България изпрати политика Иван Костов с хули, вторачена в спасителя цар, но посрещна автора на „Свидетелства за прехода“ със ставане на крака и ръкопляскания в залата на Военния клуб в София тази седмица. Опашката от хора, дошли да го чуят, стигаше до ул. „Раковски“.

Когато искахме да говорим с него в началото на този век, той беше мрачен, затворен, гневен, самотен, демонизиран и невярващ, че може да изгуби изборите от един пришълец, на чието пристигане шефът на „Мултигруп“ Илия Павлов (днес покойник) така се радваше.

Със сигурност трябва да повярваме на Костов, когато казва, че е написал тези 447 страници за първото десетилетие на промените (1989–1999) заради внуците си.

Внуците ми са първият подтик да напиша тази книга, те започнаха да задават въпроси към дядо си, а аз искам да бъда отговорен най-напред към най-близките.

Няма друг български политик, който да е управлявал един мандат и да е сатанизиран в следващите близо двайсет години. Но няма и друг политик, чиито привърженици до ден днешен да се наричат „костовисти“, макар царят да кръсти на свое име създадената от него партия НДСВ – Национално движение „Симеон Втори“.

След като толкова време мълча по всички излели се върху него обвинения – че е „продал България за жълти стотинки“, че „не е отворил досиетата“, че се е облагодетелствал от „аферата „Сапио“, че фондацията, основана от съпругата му Елена Костова – „Бъдеще за България“, не е платила данъци, – Костов най-сетне реши да говори, без да излива емоции. В книгата признава, че това не е силната му страна. Пред публиката във Военния клуб обаче вълнението му показа, че човешкото не му е чуждо – и с горчивина призна, че е бил изоставен след 2001 г. с неколцина да защитава свършеното от неговия кабинет.

Днешният Костов, преподавател и ръководител на Лабораторията за управление на рискове в Нов български университет, обмисля да напише и втора книга, на която главният редактор на „Сиела“ Захари Карабашлиев вече е измислил заглавие: „Цената на прехода“.

Освен като нация и държава, в личен план цената я плати всеки от нас – никой не беше готов за болезнената трансформация. Преди време един стар седесар ми сподели: „Преходът ме лиши от мечти и илюзии. Когато започваше, всички вярвахме, че държавата ще е нова и различна, имаше каузи – днес нямаме нито вяра, нито каузи, а и лидери няма, няма след кого да тръгнеш.“

Демокрацията има нужда от своите защитници, тя трябва да се брани. Демокрацията без бранители изчезва, пазарната икономика се изражда. Как да я бранят нашите деца, когато виждат, че техните родители не го правят?!,

заяви Костов при представянето на „Свидетелства за прехода“.

Ето някои избрани свидетелства.

За началото на прехода. БСП беше най-готова

БСП не познаваше демократичното обществено устройство и функциониращата пазарна икономика. И това не бе само непознаване. Бе и неприемане – голяма и масова вътрешна съпротива. […] Комунистическата номенклатура не знаеше къде трябва да отидем, защото не искаше да отиде там. Имаше свои намерения за това как трябва да завърши преходът. […] Стартът на прехода започна с колаборация между т.нар. социалисти перестройчици и тази част от СДС, която искаше да прави реформи с тях.

Костов нарича „перестройчици“ бившите комунисти, чиято идея за промяна е всъщност да дадат човешко лице на комунизма и „доколкото допускат развитието на частната инициатива, това да се отнася до тях самите“. „Терминът обединява кръга около Андрей Луканов, където стремежът към частното предприемачество бе прозрачно изявен, с части от кръга на Александър Лилов с неговите представи за китайски модел на социализма в България.“

