Какво ни казва Джордж Флойд

В момента, в който пиша тази статия, САЩ преживява поредно денонощие на размирици след смъртта на 46-годишния Джордж Флойд вследствие на полицейско насилие. Агресивните сблъсъци между протестиращи и полиция намаляват в сравнение с изминалите дни, но заглавията от седмицата са толкова шокиращи, колкото и кадрите: опасения от гражданска война; президент, който разкъсва нацията още повече, вместо да търси помиряване и решения; горящи сгради и автомобили. Социалните мрежи жужат, Китай и Русия бълват дезинформация относно събитията, докато по целия свят хора излизат на демонстрации в подкрепа на чернокожите американци.

За онези европейци, които все още не са уморени от новинарския цикъл и имат лукса да помнят, американските градове напомнят разрухата в Париж по време на протестите на „жълтите жилетки“ миналата година. Подобно на френските демонстрации, радикализирането на сравнително малка част от протестиращите даде повод за заклеймяване на целия протест от определени политици и обществени групи. Нанесените материални щети и последвалото им инструментализиране изместват фокуса от съществената дискусия. А тя е, че ужасяващата смърт на Джордж Флойд не е уникален случай в САЩ, където полицейското насилие спрямо цветнокожите е хроничен проблем. Нещо повече – последната вълна на недоволство изважда на показ и дълбоки структурни проблеми, които поставят под въпрос обществения договор в САЩ. Такива са исторически наслоените социални неравенства, неразбирането на расизма, но и в по-широк смисъл – правото на протест и правото на държавата да прилага насилие спрямо гражданите си.

„Не мога да дишам“

Осем минути и четирийсет и шест секунди. Толкова време полицаят от Минеаполис Дерек Шовин е натискал врата на Джордж Флойд с коляно. Видеозаписи показват, че Шовин не променя позицията си дори след като Флойд го умолява за това; после арестантът многократно казва, че не може да диша, и накрая изпада в безсъзнание. Шовин, понастоящем обвинен в убийство, остава в това положение около минута след пристигането на парамедиците.

Според властите четиримата полицаи, които виждаме на записите, са извършили редица нарушения при задържането. Срещу Шовин и негов колега има предишни оплаквания за злоупотреба с власт. Сигналът срещу Флойд е във връзка с плащане с фалшива банкнота от двайсет долара, с която той си е купил цигари. Продавачите твърдят, че Флойд е бил в нетрезво състояние, но на записите няма индикации да се държи агресивно с полицаите. Въпросната хватка за задържане с коляно върху врата е разрешена само ако арестуваният е физически неконтролируем и проявява съпротива. В повечето щати тя е напълно забранена.

Не полиция, а армия

Настоящите протести в САЩ имат своя контекст, като различаваме две основни теми: полицейското насилие и расизма спрямо чернокожи. Двете невинаги са свързани. Например в края на XIX в., когато нативизмът и антиимигрантската реторика са насочени към мигриращите от Южна и Източна Европа, по-бедните бели, често живеещи в анклави (днес известни с имена като „Малката Италия“ например), са честа мишена на полицейски тормоз.

Причините за полицейското насилие са многопластови и варират от психологически до политически. Според експерти съществена част от проблема е полицейската субкултура, в която йерархията, конформизмът и взаимната подкрепа са от първостепенно значение. Друг фактор е липсата на съществени реформи в структурите и методите на работа на служителите на реда. Решения за много такива структурни проблеми има, а проучвания сочат, че тяхното ефективно прилагане води до над 50% спад на убийствата, извършени от полицаи. Липсващият елемент е политическата воля за такива промени. Нейното отсъствие се дължи на много фактори – от остарели виждания до липса на средства.

Друг аспект е тежкото въоръжаване на полицията, което я превръща в де факто армия. Когато през 2014 г. 18-годишният чернокож американец Майкъл Браун бе застрелян от полицай във Фъргюсън, Мисури, въпросът за въоръжаването превзе общественото пространство. Специалисти подчертават, че тежкото въоръжаване на полицаи с военна техника не води до спад на престъпленията, но за сметка на това причинява ерозия на доверието между граждани и полиция, създава психологическа представа за две враждуващи страни, като е силно вероятно тези проявления да са най-изострени в отношенията с традиционно маргинализирани малцинства. Шест години по-късно, в разгара на настоящите протести, демократите и републиканците обединиха усилия да се справят с този казус.

Част от тъканта на САЩ

От два и половина до три пъти по-вероятно е жертва на полицейско насилие да бъде чернокож, отколкото бял. Противно на разпространеното убеждение, полицейското насилие не е пропорционално на нивото на престъпността. 99% от случаите, в които полицай е убил човек, приключват без присъда. Макар мнозинството от жертвите на полицейско насилие да са бели (52%), чернокожите жертви са диспропорционално голям дял спрямо населението, по данни, събрани между 2009 и 2012 г. от 17 щата.

