За Юлия Кръстева научихме всичко. Научиха го и тези, които никога не са чували какво е психолингвистика и семиотика.

Като хибридни чудовища раздвоените езици на възбудени коментатори облизаха тялото на Юлия Кръстева, влязоха в черепа, в червата и в чаршафите, за да разчленят, помиришат и оглозгат останките, за да вкусят сладостно удоволствието от това, че могат да се произнесат, че могат да припълзят от своята анонимност с присъда за моралната несъстоятелност на тази „меркантилна до крайна степен, вгледана почти патологично в своята продаваемост“ привилегирована интелектуалка.

Кресчендото на някои от тях достигна забележителни нива. В „Маргиналия“ е поместен опит за психологически разбор на Кръстева въз основа на професионален прочит на досието, в който историкът Атанасов се бунтува „против лицемерното живеене според стандарта на буржоазия, но продавайки в академичните си изследвания обратното“. Той е потресен от „кариерния устрем на едно провинциално момиче от Сливен, успяло да се продаде скъпо във Франция“. „Литературоведката, родом от Сливен“, е разказана като успешно интегрирана в града бивша селянка (селското и Сливен са някаква фиксация на автора), зловещо безчувствена, лишена от базисни емоционални рефлекси, себична до последна степен, но научно успяла, сторила име в полето си, но все пак съмнителна като човешка плътност. Неговият наратив наднича и в спалнята на „обзаведената с богат съпруг сливенска девойка“, която я мързи да готви, споменава заплатата ѝ на университетска преподавателка и показва раздразненост от прозорци с гледка към Айфеловата кула.

В цялото тресавище от мнения, които сърфираха върху проекциите на въобразената Сабина, потъва дефиницията за правилно и неправилно, за морално и неморално, за позволено и непозволено. Всички граници са удавени; размити са от взаимопроникване между екзалтацията да унижиш и ентусиазма да експериментираш колко може да понесе образът на един световен авторитет, който е извървял своя път далече от тази територия и не пред очите на днешните съдници. Има, разбира се и спокойни текстове, които анализират нелогичните пропуски в окомплектоването на досието – повод за много сериозна ревизия на закона и начина, по който той се употребява. Но думата ми е за друго.

Повечето от гласовете, които се произнесоха по случая Сабина, изпълниха блестящо ролята на оперативни работници, които на групи по интереси и на доброволни начала обработваха общественото мнение в България. Техният почерк е сякаш производна или продължение на почерка на Държавна сигурност. Нещо по-лошо – наред с любопитството и подвеждащите професионални похвати, които могат да се възприемат като задължителни упражнения по вербовка, се разплиска мощен подводен поток от непропорционална ненавист, някакво сладострастно удоволствие да димираме блясъка на онези, които имат успешна кариера, да проектираме себе си върху техните сенки, да се съобщим, да се съпоставим, да скокнем. Същинска епидемия.

Явлението е познато. Има го във всякакви пропорции между подминаването на чуждия успех и кривите усмивки на локалната колегиална общност, която има склонност да контекстуализира и да коментара обстоятелствата, позволили нечие постижение, за да намали мъничко сантиметрите на пиедестала. Успехът на другия дразни. Ох, как дразни…

Няма да правя евтина народопсихология. Нямам отговор защо наблюдаваме такава експлозия на епигоните. Шампиони сте по обругаване, „вие, непотърсен багаж на историята, които се опитвате да я уловите отново, без да знаете как да посегнете – българи, невидими, нежелани, бяло петно сред светлината, мрачни Балкани, пронизвани от безразличието на Запада, от който аз съм част“. Българийо, страдание мое!

Заглавна снимка: кадър от лекция на Юлия Кръстева

Искате да четете повече подобни статии?

Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет. „Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели.

Подкрепете ни