Имаше много енергия в демократичното малцинство, което носеше промяната в себе си. Имаше непримиримост, висок дух, себеотрицание и желание за промяна. Но мнозинството на българското общество през 1990 г. не избра прехода. Не пожела да се модернизира. В никакъв случай не искаше да се пребори за него. Голямата част от хората останаха с консервативна и битова нагласа. Не познаваха гражданските си права и свободи, не искаха да ги вземат и защитят. Бяха мълчалив свидетел на времето. Бързо забравяха нищетата и униженията, на които бяха подложени от режима. […] Неискрено се представяха за активни привърженици на промяната, за да поискат нещо за себе си. […]

Обективният извод е, че в 1990–1991 г. нямаше доверие, което да даде сила на политиците в парламента и правителството да започнат истинска и дълбока демократизация на България.

Затова и тя е започната отгоре, с компромиси между политическите сили, което я прави и по-слаба по рождение, допълва авторът.

За саботирането на реформите

Публиката на политическия театър „Разумно управление“ имаше превратна представа кой точно управлява, защото току-що излязла от тоталитарния комунистически режим, още не знаеше, че трябва да контролира носителите на властта и да им търси отговорност за действията. Бе свикнала да гледа лицата, да чете между редовете и да тълкува жестовете, а не действията.

Костов отбелязва, че сега у нас самата дума реформи е напълно изпразнена от съдържание заради спекулациите и злоупотребите с нея. „Вече повече от 10 години след членството ни в ЕС не отговаряме на европейските критерии нито като демокрация и върховенство на закона, нито като конкурентна пазарна икономика.“

Посткомунистическото българско общество не осъзнаваше крайната нужда и още по-малко крайната неотложност на западноевропейските реформи. Те не бяха желани от бившите комунисти и от присламчилите се към тях нови демократи. Срещу тези реформи имаше ожесточена политическа съпротива. При това организирана от БКП/БСП с нейния опит в управлението на страната и манипулирането на общественото мнение. […] Още първите предизборни кампании бяха професионално проведени. Бяха привлекли експерти по социална психология от Лабораторията по психология към Единния център по философия и социология към БАН, създаден от секретаря на ЦК на БКП и един от инициаторите на насилствената депортация на българските турци чл.-кор. проф. д-р Стоян Михайлов. […] Тези експерти знаеха как да манипулират избирателите.

ДПС и „Мултигруп“

Различията с ДПС се очертаха съвсем ясно и се превърнаха в конфликт по най-съществените политически решения за страната. Ахмед Доган, като тясно свързан с „Мултигруп“ агент на Държавна сигурност, отвори фронт на правителството (на Филип Димитров, 1991–1992 г. – бел. моя, Е.М.). Заговори за „ляв завой“ и нападна нашата европейска и атлантическа ориентация. […]

Всъщност тогавашното настояване на Москва за външнополитически неутралитет на България е записано в предизборната програма на ДПС: „Налице са всички необходими условия за придобиване от Република България на статут на неутрална и необвързана държава, със задължителна гаранция на Великите сили и ООН […] придобивайки статута на Швейцария на Балканите.“ През 2018 г. дочаках да видя твърдението: „Доктор Ахмед Доган, създавайки ДПС и българския етнически модел, ориентира цяла България към НАТО и ЕС.“

Връщайки се към онези времена, наричани някога в медиите „синьо-червена мъгла“, Костов пише как още тогава „се виждаше, че една част от седесарите са обикновени кариеристи и нагаждачи, търсещи облагодетелстване във властта“ и отбелязва както оскъдната икономическа, правна и административна грамотност в изпълнителната и законодателната власт, липсата на единна политическа воля за конкретните мерки за изграждане на нови демократични институции и пазарна икономика, така и „неспособността и нежеланието на президента Желев и на редица депутати седесари да подкрепят реформите“, наличие на много „недостойни хора“ и „сговарянето с перестройчиците от БСП“.

Костов описва първите провали и загубеното ценно време за трансформацията на социалистическата икономика и състоянието, в което я сварват промените.