Към тези данни се прибавят и исторически наслоявания, които формират културната представа за расата. Историята на чернокожите в САЩ тръгва още от колониалната „триъгълна търговия“, в която основен елемент е търговията с африкански роби и тяхното превозване към Америките. Забраната на вноса на нови роби в началото на XIX в. представлява пречка пред американската икономика, която силно зависи от тях. Белите собственици на роби прибягват до нови брутални методи, например „развъждането“ на роби, тоест насилственото размножаване на чернокожи с цел увеличаване на работната ръка. Моралното обяснение на изброените практики се корени в популярните тогава теории, че чернокожите са представители на по-низша раса, която не може да съществува наравно с белите.

По-късно премахването на робството е в основата на американската Гражданска война, а прокарването на 15-тата поправка, която дава право на глас на чернокожите на хартия, не води до качествена промяна на практика. Фактически дискриминацията продължава, на юг се създават т.нар. „Черни закони“, които целят да запазят статуса на чернокожите като евтина работна ръка, ограничават правото им на глас и ги обричат на много по-тежки базови условия на живот – лоша инфраструктура, некачествено или никакво образование и живот в крайна бедност. Борбата за равноправие през 60-те години на миналия век е донякъде щастливият край на тази история. Но както всеки друг край, тя е само начало.

Тези културно-исторически наслагвания са важни, тъй като те се усещат в живота на чернокожите американци и до днес. В този случай говорим за структурни неравенства на стотици години, като много от тях все още не са адресирани адекватно. Проблемите за чернокожите американци остават същите – липса на достъп до добро образование и базова инфраструктура, които съответно водят до огромна разлика в доходите между бели и чернокожи (например един от основните фактори в натрупването на капитал – наследството, е много по-нисък при чернокожите вследствие на историческите особености) и до по-малка продължителност на живота. Расизмът следователно продължава да е не само културен, но и институционален, което води до огромни разлики в стандарта на живот между черни и бели.

Мръсна политика

Седмица след смъртта на Джордж Флойд щатът Минесота, където се разиграва трагедията, обяви, че започва разследване в полицейските структури в Минеаполис поради наличие на доказателства за системна дискриминация към цветнокожи, в частност чернокожи американци. Междувременно нараства общественият натиск за сериозни мерки, свързани не само със случая „Флойд“, а по-скоро отправени към проблемите, изброени дотук.

Но протестите поставиха на дневен ред въпрос, който занимава европейски страни като Франция от няколко години насам: до каква степен държавата има право да упражнява насилие над гражданите си с цел възстановяване на обществения ред? Държавата разполага с монопол над легитимното физическо насилие (по Вебер), но това не означава в никакъв случай, че насилието, упражнено от държавата, е непременно легитимно.

За да бъде легитимно това насилие, то трябва да е пропорционално на нарушенията в обществения ред и строго определено от закон. Това е проблем, тъй като през изминалите години властовите отношения в САЩ се изместиха от рационални към харизматични, тоест подчинени по-скоро на един лидер, отколкото на строгото спазване на закона. Системата е предразположена към това изначално, имайки предвид силната роля – политическа и символична – на президента в Щатите. Ситуацията не е без прецедент.

Към момента институцията все още побеждава личността: министърът на отбраната Марк Т. Епстър се опълчи на желанието на президента „да дойдат танковете“, казано по нашенски, и заяви, че няма нужда армията да бъде изпращана да потушава протести, които в по-голямата си част са мирни. Епстър каза, че подобни мерки „трябва да се използват само в краен случай, само ако е належащо и ситуацията е бедствена“. Пентагонът се тревожи, че подобен ход би бил фатален за общественото доверие спрямо армията, още повече че 40% от войниците са чернокожи. В отворено писмо до висши военни главнокомандващи генерал Марк А. Майли, началник-щаб на Съвместното командване, предупреждава, че армията се е заклела в служба на Конституцията, която „гарантира на американците свобода на словото и мирни събрания“.

Политическата стратегия на Тръмп е да заклейми протестите като „крайнолеви“, което размива дебата. Макар хиляди да протестират мирно, разбираемо фокусът пада върху разрушителите, които според експерти рядко имат същите мотиви като мирно протестиращите – нормално в ситуация на масов органичен протест, който събира най-различни хора. Нанасянето на материални щети трябва да бъде санкционирано със съответните законови инструменти. Арестите на журналисти и полицейското насилие над мирно протестиращи трудно могат да бъдат определени като пропорционална реакция. Лепенето на епитети на демонстрантите и причисляването им към определена фракция единствено поради тяхното недоволство подхожда повече на диктатура, отколкото на демократична държава.

Това не е първият подобен случай на размирици от такъв мащаб; разликата е, че институционалното разлагане в САЩ е в напреднал стадий. Дотук президентът доказва, че е най-добър в това да разделя обществото, подменяйки с врагомания така жизненоважния за демокрацията диалог между две страни. Но Доналд Тръмп е кьорфишек, той не е в основата на тези разделения и тенденции, а само пореден техен симптом.

Никой не може да каже категорично какъв ще е изходът от протестите. В историята на САЩ подобни бурни сблъсъци са променяли хода на историята, за добро или лошо. В едно можем да бъдем сигурни – Джордж Флойд не е причина, а символ, който събира в себе си множество взаимосвързани проблеми. Остава само надеждата, че нелепата му смърт ще бъде катализатор за истинска промяна.

Заглавна снимка: Вашингтон, 30 май 2020 г. Rosa Pineda