неравенства и разбира се – с най-голям процент бедни. Богатството на народите твърде често не е богатство за народа и България е чудесна демонстрация за това. Когато образованието постоянно бива „оптимизирано“ и „приспособявано към потребностите на бизнеса“ (както диктуват въпросните пропазарни възгледи), се създават предпоставките именно за продължаващото декласиране и лишаване от умения на хората от по-ниските социални слоеве – процеси, така силно критикувани от Смит. За достъпа до здравни грижи не е нужно да добавяме.

В тази ситуация да се хвърля някакъв морален укор върху обществения дух и съпричастност е най-меко казано неподобаващо. Както отбелязва другият голям Адам на Шотландското просвещение – историкът и протосоциолог Адам Фъргюсън, установяването на икономическата рационалност като централен принцип в обществото може лесно да доведе едновременно до затъпяването на огромното мнозинство и разглезването на един отбран елит.

Процесите в днешния капитализъм правят този елит все по-тесен. Този процес няма нищо общо с някакви предполагаеми източноевропейски пороци в обществения морал.

Просто в някои страни от нашия регион дерегулацията достигна впечатляващи размери, които Западът се налага вече да догонва. Но и там лидерите на новата икономика, стремяща се да колонизира общество и държава, са точно обратното на образци за солидарност. Всички знаем за потресаващите условия на труд не само сред обикновените складови работници, а и сред белите якички в Amazon.

Някои от думите на Смит наистина може да звучат пророчески за постсоциалистическите общества. Но това е до голяма степен така и защото те са писани в епохата на „дивия“ капитализъм, неограничен от бариерите на социалната политика – подобен на който виждаме да се възражда днес. Да не забравяме: шотландските просвещенци, подобно на нас, са съвременници на един голям преход. Тогавашна Шотландия се преобразява от „традиционно“ в пазарно общество, с всички съпътстващи сътресения.

Това е времето на травматичните разчиствания в планините на шотландския Север, но и в останалата част на страната. След като земята се превръща в инструмент за печалба, огромни маси хора са принудени да се струпат в индустриализиращите се градове, други емигрират отвъд океана, трети просто измират. Разбира се, през това време апологетите на извършващото се тръбят как британското общество е по-богато и по-успешно от когато и да било в историята си. И да укоряват простолюдието за разпуснатите му нрави. Но общественото разслоение преминава в противопоставяне и не след дълго, през XIX век, ще се превърне в противоборство.

Прочутият „Опит върху историята на гражданското общество“ на Фъргюсън заключава с разсъждение за тиранията, потискаща политическото и икономическото въздигане на голямото множество и водеща до социална дезинтеграция. Това може да бъде доминацията на самозабравилата се държавна власт, както и не по-малкият деспотизъм на икономическите сили. Добре знаем как между тях е съвсем възможна и симбиоза: олигархията. Нека спрем да се самозалъгваме, че тя е само източен патент.

Но с обществената развала, пише Фъргюсън, идва и разомагьосването: рухването на легитимността на дотогавашните властови структури.

Хората в завладяната държава осъзнават, че няма какво да губят, освен живота си, и излизат на открит бунт.

Това все по-често виждаме по цял свят – от „жълтите жилетки“ във все по-антисоциалната Франция, през размириците в неолибералното Чили, до възраждането на синдикалното движение в Съединените щати.

През това време интелектуалните инфлуенсъри продължават да маркетират вълшебната сила на свободната икономика и да уверяват своите последователи, че всичко е в общи линии готино, особено пък ако можехме чудодейно да добием малко по-висок обществен дух. Те надали си дават сметка, че в определен аспект са прави: по-силният обществен дух наистина означава повече солидарност, но това ще доведе не до друго, а до събарянето на сегашната система.

Заглавна снимка: Първото издание на „Богатството на народите“ от Адам Смит © Огнян Касабов