Пълният провал в селското стопанство бе факт и непрекъснато изскачаше в дебатите на 7-мото Велико народно събрание (ВНС). В Доклада по външния дълг на Република България се вижда, че само в 1989 г. са внесени зърно, соя, слънчогледово семе, захар и други земеделски стоки за $255.7 млн.; Националният аграрно-промишлен съюз в 1988–1989 г. е с отрицателен баланс на износа и вноса от минус $354.4 млн. Изпадащите в неплатежоспособност кооперативи продаваха масово имущество, за да отложат изпадането си във фалит. […]

По време на правителството на СДС не бяха ликвидирани социалистически кооперативи. Процесът започна със създаването на организация за връщането на земята и на ликвидационните съвети. Ако искаха, второто коалиционно правителство на Любен Беров и новото мнозинство в 36-тото ОНС можеха да спрат процеса. Но тъй като не можеха по никакъв начин да спрат фалита на тези кооперативи, те сами осъществиха тяхната ликвидация. Което не попречи на кампанията им срещу нас.

И в резултат се създава един от най-фалшивите митове на българския преход.

За българския етнически модел

ДПС, Доган и съучастниците им са част от свидетелствата, както и развенчаването на мита за „българския етнически модел“, който бил спасил гражданския мир в страната – твърдение на ДПС и президента Желев.

Това твърдение за мен е очевидна неистина. Първо, защото слага лавровите венци за етническия мир не на тези глави, на които трябва. И второ, свидетелствам с опита си от многобройните си и пълни обиколки на България, че между турци и българи не е имало конфликти и напрежения през цялото време на прехода.

Хората от двата етноса и особено българските турци бяха много по-мъдри в страданието си, отколкото могат да си представят тези, които не ги познават. Знаеха кой извърши насилствената депортация на техните роднини и близки, наречена нагло „възродителен процес“. Не търсеха да отмъщават лично. Бяха простили. Знаеха, че вината е на тоталитарния комунистически режим, и бяха негови противници. Радваха се на неговото сваляне, но искаха да строят, не да рушат демократична България. Бяха една от движещите сили на прехода до пълното им овладяване от инсталираното от ДС ръководство на ДПС. […] 

Триумвиратът „Желев–Луканов–Доган“ вземаше решенията, които се изпълняваха от формалните власти, включително и от тези, които би следвало да са независими. БНБ например раздаваше банкови лицензии по тяхно поръчение… Никой от тримата не носеше и не понесе персонална отговорност за управленския крах. За това послужи „сламеният“ премиер (Любен Беров – бел. моя, Е.М.). […] Никога това осребряване на властта не е било тема на прокуратурата, нито на обществен дебат.

По-нататък в книгата Костов разказва за отношенията на ОДС с парламентарно представената ДПС.

Ние ги канехме като участници в коалиция за общо управление, но настоявахме да отговорят на въпроса за войната с организираната престъпност. Ще защитават ли бандитите, или ще воюват с тях? Не поставяхме този въпрос случайно. Очевидна беше близостта на Ахмед Доган с „Мултигруп“. […] Условието, което Доган поставяше, беше срещу политическата подкрепа да им се предоставят туризмът и тютюневият отрасъл с „Булгартабак“. Това бе напълно неприемливо за нас. […] Други политици трябва да отговорят защо от ДПС все пак се добраха до „Булгартабак“, без да платят, както се случи 17 години по-късно.

Минирането на прехода

Как бе конструиран ВСС – схема, заложена още през 1994 г., едно от най-зловредните творения на второто коалиционно управление. Конструиран е така, че да е доминиран едновременно от парламента и от прокуратурата. Козметичните промени през 2016 г. не променят по същество „прокурорската и политическата зависимост“ на схемата.

Пак през 1994 г., по времето на кабинета „Беров“, се създават „привилегиите за работническо-мениджърските дружества (РМД), за които отговорността отново се стовари върху Демократичните сили“. Така е, само че кабинетът на ОДС не ги отмени, а позволи на мнозина да се възползват от тях. Пак тогава се създава и „легитимната основа за масовата приватизация“, реализирана в следващите две години от БСП.

Пуснатите държавни облигации по ЗУНК (Закона за уреждане на необслужваните кредити – бел. моя, Е.М.) можеха да участват в приватизацията със стойността си по номинал, а същевременно се купуваха по 45 стотинки за лев. Това удвояваше покупателните възможности на привилегированите лица да участват в приватизацията. […] Номенклатурата на комунистическата партия и на репресивните служби беше натрупала вече първоначален капитал и се готвеше да приватизира държавните предприятия.

Националната драма

Нищо не е по-силно от статистическите данни, описващи състоянието на икономиката на България в периода 1990–1996 г.

Рестартирането на реформите стана при още по-тежки за хората условия, отколкото през 1990 г. Реалният БВП на човек бе наполовина – 51% от този в 1990 г.

Костов пише, че през 1987 г. реалният БВП на глава от населението в България е бил 3132 долара на човек.

След това страната премина през две национални катастрофи, с две управления на БСП през 1987–1990 и 1995–1997 г., две доминирани от БСП коалиционни управления през 1991 и 1993–1994 г. Премина и през 11-месечно управление на СДС. За тези 10 години в 1997 г. показателят спадна на $1346.9 на човек. […]

В периода 1990–1996 г. средната продължителност на живота спадна за мъжете от 68,1 на 67,1 години и за жените – от 76,8 на 74,6 години. Коефициентът на смъртност се повиши от 12,1‰ на 14‰. Отрицателният прираст на населението стана от –0,4‰ на –5,4‰. […] Средната работна заплата в щатски долари в края на 1996 г. бе 25,9% от тази в 1990 г., а средната пенсия – 20,8%. […]

Но най-страшните измерения на катастрофата не бяха тези. Бяха за болните и най-вече за децата… В рамките на около 2 години – в 1997–1998 г., охулваният Джордж Сорос дари на България чрез Фондация „Отворено общество“ $10.9 млн. Със спешната хуманитарна помощ през 1997 г. на стойност 1.3 милиона бяха: изградени кухни за бедни; отпуснати стипендии на деца на социално слаби семейства; извършени спешни доставки на медикаменти за болнични заведения. В 1997–1998 г. бе реализирана цяла национална програма за училищно хранене в размер на $9.7 милиона. Тя обхвана близо 200 000 ученици от над 2000 училища и деца в повече от 1000 детски градини на територията на 188 общини. Позволи им да получат обяд и чаша мляко…

Трябваше БСП да бъдат с нас, когато обикаляхме домовете за сираци, за деца в неравностойно положение, за душевно болни, за да видят с очите си катастрофата на страната. Там, сред най-безпомощните, тя имаше мащабите на истинска трагедия. […] Заглавието на тази глава („Националната драма“ – бел. моя, Е.М.) е от определението на Съда в Страсбург, след като осъди България заради смъртта на 13 деца с тежки ментални и физически увреждания, починали през зимата на 1996–1997 г. От лоши условия на живот, измръзване, пневмония и недохранване в село Джурково.

А сега си представете, че не Иван Костов, а Бойко Борисов беше поел управлението на България през 1997-ма…

Предстоящи представяния на книгата „Свидетелства за прехода“:
• Пловдив – 17 април, 18 ч., Регионален исторически музей, зала „Съединение“
• Стара Загора – 18 април, 18 ч., хотел „Верея“, зала 1
• Варна – 23 април, 18 ч. – Фестивален конгресен център, пресцентър
• Бургас – 24 април, 18 ч. – Културен център „Морско казино“, зала „Георги Баев“

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Иван Костов по „Дарик Радио“

Емилия Милчева

Емилия Милчева

Журналистка. Вярва в критичния ум, любопитството и щипката лудост.